Мишел Уелбек
Подчинение (25)

Този кратък порив на надежда се случи в момент, когато, в по-общ план, Франция преоткриваше оптимизма, който не беше изпитала от времето на Трийсетте славни години^[1], тоест от преди половин век. Първите действия на правителството на националното обединение, съставено от Мохамед бен Абес, бяха единодушно приветствани като успешни, никога един новоизбран президент на републиката не се бе радвал на подобно „всеобщо одобрение“, с това бяха съгласни всички политически коментатори. Често се сещах за онова, което ми бе казал Таньор за международните амбиции на новия президент, и забелязах с интерес една информация, която беше отмината с почти пълно мълчание: подновяването на преговорите за скорошното приемане на Мароко в Европейския съюз; що се отнасяше до Турция, календарният план за присъединяването й беше вече изготвен. Следователно възстановяването на Римската империя беше в ход; на национално ниво дейността на Бен Абес беше безупречна. Най-непосредственият резултат от избора му беше намаляването на дребната престъпност, и то в огромни размери: в най-проблемните квартали тя бе намаляла десет пъти. Друг непосредствен успех беше безработицата, чиито графики показваха стремглав спад. Несъмнено това се дължеше на напускането на работния пазар от жените, което пък бе свързано със значителното увеличение на семейните надбавки — първата мярка, символична, представена от новото правителство. Фактът, че условие за изплащането им беше прекратяването на всякаква професионална дейност, предизвика известно негодувание в началото у левицата — но при вида на числата на безработицата негодуванието бързо изчезна. Дори бюджетният дефицит не се бе увеличил; увеличението на семейните надбавки беше компенсирано с драстичното намаление на бюджета на Националното образование — дотогава определено най-големият в държавата. В новосъздадената система задължително беше само първоначалното образование, което приключваше на дванайсет години; свидетелството за завършено първоначално образование бе възстановено и се явяваше като нормален край на процеса на обучение. След което се насърчаваше профилираното обучение в различни занаяти; финансирането на средното и висшето образование ставаше изцяло частно. Всички тези реформи имаха за цел „да върнат на семейството, основна клетка на обществото, достойнството и заслуженото място“, бяха заявили новият президент на републиката и неговият министър-председател в едно необичайно общо изказване, в което Бен Абес бе достигнал до почти мистични висоти, а Франсоа Байру, с широка блажена усмивка на лицето, бе играл едва ли не ролята на Жан Сосис, на Hanswurst^[2] от старите немски пантомими, който повтаря в преувеличена форма — и малко гротескна — онова, което е казал главният герой. Мюсюлманските училища нямаше от какво да се боят — що се отнасяше до образованието, щедростта на петролните монархии беше открай време безкрайна. Беше в известна степен изненадващо, че някои католически и еврейски учебни заведения бяха успели да се измъкнат, обръщайки се за съдействие към различни шефове на предприятия; във всеки случай те съобщаваха, че са набрали необходимите средства и че ще функционират нормално още от началото на следващата учебна година.

Бруталното разпадане на системата, противопоставяща център-левицата на център-десницата и структурираща от незапомнени времена френския политически живот, бе предизвикала първоначално пълното вцепенение на всички медии, което достигна почти до афазия. Имахме възможност да видим бедния Кристоф Барбие с траурно увиснал шал да се влачи окаяно от едно телевизионно предаване към друго, неспособен да коментира историческата мутация, която не бе предвидил — която всъщност никой не бе предвидил. Въпреки това малко по малко, с течение на седмиците, започнаха да се образуват ядра на опозиция. Първо, от страната на светската левица. По инициатива на най-невероятни личности като Жан-Люк Меланшон и Мишел Онфре се провеждаха протестни събрания; Левият фронт продължаваше да съществува, поне на хартия, и вече беше възможно да се предвиди, че Мохамед бен Абес ще има още един приличен противник през 2027-а — освен, естествено, кандидата на Националния фронт. От противната страна Съюзът на студентите салафисти нададе също глас, разобличавайки продължаващите прояви на неморално поведение и настоявайки за прилагането на практика на шериата. Така постепенно се раждаха елементите на политическия дебат. Щеше да бъде нов вид дебат, много различен от онези, на които Франция бе свидетел през последните десетилетия; щеше да прилича по-скоро на онзи, който беше налице в повечето арабски страни — но въпреки това щеше да бъде все пак дебат. Наличието на политически дебат, дори и изкуствен, е необходимо за хармоничното функциониране на медиите, а може би също и за чувството, макар и формално, у населението, че в страната има демокрация.

