Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Soumission, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 6гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD(2015)
Корекция
sir_Ivanhoe(2016)

Издание:

Автор: Мишел Уелбек

Заглавие: Подчинение

Преводач: Александра Велева; Георги Борисов (стихове)

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: Факел експрес

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: френска

Печатница: „Симолини“

Редактор: Георги Борисов

Художник: Кирил Златков

Коректор: Мери Великова

ISBN: 978-954-9772-97-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3444

История

  1. —Добавяне

IV

Докато се връщах в Париж, докато преминавах бариерата на платената магистрала при Сен Арну, оставяйки зад себе си Савини сюр Орж, Антони, после Монруж, докато завивах към изхода при Порт д’Итали, аз знаех, че тръгвам към един живот без радости, не празен, а изпълнен с дребни неприятности: както и очаквах, някой се беше възползвал от отсъствието ми и бе заел полагащото ми се място на паркинга на дома ми; установих малък теч около хладилника; други домашни инциденти нямаше. Пощенската ми кутия бе претъпкана с най-разнообразни административни писма, някои от които изискваха бърз отговор. Поддържането на безукорен административен живот налага почти непрекъснато присъствие, всяко по-дълго отсъствие рискува да ви постави в неблагоприятно положение спрямо един или друг организъм, знаех, че ще са ми необходими няколко дни работа, за да вкарам нещата в ред. Разпределих набързо пощата, изхвърляйки ненужните рекламни брошури и запазвайки онези, които бяха адресирани лично до мен (трите лудешки дни на Офис Депо, частните разпродажби в Корбазон), след което преместих погледа си към безпросветно сивото небе. Прекарах така няколко часа, наливайки си методично ром, след което се заех с купчината писма. Първите две бяха от здравната ми застраховка и ме уведомяваха, че не могат да покрият някои от разходите ми, приканвайки ме да подновя молбата си, като я придружа с фотокопия на съответните документи; за мен това беше обичайна кореспонденция, на която бях свикнал да не отговарям. Затова пък третото писмо криеше изненада. Беше от кметството в Ньовер, изказваха ми най-искрените си съболезнования по повод смъртта на майка ми и ме информираха, че тялото й е пренесено в Патологоанатомичния институт на града, към който трябва да се обърна, за да могат да вземат съответните мерки; писмото беше с дата 31 май. Прегледах набързо купчината, имаше второ напомнящо писмо от 14 юни и още едно от 28-и. В последното, от 11 юли, кметството на Ньовер ме информираше, че съгласно член L 2223–27 от Общия кодекс на териториалните общности общината е поела разходите за погребението на майка ми в парцела за безпризорни лица на общинския гробищен парк. Разрешава ми се в срок от пет години да изискам ексхумация с оглед пренасянето на трупа в личен гроб; при изтичане на този срок той ще бъде кремиран и разпръсването на праха ще се извърши в градината на спомена. В случай че изискам ексхумация, трябва да покрия разходите на общината по погребението — ковчег, четирима носачи и таксите за самото изравяне.

Не съм си мислил, че майка ми води интензивен социален живот, че ходи на конференции, посветени на цивилизациите преди Колумб, или че посещава църквите в околността на Ньовер в компанията на нейни връстници; но въпреки това не съм очаквал такава тотална самота. Вероятно се бяха свързали и с баща ми и той също не бе отговорил на писмата. Мисълта, че беше погребана в парцела на бедняците (така са наричали в миналите времена, научих след издирване по интернет, общинския парцел за безпризорни лица), не ме оставяше на мира и се запитах какво ли е станало с нейния френски булдог (Обществото за защита на животните или директно евтаназия…).

После отделих настрана фактурите и съобщенията от разплащателния ми влог, безпроблемни документи, които беше достатъчно да класирам в съответните папки, за да мога да се съсредоточа върху кореспонденцията си със своите двама най-важни събеседници, които структурират живота на човека: социалното осигуряване и данъчните власти. Нямах смелост да се заема веднага с тях и реших да се разходя из Париж — е, може би не чак Париж, би било прекалено, но щях да се задоволя през този първи ден с една разходка из квартала ми.

Докато виках асансьора, осъзнах, че не бях получил никакво писмо от университетските власти. Върнах се обратно, за да прегледам банковите си извлечения: заплатата ми бе преведена, както се полага, в края на юни; следователно статутът ми оставаше все така несигурен.

 

 

Промяната в политическия режим не беше оставила видима следа в квартала. Компактни групи от китайци се трупаха все така около пунктовете за залагания на конни надбягвания с фишове в ръка. Други бутаха забързани гарови колички, пренасяха оризови макарони, соев сос, манго. Нищо, дори и ислямският режим, не беше в състояние да спре постоянната им дейност — мюсюлманският прозелитизъм, както и посланието на християните, биха се разтворили, най-вероятно без да оставят и следа в океана на тази огромна цивилизация.

Кръстосвах Чайнатаун повече от час. Енориатът „Св. Иполит“ продължаваше да предлага встъпителни курсове по мандарин и китайска кухня; диплянките за вечерите Asia Fever[1] на Мезон-Алфор не бяха изчезнали. Всъщност не открих никакъв друг белег на видима промяна освен щанда кашер в Гран Казино; но супермаркетите са били винаги синоним на опортюнизъм.

Нещата бяха малко по-различни в търговския център „Итали 2“. Както бях предчувствал, магазинът „Дженифер“ беше изчезнал, заменен с провансалски бутик био, който предлагаше етерични масла, шампоани със зехтин и мед и с аромати от средиземноморската растителност.

Бележки

[1] Азиатска треска (англ.). — Б.пр.