Мишел Уелбек
Подчинение (23)

Бях в разцвета на силите си, все още никаква смъртоносна болест не ме грозеше, здравословните неприятности, които ме връхлитаха редовно, бяха болезнени, но общо взето незначителни; едва след трийсет или четирийсет години щях да се озова в онази мрачна зона, където почти всички болести са смъртоносни, където опасността за живота, както обичат да казват, винаги съществува. Вярно, нямах приятели, но имал ли съм ги някога? Пък и като се замислиш, за какво са ти приятели? Когато стигнеш до дадена степен на физическа деградация — а тя щеше да се извърши много бързо: само след десетина години, а може би и по-малко, щеше да бъде видима и за мен щяха да говорят като за все още младия — остава само връзка от типа на съпружеската, която има ясен и истински смисъл (телата някак си се смесват и се получава нещо като нов организъм, така де, ако вярваме на Платон). А по отношение на съпружеските връзки аз явно не бях в изгодна позиция. Имейлите на Мириам ставаха с течение на седмиците все по-редки и по-къси. Неотдавна се беше отказала от обръщението „Скъпи мой“ и го бе заменила с „Франсоа“. Според мен беше въпрос на седмици да ми съобщи, както бяха направили всички преди нея, че се е запознала с един човек. Запознанството беше вече станало, в това бях сигурен, не мога да кажа точно защо, но подборът на думите, които използваше, непрекъснатото намаляване на усмихнатите личица и на сърчицата, с които бяха осеяни имейлите й, ми вдъхваше абсолютната увереност, че това е така — просто не беше набрала все още смелост да ми го признае. Откъсваше се от мене, това бе всичко, в момента започваше нов живот в Израел — какво друго бих могъл да очаквам? Беше хубаво момиче, умно и симпатично, и крайно привлекателно — наистина какво друго бих могъл да очаквам? По отношение на Израел поне продължаваше да проявява все същото въодушевление. „Трудно е, но знаем защо сме тук“, пишеше ми тя; естествено, аз не можех да кажа същото.

Краят на университетската ми кариера — необходими ми бяха няколко седмици, за да си дам сметка за това — ме бе лишил от всички контакти със студентките, е, и какво от това? Да се запиша в Мийтик ли, както мнозина го бяха правили преди мен? Бях културен, на добро ниво, в разцвета на силите си, както вече казах, и ако след няколкото седмици изнурителен диалог, в който определени моменти на въодушевление по повод на не знам си какво — например последните квартети на Бетовен — успееха временно да прикрият растящото и всеобщо отегчение, да те примамят с надеждата за вълшебни мигове или за разбирателство на основата на възторзи и изблици на смях, ако след тези няколко седмици решах да се срещна с една от многобройните си себеподобни от женски род, какво би последвало? От едната страна засечка при ерекцията, а от другата вагинална сухота — струваше си да се избегне всичко това.

Много рядко бях прибягвал до сайтовете за компаньонки, правех го най-често през летните месеци, за да осигуря, така да се каже, прехода между две студентки, и бях общо взето доволен. Едно бързо проучване по интернет ми позволи да установя, че новият ислямски режим не бе нарушил с нищо доброто им функциониране. Колебах се в продължение на няколко седмици, изучавайки многобройните разновидности, разпечатвайки някои, за да ги препрочета (сайтовете за компаньонки са малко като ресторантските менюта, където описанието — отличаващо се със забележителния си лиризъм — на предлаганите ястия ви кара да предвкусвате наслади, превъзхождащи далеч онова, което в крайна сметка ще изпитате). Най-сетне се спрях на Надя магребинката: изборът на мюсюлманка ми действаше доста възбуждащо предвид всеобщата политическа конюнктура.

Оказа се, че Надя, от тунизийски произход, бе останала недокосната от движението на реислямизация, помело младите от нейното поколение. Дъщеря на рентгенолог, тя живееше от дете в хубавите квартали и не бе имала никога намерение да сложи фередже. Правеше втора магистърска степен по литература и можеше да е била моя студентка, но не, защото цялото й следване бе преминало в „Париж — Дидро“. От сексуална гледна точка тя упражняваше занаята си с голям професионализъм, но тъй като сменяше доста механично една след друга позите, имах чувството, че отсъства, едва при аналния секс прояви известно оживление; имаше малко дупе, доста тясно, но не знам защо, не изпитах никакво удоволствие, струваше ми се, че мога да я чукам отзад, неуморно и безрадостно, в продължение на часове. В мига, в който застена леко, разбрах, че започва да се страхува да не изпита наслада — а може би впоследствие и чувства, — извърна се бързо, за да свърша в устата й.