Извън тези повърхностни вълнения Франция се развиваше бързо, развиваше се в дълбочина. Скоро се оказа, че Мохамед бен Абес има идеи, и то независимо от исляма; по време на една пресконференция той си призна, че е повлиян от дистрибутизма, което предизвика всеобщо смайване сред слушателите му. Беше го вече заявявал, и то на няколко пъти по време на кандидатпрезидентската си кампания, но журналистите, които проявяват естествена склонност да изключват информацията, която не разбират, не бяха нито отбелязали, нито предали тази негова декларация. Този път ставаше дума за встъпилия в длъжност президент на републиката, тоест беше необходимо да си направят труда да се осведомят. Така широката публика научи в течение на последвалите седмици, че дистрибутизмът е икономическа философия, появила се в Англия в началото на XX век под влияние на мислителите Гилбърт Кийт Честъртън и Хилер Белок. Тя се основава на понятието за „трети път“ и се разграничава както от капитализма, така и от комунизма, който счита за държавен капитализъм. Основната идея е премахването на разделението между капитала и труда. Нормалната форма на икономика е семейното предприятие; когато при някои производства се наложи да се обединят в по-големи единици, е задължително работниците да станат акционери в предприятието и да участват в управлението му.

Дистрибутизмът, уточни по-късно Бен Абес, е абсолютно съвместим с учението на исляма. Уточнението не беше излишно, тъй като Честъртън и Белок са се славели приживе с ожесточена дейност на католически полемисти. Доста бързо се видя, че въпреки отявления антикапитализъм на доктрината властите в Брюксел нямат всъщност причина да се боят от подобна ориентация. И действително, основните мерки, предприети от новото правителство, бяха, от една страна, цялостното премахване на държавните помощи за големите индустриални групировки — нещо, за което Брюксел се бореше отдавна, считайки го за нарушение на принципа на свободната конкуренция, — и от друга, изключително благоприятни изменения в данъчния закон за занаятчийството и за статута на предприемачите на свободна практика. Тези мерки станаха веднага много популярни — от няколко десетилетия насам професионалната мечта на младите беше да могат да си „направят сами предприятие“ или поне да получат статута на едноличен предприемач. Те отговаряха между другото напълно на развитията в националната икономика: въпреки скъпоструващите планове за оцеляването им индустриите закриваха една след друга производствата си във Франция, докато земеделието и занаятчийството се справяха много добре и дори завладяваха, както се казва, нови пазарни дялове.

Всички тези промени бяха повели Франция към нов обществен модел, но преобразуванията оставаха неназовани до сензационното публикуване на едно есе от млад социолог, Даниел да Силва, под ироничното заглавие „Един ден всичко това ще ти принадлежи, сине мой“, с по-недвусмисленото подзаглавие: „Към семейството на сметката“. В увода си той отбелязваше заслугите на появилото се преди десетина години есе на философа Паскал Брюкнер, в което авторът, констатирайки провала на брака по любов, възхваляваше връщането към брака по сметка. Освен това Да Силва считаше, че семейната връзка, особено връзката баща — син, не може в никакъв случай да се основава на любов, а единствено на предаването на умения и на имущество. Всеобщото преминаване към наемния труд щеше според него неизбежно да предизвика разпада на семейството и пълното раздробяване на обществото, което би могло да се преустрои само ако моделът на производство, опиращ се на личната инициатива, стане отново норма. Макар антиромантичните тези да се радваха често на успех, защото бяха скандални, преди Да Силва те трудно се задържаха задълго в медийното пространство — консенсусът сред доминиращите медии по отношение на личната свобода, тайнството на любовта и други подобни беше всеобщ. С пъргав ум, отличен полемист, всъщност дълбоко безразличен към всякакви политически или религиозни идеологии, без да се отклонява при никакви обстоятелствата от сферата на своята компетентност — а именно анализът на развитието на семейните структури и последствията върху демографските перспективи в западните общества, — младият социолог щеше първи да разчупи обръча от клонящи все по-надясно хора, който заплашваше да се образува около него, и да се наложи като авторитет в обществените дебати, възникващи (възникващи много бавно, много постепенно и без особено ожесточение, тъй като общата атмосфера продължи да бъде на мълчаливо и умърлушено съгласие, но които все пак възникнаха) около обществените намерения на Мохамед бен Абес.

Моята собствена семейна история беше прекрасен пример в подкрепа на тезите на Да Силва; що се отнася до любовта, аз бях повече от всякога далеч от нея. Чудото от първата ми среща с Рашида и Луиза не се повтори и пенисът ми стана отново един колкото ефикасен, толкова и безчувствен орган; напуснах гарсониерата им в състояние на полуотчаяние, съзнаващ, че не ще ги видя вероятно никога повече, че между пръстите ми изтичат с растяща бързина живите възможности и ме оставят, както би казал Юисманс, „безчувствен и сух“.

