Мишел Уелбек
Подчинение (19)

Вторник, 31 май

 

И наистина информацията избухна малко след четиринайсет часа: Съюзът за народно движение, Съюзът на независимите демократи и Социалистическата партия се бяха договорили да сключат споразумение за управление, един „разширен републикански фронт“, който ще подкрепи кандидата на Мюсюлманското братство. Свръхвъзбудени, журналистите от информационните канали си предаваха цял следобед щафетата в опитите си да узнаят нещо повече за условията на това споразумение и за разпределението на министерствата, и всеки път ги очакваше един и същ отговор: суетата на политиканските съображения, неотложната необходимост да се постигне национално единство и да се превържат раните на една разединена страна и т.н. Всичко това можеше напълно да се очаква, беше предвидимо; онова, което бе по-малко очаквано, беше завръщането на Франсоа Байру^[1] на авансцената на политическия живот. Всъщност той бе приел една уговорка с Мохамед бен Абес — последният се беше ангажирал да го назначи за министър-председател, в случай че спечели президентските избори.

Старият беарнезки политикан, на практика победен във всички избори, в които беше участвал в продължение на трийсетина години, упорито се опитваше да си създаде име на човек, който е „над нещата“, със съучастието на различни списания; с други думи, караше ги непрекъснато да го снимат, облегнат на овчарска гега, облечен в пелерина, всичко в стил Жюстен Бриду^[2], на фона на пейзаж, представляваш смесица от пасища и засети ниви, в повечето случаи в Лабур^[3]. Образът, който се опитваше да популяризира в многобройните си интервюта, беше на голист, на човека, който е казал „не“.

— Това е страхотна идея, Байру, страхотна! — възкликна Ален Таньор, щом ме съзря, буквално разтреперан от възторг. — Признавам, че никога не бих се сетил; този Бен Абес е голяма работа…

Мари-Франсоаз ме посрещна с широка усмивка; тя не само изглеждаше доволна, че ме вижда, но по-общо казано, изглеждаше в пълна форма. Като я гледах как шета из кухнята със закачлива престилка от рода на „Не се карайте на готвачката, собственикът ще се погрижи за това“, ми беше трудно да си представя, че само преди няколко дни бе водила докторски курс върху изключителните обстоятелства, при които Балзак е препрочитал коректурите на „Беатрикс“. Беше приготвила тарталетки с патешки врат и лук шалот, страшно вкусни. Съпругът й, свръхвъзбуден, отвори една след друга бутилка каор и бутилка сотерн, преди да се сети, че трябва задължително да опитам портото. Аз все още не виждах защо завръщането на Франсоа Байру в политиката можеше да се определи като гениална идея; но Таньор щеше много скоро да ми обясни, бях сигурен. Мари-Франсоаз се отнасяше с него доброжелателно, видимо успокоена от това, че съпругът й приема така добре отстраняването си, че се вживява с такава лекота в новата си роля на кабинетен стратег — която щеше успешно да играе пред кмета, лекаря, нотариуса, с една дума, пред всички местни нотабили, все още много влиятелни по тези провинциални земи, и за които ще носи винаги аурата на кариера в тайните служби. Пенсионирането им, няма съмнение, предвещаваше най-доброто.

— Онова, което е изключително при Байру, което го прави незаменим — продължи ентусиазирано Таньор, — е, че е съвършено глупав, политическата му програма се е свеждала винаги до желанието му да си осигури достъп до „висшата президентска власт“, както се казва; той никога не е имал и дори не е претендирал да има лични виждания; доведено до такава крайност, това е много рядко. То го прави идеалният политик, въплъщаващ идеята за хуманизъм, още повече че се взима за Хенри IV и за големия умиротворител в диалога между религиите; между другото, се котира много добре сред католическия електорат, глупостта му ги урежда. Именно от това има нужда Бен Абес, който иска преди всичко да бъде въплъщение на нов хуманизъм, да представи исляма като завършена форма на един нов хуманизъм обединител, и който е напълно искрен, когато провъзгласява уважението си към трите религии на Книгата.