Преди да си тръгна, поговорихме още малко, седнали на дивана й от „Къщата на сгъваемите“, колкото да изтече целият час, за който бях платил. Беше по-скоро умна, но много шаблонна — по всички въпроси, от избирането на Мохамед бен Абес до дълговете на Третия свят, мислеше онова, което бе прието да се мисли. Гарсониерата й бе обзаведена с вкус и безупречно подредена; бях сигурен, че живее разумно, че вместо да харчи спечеленото за луксозни парцали, грижливо слага настрани по-голямата част. И наистина потвърди, че след четири години работа — беше започнала на осемнайсет години — е спечелила достатъчно, за да си купи гарсониерата, в която упражняваше занаята си. Имаше намерение да продължи до края на следването си — после плануваше кариера в киното или телевизията.

Няколко дни по-късно се срещнах с Бабет Мръсницата, за която имаше хвалебствени коментари на сайта и която се представяше като „hot^[1] и без табута“. И наистина, прие ме в хубавия си двустаен апартамент, малко овехтял, само по смъкнат сутиен с разголени гърди и отворен стринг. Имаше дълги руси коси и невинно, почти ангелско лице. Тя също беше ценителка на аналния секс, но не се смущаваше да го покаже. След цял час аз все още не се бях изпразнил и тя ми обърна внимание, че съм доста издръжлив; всъщност и този път, въпреки че ерекцията ми не отслабна нито за миг, не изпитах никакво удоволствие. Помоли ме да се изпразня върху гърдите й и аз го сторих. Размазвайки спермата, сподели, че това много й харесва и че участва редовно в gang bang^[2], най-често в ешанжистки клубове, но понякога и на публични места, като например паркингите. И макар таксата й да била минимална — петдесет евро на човек, — тези вечери били за нея изключително доходоносни, защото канела понякога четирийсет или петдесет мъже, които се възползвали всеки на свой ред от трите й отвърстия, преди да се изпразнят върху нея. Обеща ми да ме информира, когато организира следващия път gang bang и аз й благодарих. Макар нещата от този род никак да не ме привличаха, я намирах за симпатична.

Двете компаньонки бяха в крайна сметка добри. Но не достатъчно, за да изпитам желание да ги видя отново, нито да започна с тях някаква по-постоянна връзка, нищо пък за да ми вдъхнат желание за живот. Трябваше ли следователно да умра? Подобно решение ми се струваше малко прибързано.

 

 

Всъщност умря баща ми — няколко седмици по-късно. Научих го благодарение на телефонното обаждане на Силвия, жената, с която живееше. Не сме имали, изказа тя съжаление по телефона, „много възможности да си поговорим“. Това беше чиста проба евфемизъм: в действителност не бях никога говорил с нея, бях научил за съществуването й от индиректния намек, който баща ми направи по време на разговора ми с него преди две години.

Посрещна ме на гарата в Бриансон, пътуването ми беше изключително неприятно. TGV-то до Гренобъл се ядваше, Националните железници поддържаха все още ниво на минимално обслужване, но TER^[3]-овете бяха абсолютно занемарени: влакът за Бриансон се повреди на няколко пъти и пристигна с час и четирийсет минути закъснение, тоалетните бяха запушени, коридорът беше залят с вода, примесена с лайна, която застрашително пълзеше по посока на купетата.