Не след дълго над Западна Европа от няколко хиляди метра разстояние се спусна студен въздух; след като спряха известно време в Британските острови и Северна Германия, полярните въздушни маси нахлуха само за една нощ във Франция и предизвикаха извънредно ниски за сезона температури.

Тялото ми, което не можеше вече да бъде извор на удоволствие, продължаваше да бъде извор на страдания и няколко дни по-късно си дадох сметка, че съм може би за десети път през последните три години жертва на дисхидроза, проявяваща се под формата на мехурчеста екзема. Малките пустули, покрили ходилата и междупръстията ми, се разпространяваха и образуваха обща гнойна повърхност върху живата ми плът. От дерматологичния преглед научих, че инфекцията е усложнена от микоза, дължаща се на опортюнистични гъбички, колонизирали засегнатата зона. Лечението беше известно, но дълго, не можех да очаквам значително подобрение по-рано от няколко седмици. През всяка една от последвалите нощи се будех от болка, чешех се до кръв с часове, за да получа някакво временно облекчение. Учудващо беше, че пръстите на краката ми, тези пълнички и нелепи късчета плът, можеха да бъдат разкъсвани от толкова мъчителни болки.

Една нощ, след като се бях отдал на един от тези сеанси на чесане, станах и отидох с окървавени крака до прозореца. Беше три часа сутринта, но мракът, както винаги в Париж, беше частичен. От прозореца ми се виждаха десетина много високи сгради и няколкостотин средно високи. Общо няколко хиляди апартамента, тоест домакинства — домакинството се свежда, общо взето, в Париж до един или двама души и все по-често до един човек. По-голямата част от тези клетки бяха понастоящем изгасени. Нямах, не повече от тези хора, истинска причина да се самоубия. Дори, като се замислех, имах явно по-малко причини за това: животът ми бе белязан с действителни интелектуални постижения, бях признат и дори уважаван в една определена среда, вярно, доста ограничена. От материална гледна точка също нямах от какво да се оплача: бях осигурен с висок доход до смъртта си, два пъти по-висок от средния доход в страната, и при това без да трябва в замяна да работя. И въпреки това, усещах го, се приближавах до самоубийството, без да изпитвам отчаяние, нито дори особена тъга, просто по пътя на бавното разпадане на „цялостния сбор от функции, които се съпротивляват на смъртта“ и за които говори Биша. Обикновената воля за живот явно не бе вече достатъчна, за да се съпротивлявам на всички онези болки и неприятности, които трасират пътя на средния западняк; бях неспособен да живея за самия себе си, но за кого ли друг бих живял? Човечеството не ме интересуваше, то дори ме отвращаваше, съвсем не считах човеците за свои братя и това важеше още повече за една по-ограничена част от човечеството, съставена например от съотечествениците ми или от бившите ми колеги. И все пак, колкото и да беше неприятно, трябваше да призная, че тези човеци бяха мои себеподобни — именно тази прилика ме караше да ги избягвам, — беше необходима жена, това е класическото разрешение, естествено жената е човек, но е малко по-различен тип човек, тя придава на живота известен екзотичен аромат. Юисманс би могъл да си зададе този въпрос по същия начин, положението съвсем не бе еволюирало оттогава, освен по един неформален и отрицателен начин, с бавно разпадане, с бавно изглаждане на трудностите — но дори и това беше със сигурност много преувеличено. Той поема накрая по друг път, избира по-радикалната екзотика на божествената същност; но мене и този път не можеше да ме изтръгне от състоянието на обърканост.

Изминаха още няколко месеца; дисхидрозата ми бе най-сетне победена от лечението, но бе заменена почти веднага от изключително силни хемороидни пристъпи. Времето ставаше все по-студено и излизанията ми все по-премислени: ходенето всяка седмица в „Жеан Казино“, за да подновя запасите си от хранителни и домакински продукти, ежедневното слизане до пощенската кутия, за да взема книгите, които поръчвах по Амазон.

Преминах без особено отчаяние през периода на празниците. Миналата година бях получил все още няколко поздравителни имейла — от Алис, но и от няколко от колегите ми от факултета. Тази година за първи път не получих нищо от никого.

На 19 януари бях връхлетян от пристъп на неудържим плач, съвсем неочакван, безкраен. На сутринта, когато утрото се изкачваше по „Кремлен-Бисетр“, реших да се върна в абатството на Лигюже, там, където Юисманс бе водил монашески живот.