Мари-Франсоаз ни покани на масата; беше приготвила салата от бакла с глухарчета и настърган пармезан. Беше много вкусно, толкова вкусно, че за миг изгубих нишката на разговора с мъжа й. Католиците били почти изчезнали във Франция, продължи той, но продължавали да са носители на един вид нравствена непогрешимост, във всеки случай Бен Абес бил направил всичко възможно от самото начало да спечели благоразположението им — през последната година бил посетил най-малко три пъти Ватикана. Надарен поради самия факт на произхода си с аурата на поддръжник на Третия свят, той успял същевременно да успокои и електората на консерваторите. За разлика от предишния си съперник, Тарик Рамадан, обременен поради връзките си с троцкистите, Бен Абес избягвал да се компрометира с антикапиталистическата левица; либералната десница била спечелила „битката на идеи“, бил го разбрал прекрасно, младите били станали предприемчиви, а непреодолимият характер на пазарната икономика бил отдавна всеобщо признат. Но най-вече истински гениалното при лидера на мюсюлманите било, че бил разбрал, че залогът при изборите нямало да бъде икономиката, а ценностите; и че и на този терен десницата се готвела да спечели „битката на идеи“ дори без да й се наложи да я води. Там, където Рамадан представял шериата като нов, напредничав, едва ли не революционен избор, той му връщал умиротворителния, традиционен характер — с дъх на екзотика, който го правел още по-желан. Що се отнасяло до възстановяването на семейството, на традиционния морал и негласно на патриархата, пред него се откривал път, по който десницата не можело да поеме, нито Националният фронт, без да бъдат таксувани за реакционери, дори и за фашисти от последните останки от 68-а година, тези измиращи прогресивни изкопаеми, социологически обезкървени, но намерили убежище в медийните цитадели, откъдето все още можели да проклинат злощастните времена и зловонната атмосфера, която се разпространява в страната; единствено той не бил от нищо застрашен. Парализирана от своя същностен антирасизъм, левицата не била от самото начало в състояние да се бори срещу него, за това не можело и дума да става.

После Мари-Франсоаз ни сервира конфи от агнешко бутче, придружено със задушени картофи, и аз съвсем се замаях.

— Ама той е все пак мюсюлманин — възразих объркано…

— Е, и? — взря се той в мен, целият сияещ. — Той е умерен мюсюлманин, това е главното: заявява го непрекъснато — и е така. Не бива да си го представяме нито като талибан, нито като терорист, би било груба грешка; винаги се е отнасял с презрение към тези хора. Когато говори за тях в свободните си изказвания, напечатани в „Монд“, освен явното морално неодобрение се усеща много ясно и оттенък на презрение; всъщност той счита терористите за аматьори. В действителност Бен Абес е един изключително ловък политик, без съмнение най-ловкият и най-хитрият, когото сме имали след Франсоа Митеран; и за разлика от Митеран той има истинско историческо виждане.

— С една дума, мислите, че католиците няма от какво да се страхуват.

— Не само че няма от какво да се страхуват, но и могат да се надяват на много! Знаете ли — усмихна се той извинително, — от десет години се занимавам със случая Бен Абес, мога да кажа, че без преувеличение съм един от хората във Франция, които го познават най-добре. На практика цялата ми кариера беше посветена на наблюдението на ислямистките движения. Първият случай, по който работих — тогава бях още млад, следвах в полицейското училище в Сен Сир о Мон д’Ор, — бяха атентатите от 1986-а в Париж, за които се оказа, че са поръчани от Хизбула и косвено от Иран. После дойдоха алжирците, косоварите, движенията, по-пряко свързани с Ал Кайда, самотните вълци… така и не се спряха, под различни форми. Когато се образува Мюсюлманското братство, беше неминуемо да го вземем на мушка. Трябваха ни години, за да се убедим, че макар Бен Абес да има планове, и то изключително амбициозни планове, те нямат нищо общо с ислямския фундаментализъм. Сред крайнодесните кръгове се разпространи идеята, че когато мюсюлманите дойдат на власт, на християните неизбежно ще бъде наложен статутът на дхимми^[4], на второстепенни граждани. „Дхиммитудата“^[5] е действително част от основните принципи на исляма; но в практиката статутът на дхиммите е изключително разтеглив. Ислямът от географска гледна точка е широко разпространен; начинът, по който се практикува в Саудитска Арабия, няма нищо общо с този в Индонезия или в Мароко. Що се отнася до Франция, напълно съм убеден — готов съм да се обзаложа, — че не само никакви ограничения няма да бъдат наложени на католическия култ, но че субсидиите, отпускани на католическите дружества, както и тези за поддръжка на храмовете, ще бъдат увеличени — могат да си го позволят, помощите на петролните монархии за джамиите ще бъдат тъй и тъй много по-големи. Но което е по-важно, истинският враг на мюсюлманите, този, от който се страхуват и мразят най-много, не е католицизмът: той е секуларността, светският характер, атеистичният материализъм. За тях католиците са вярващи, католицизмът е една от религиите в Книгата; само трябва да бъдат убедени да направят още една крачка и да приемат исляма: това е истинското виждане на мюсюлманите по отношение на християнството, изконното им виждане.

— А евреите? — Изпуснах се, нямах намерение да задавам този въпрос. Споменът за Мириам на леглото ми, по тениска, през последната ни утрин, споменът за закръгленото й дупенце бе проблеснал в съзнанието ми.