Силвия караше „Мицубиши Паджеро Инстайл“ и за мое най-голямо учудване предните седалки бяха облечени с калъфи, имитиращи кожата на леопард. Мицубишито Паджеро, научих го след като се прибрах и си купих извънсерийния брой на „Автовестник“, бил „един от най-ефикасните автомобили за всички терени във вражеска обстановка“. При варианта Инстайл колата имаше кожени седалки, покривът й се отваряше автоматично, притежаваше също така и камера за задно виждане и паркиране, аудиосистема Rockford Acoustic 860 вата с 22 високоговорителя. Всичко това бе огромна изненада, през целия си живот — поне онази част, която познавах, — баща ми се беше придържал едва ли не демонстративно към добрия буржоазен вкус, към напълно общоприетото: сиви костюми на тънки райета в три части, евентуално тъмносини, английски маркови вратовръзки, всъщност дрехите му отговаряха изцяло на длъжността, която заемаше: финансов директор в голямо предприятие. С руса, леко чуплива коса, с небесносини очи и красиво лице, той можеше прекрасно да играе роля в някой от продуцираните от време на време в Холивуд филми с трудноразбираеми, но същевременно, изглежда, ужасно важни сюжети, разиграващи се около финансовия свят на subprimes^[4] и на Уол Стрийт. Не бях го виждал от десет години и не знаех нищо за развитието му, но със сигурност не бях очаквал неговото превъплъщение в нещо от типа на квартален побойник.

Силвия беше около петдесетте, почти двайсет и пет години по-млада от него, ако мен ме нямаше, щеше да получи цялото наследство; моето съществуване я принуждаваше да ми отстъпи частта, която ми се полагаше — 50% все пак, — тъй като бях единствено дете. При тези обстоятелства трудно можеше да се очаква да изпитва особено топли чувства към мен; независимо от това се държеше доста прилично и разговаряше с мен без излишно смущение. Бях й се обадил няколко пъти, за да я държа в течение на увеличаващото се закъснение на влака, и нотариусът бе успял да премести срещата в осемнайсет часа.

Обявяването на завещанието на баща ми не предизвика никаква изненада: имуществото му се разделяше поравно между нас двамата, нямаше никакви допълнителни завещателни разпореждания. Но нотариусът се беше потрудил и бе започнал да оценява наследството.

Получаваше хубава пенсия от „Юнилевър“^[5] и имаше много малко пари в наличност: две хиляди евро в текущата си сметка, около десет хиляди евро в акции в спестовната, закупени много отдавна и вероятно забравени. Основното му имущество беше къщата, в която живееха Силвия и той: един брокер за недвижими имоти от Бриансон, след като я бе посетил, я бе оценил на четиристотин и десет хиляди евро. Джипът, почти нов, струваше четирийсет и пет хиляди евро според Аргюс^[6]. Най-учудващото за мен бе съществуването на колекция от ценни пушки, които нотариусът беше класирал по реда на котирането им: най-скъпи бяха една Верни-Карон „Платин“^[7] и една Шапиюс „Урал Елит“^[8]. Цялата колекция струваше все пак осемдесет и седем хиляди евро — много повече от джипа.

— Оръжия ли колекционираше? — запитах Силвия.

— Не с цел колекциониране, ходеше много често на лов, това беше голямата му страст.

Бивш финансов директор в „Юнилевър“, който купува на стари години джип за преодоляване на препятствия и открива инстинктите си на ловец трапер — беше странно, но в крайна сметка възможно. Нотариусът приключи: прехвърлянето на наследството щеше да се окаже отчайващо просто. Изключителната бързина на този процес обаче не ми попречи да изпусна заради първоначалното си закъснение влака, а той беше последният за деня. Това поставяше Силвия в деликатно положение — нещо, което явно осъзнахме почти едновременно и двамата, качвайки се на колата. Разсеях веднага неудобството, като казах, че за мен ще е най-добре, със сигурност, да си взема стая в някой хотел близо до гарата в Бриансон. Влакът ми за Париж тръгва много рано сутринта и не мога в никакъв случай да си позволя да го изпусна, имам много важни срещи в столицата, настоях аз. Лъжата беше двойна: не само че нямах никакви срещи, нито на следващия, нито в който и да било друг ден, а и първият влак за деня тръгваше на обед, малко преди дванайсет часа, в най-добрия случай можех да се надявам да пристигна в Париж около осемнайсет часа. Успокоена от факта, че ще изчезна много скоро от живота й, тя ме покани почти въодушевено на чаша „у тях“, както упорито продължаваше да казва. Не само че не беше вече „у тях“, защото баща ми беше умрял, но скоро нямаше да бъде и „у нея“: според числата, които ми бяха съобщили, тя нямаше да има друг избор, освен да обяви къщата за продан, за да може да ми изплати полагащата ми се част от наследството.