— Ааа… — усмихна се отново той, — с евреите очевидно е малко по-сложно. По принцип теорията е същата, юдаизмът е една от религиите в Книгата, Аврам и Мойсей са признати за пророци от исляма; само че на практика в мюсюлманските държави отношенията с евреите са били често по-трудни, отколкото с християните, а освен това естествено и въпросът с палестинците ги е изострил още повече. Следователно в рамките на Мюсюлманското братство съществуват течения, които изискват налагането на ответни мерки на евреите, лично аз мисля, че нямат никакъв шанс да успеят. Бен Абес се е старал винаги да поддържа добри отношения с Великия равин на Франция; може би ще отпуска от време на време юздата около врата на тези екстремисти, защото, ако наистина вярва, че ще постигне масово приемане на исляма от католиците — а и нищо не доказва, че това е невъзможно, — що се отнася до евреите, той няма никакви илюзии. Онова, на което всъщност се надява, е сами да напуснат Франция — да емигрират в Израел. Но във всеки случай, мога да ви уверя, той няма никакво намерение да си провали личните амбиции — които са огромни — заради черните очи на палестинския народ. Учудващо е, че малко хора са чели ранните му писания — вярно, че са били публикувани в никому неизвестни геополитически списания. Отправната му точка, това бие на очи, е Римската империя — и европейското изграждане е за него само начин да осъществи тази хилядолетна амбиция. Основна линия във външната му политика ще бъде преместването на гравитационния център от Европа на юг, вече съществуват организации, които преследват тази цел, като например Съюзът за Средиземноморието. Първите страни, които биха могли да се присъединят към европейското изграждане, ще бъдат със сигурност Турция и Мароко; след тях ще последват Тунис и Алжир. В по-далечен план ще дойде ред на Египет — той е по-голяма хапка, но влизането му ще бъде решаващо. Същевременно можем да си представим, че европейските институции — които в момента са всичко друго освен демократични — ще се развият по посока на народните избори; логическият изход ще бъде изборът на европейски президент чрез всеобщо гласуване. В този контекст интеграцията в Европа на страни с вече многобройно население и с динамична демография, като Турция и Египет, би изиграла решаваща роля. Истинската амбиция на Бен Абес, убеден съм в това, е да стане накрая първият избран чрез всеобщо гласуване президент на Европа — на една разширена Европа, включваща страните от Средиземноморското крайбрежие. Не забравяйте, че е само на четирийсет и четири години — макар да се опитва, за успокоение на електората, да изглежда на повече, с коремчето си и с отказа да си боядисва косата. В известен смисъл старата Бат Йе’Ор е права с фантазиите си за Евроарабия; но напълно греши, когато си представя, че евро-средиземноморската общност ще бъде в позиция на подчиненост спрямо монархиите от Персийския залив: тя ще бъде една от първите световни икономически сили и ще бъде напълно в състояние да преговаря с тях на равни начала. Странна е играта в момента със Саудитска Арабия и останалите петролни монархии: Бен Абес е напълно готов да се възползва докрай от техните петролни долари, но няма никакво намерение да допусне и най-малко отстъпване на суверенитета. В известен смисъл той възпроизвежда амбицията на Дьо Гол, амбиция за голяма арабска политика на Франция, и уверявам ви, не му липсват съюзници, включително и в монархиите от Персийския залив, които поради обвързаността си с американските позиции са принудени да изтърпяват немалко унижения, да се поставят непрекъснато в неудобно положение спрямо арабското обществено мнение, и които започват да си казват, че един съюзник като Европа, по-малко органически свързан с Израел, би представлявал доста по-добър избор…

 

 

Млъкна; беше говорил без прекъсване повече от половин час. Питах се дали няма да напише книга, сега вече в пенсия, дали не се опитва да запише идеите си. Намирах го за интересен в изложението си, естествено интересен за хората, които се интересуват от история. Мари-Франсоаз донесе десерта, крустада от Ланд^[6] с ябълки и орехи. Отдавна не бях ял толкова добре. След вечерята беше редно да се върнем в хола, за да дегустираме един ба-арманяк^[7], направихме точно това. Омекнал от аромата на алкохола, разглеждайки лъснатия череп на бившия шпионин, домашното му сако в шотландско каре, се чудех какво ли мисли — лично той. Какво ли мисли един човек, прекарал целия си живот в разследване на невидимата страна на картите. Вероятно нищо, подозирах, че дори и не гласува; знаеше твърде много.