 

 

Разположена в хълмистата част на долината Фресиниер, вилата им беше огромна, подземният паркинг можеше да побере около десетина коли. Пресичайки коридора, който водеше към хола, аз спирах пред препарираните трофеи: трябва да бяха на диви кози, на муфлони, изобщо на някакви бозайници от този род — имаше и един глиган, по-лесен за разпознаване.

„Съблечете си, ако искате, палтото — ми каза Силвия. — Знаете ли, беше много симпатично, така де, ловът, и аз нямах представа за това преди. Ловуваха през целия неделен ден и после вечеряхме заедно с останалите ловци и жените им, десетина двойки, обикновено взимахме аперитива си тук и отивахме често след това в едно ресторантче в съседното село, което наемахме изцяло за случая.“

 

 

Значи баща ми беше прекарал края на живота си симпатично — това също бе изненада. През цялата си младост не се бях срещнал с нито един от колегите му, не мисля, че и самият той се беше срещал с тях — имам предвид извън работата. Имаха ли родителите ми приятели? Може би, но аз не можех да си ги спомня. Живеехме в Мезон-Лафит в голяма къща — действително по-малко голяма от тази, но все пак голяма. Не се сещах за никого, който да е идвал на вечеря у нас или да прекара уикенда, нещо от този род, което обикновено се прави, когато имаш приятели. Не вярвах също така, че баща ми е имал онова, което наричат любовници — в което, естествено, не можех да бъда сигурен, нямах никакво доказателство; но никак не успявах да свържа представата си за любовница със спомена за него. Ето ви човек, който е живял два живота, напълно отделни и без всякакъв досег между тях.

Холът беше много просторен, вероятно заемаше целия етаж, до американската кухня, разположена вдясно от вратата, имаше голяма селска маса. Останалото пространство бе заето от ниски масички и дълбоки дивани, тапицирани с бяла кожа, на стената висяха още ловни трофеи и върху един рафт се намираше колекцията от пушки на баща ми — бяха красиви предмети с фино изработени метални инкрустации, които блестяха с мека лъскавина. Подът беше покрит с кожите на най-различни животни, предполагам, предимно на овни, почувствах се малко като в немски порнофилм от седемдесетте години, от онези, снимани в някоя хижа в Тирол. Отправих се към прозореца, който заемаше цялата стена в дъното и гледаше към планински пейзаж. „Отсреща се вижда върхът на Меже — проговори Силвия. — А по на север е Бар дез Екрен. Искате ли да пиете нещо?“

Никога не съм виждал така добре зареден бар, имаше десетки видове плодов алкохол, за чието съществуване не бях дори подозирал, но се задоволих с чаша мартини. Силвия запали една настолна лампа. Спускащата се вечер хвърляше сини отблясъци върху снега, който покриваше масива Екрен, и атмосферата започна да става малко тъжна. Предположих, че дори и да не беше въпросът с наследството, тя пак не би останала да живее сама в тази къща. Все още работеше, заемаше някаква длъжност в Бриансон, съобщи ми го по пътя за кантората на нотариуса, бях забравил точно каква. Ясно беше, че дори и да се настанеше в хубав апартамент в центъра на Бриансон, животът й щеше да бъде със сигурност по-малко весел. Малко се насилих да седна на дивана и да приема второ мартини — но вече бях решил, че ще е последното и че веднага след това ще я помоля да ме закара до хотела. Никога няма да мога да разбера жените — осъзнавах го все по-ясно. Тя беше нормална жена, дори прекалено нормална, и въпреки това бе успяла да намери нещо у баща ми — нещо, което нито аз, нито майка ми бяхме открили. Не можех да повярвам, че е било единствено, дори не и основно, въпрос на пари, самата тя получаваше висока заплата — личеше по облеклото й, по прическата, по начина, по който говореше. У този мъж, възрастен и обикновен, тя бе първата, която бе намерила нещо, заслужаващо обич.