— И ако аз влязох във френските тайни служби — поде отново той с по-спокоен тон, — то е, разбира се, защото бях очарован като дете от шпионските истории, но също така и защото, струва ми се, бях наследил нещо от патриотизма на баща ми, бях впечатлен от него. Роден е през 1922 година, давате ли си сметка! Точно преди век!… Включил се от самото начало в Съпротивата, още в края на юни 1940-а. Още по негово време френският патриотизъм е малко или повече обезценен — би могло да се каже, че се е родил във Валми през 1872-ра и че е започнал да умира в траншеите на Вердюн през 1917-а. Не много повече, всъщност малко. Кой вярва в това днес? Националният фронт се преструва, че вярва, така е, но има нещо наистина несигурно, нещо отчаяно в тяхната вяра; другите партии са направили чисто и просто своя избор в полза на разтварянето на Франция в Европа. Бен Абес също вярва в Европа, той вярва в нея дори повече от останалите, но той е друга работа, той има концепция за Европа, истински цивилизационен проект. Всъщност неговият краен образец е император Август; това не е посредствен образец. Речите на Август пред Сената са запазени, знаете, нали, и аз съм сигурен, че той ги е изучавал много внимателно — млъкна и след малко продължи замислено. — Може да бъде велика цивилизация, не знам… Познавате ли Рокамадур? — внезапно ме запита той, беше ми се придремало, но му отговорих, че не го познавам, или малко, от телевизията.

— Трябва да отидете там. Само на двайсетина километра е оттук, трябва непременно да отидете. Поклонението в Рокамадур е едно от най-прочутите в християнството, да знаете. Хенри Плантагенет, св. Доминик, св. Бернар, св. Луи, Луи XI, Филип льо Бел… всички са дошли да коленичат пред Черната Богородица, всички са изкачили на колене стълбите, които водят до светилището, молейки се смирено за прошка на греховете си. В Рокамадур можете да си дадете истински сметка каква велика цивилизация е било средновековното християнство.

 

 

Спомних си смътно откъслечни фрази на Юисманс за Средновековието, арманякът беше съвършено прекрасен, възнамерявах да му отговоря, но установих, че не съм в състояние да вържа две думи накръст. За мое голямо учудване той започна да рецитира с твърд и ритмичен глас стихове на Пеги:

Блажен е убитият за свободата

на късчето бащина плът и земя.

Във всяка една справедлива война.

По целия свят — и смъртта му е свята.^[8]

Много е трудно да разбереш другите, да узнаеш какво се крие в дъното на душите им, а без помощта на алкохола това става още по-невъзможно. Беше изненадващо и вълнуващо да видиш как този възрастен, чистичък, спретнат, образован и ироничен човек започва да рецитира стихове:

Блажен е убитият в бран величава,

когато в пръстта и пред Господа Бог

той легне безмълвен на връх най-висок,

с медали покрит, и с нестихваща слава.

Той поклати примирено глава, почти с тъга.

— Виждате ли, още във втората строфа, за да може стихотворението му да има по-голям размах, той е принуден да се позове на Господ. Идеята за отечество не е достатъчна сама по себе си, тя трябва да бъде свързана с нещо по-силно, с една по-висша мистика, и той изразява тази връзка много ясно в следващите куплети:

Блажен е убитият в бой за земята,

защото от Бога е нейната плът.

Блажен е, когато се бие до смърт

за бедните къщи на своите братя.

 

Защото праобраз са те, и зачатие,

и тяло на къщата Божия днес.

Блажен е убитият, сключен в обятия

от земната кротост, и почест, и чест.

— Френската революция, Републиката, отечеството… да, това е дало нещо, нещо, което е траяло малко повече от век. Средновековното християнство е траяло повече от хиляда години. Знам, че сте познавач на Юисманс, Мари-Франсоаз ми каза. Но според мен никой не е почувствал душата на християнското Средновековие с такава сила както Пеги — колкото и да е бил републиканец, светски, поддръжник на Драйфус. И онова, което също е почувствал, е, че истинското божество на Средновековието, тупкащото сърце на неговото благочестие, не е Отецът, дори не е Христос, а Дева Мария. И това също ще усетите в Рокамадур…

 

 

Знаех, че възнамеряват да се върнат в Париж на следващия или на по-следващия ден, за да подготвят окончателното си преместване. Сега, когато споразуменията за правителство на разширения републикански фронт бяха сключени, резултатите от втория тур бяха ясни и те щяха със сигурност да се пенсионират. Тръгвайки си, аз най-искрено похвалих Мари-Франсоаз за кулинарния й талант и се сбогувах с мъжа й на прага на вратата. Беше пил почти колкото мен и въпреки това бе в състояние да рецитира наизуст цели куплети от Пеги, това бе донякъде наистина впечатляващо. Що се отнасяше до мен, аз не бях убеден, че републиката и патриотизмът „са дали нещо“ освен серия от непрекъснати глупави войни, но Таньор съвсем не беше изкуфял, да можех и аз да бъда такъв на неговата възраст. Слязох по няколкото стъпала, които водеха към улицата, обърнах се и му казах: „Ще отида в Рокамадур“.