Мишел Уелбек
Подчинение (16)

Сряда, 25 май

Въпреки всичко бях в почти весело настроение на следващата сутрин, когато се качих на метрото, за да отида във факултета — политическите събития от последните дни до заминаването на Мириам ми изглеждаха като лош сън, грешка, която ще бъде бързо поправена. С голямо учудване установих, стигайки на улица „Дьо Сантьой“, че решетките на вратата, през която се отиваше до учебните сгради, бяха затворени — пазачите ги отваряха обикновено още в осем без четвърт. Няколко студенти, между които имаше и от моя втори курс, чакаха пред входа.

Едва в осем и половина един пазач се появи; идвайки от централния секретариат, той застана зад решетката и ни информира, че факултетът е затворен за деня и че ще остане затворен до второ нареждане. Не можел да ни каже повече; да сме се разотивали, щели сме да бъдем „информирани поотделно“. Беше черен, сенегалец, ако си спомнях добре, когото познавах от години и към когото хранех добри чувства. Той ме хвана за ръката точно когато си тръгвах, за да ми съобщи, че според слуховете, които се носят сред персонала, положението е сериозно, наистина сериозно, и че би се учудил много, ако отворят факултета през следващите седмици.

Може би Мари-Франсоаз знаеше нещо повече, опитах се няколко пъти сутринта да се свържа с нея, безуспешно. Не виждайки друг изход, към тринайсет часа включих iTélé. Много от участниците в манифестацията, организирана от Националния фронт, бяха вече пристигнали: Плас дьо ла Конкорд, градините на Тюйлери бяха черни от народ. Според организаторите имаше два милиона души — триста хиляди според полицията. Каквото и да беше, никога не бях виждал такава тълпа.

Един гигантски купесто-дъждовен облак във формата на наковалня се беше надвесил над Северен Париж, от Сакре Кьор до Операта, тъмносивите му краища бяха с черно-кафяв оттенък. Отправих поглед отново към телевизионния екран, където огромната тълпа продължаваше да се събира, после погледнах отново към небето. Буреносният облак сякаш се преместваше на юг; ако се взривеше над Тюйлери, щеше сериозно да обърка развоя на манифестацията.

Точно в четиринайсет часа кортежът начело с Марин Льо Пен пое по Шан-з-Елизе по посока на Триумфалната арка, където тя предвиждаше да произнесе речта си в петнайсет часа. Изключих звука, но продължих да гледам картината. Огромна лента пресичаше авенюто по цялата му ширина, на нея беше написано: „Ние сме народът на Франция“. По другите, пръснати из тълпата по-малки плакати надписът бе по-простичък: „Ние сме си у дома“ — лозунгът, същевременно недвусмислен и лишен от излишна агресивност, който активистите националисти използваха по време на митингите си. Бурята продължаваше да заплашва; огромният облак беше вече надвиснал — неподвижен — над кортежа. По някое време ми писна и потънах отново в „На рейд“.

Мари-Франсоаз ми се обади малко след осемнайсет часа; не знаеше кой знае колко, Националният академичен съвет се беше събрал предишната вечер, но никаква информация не беше изтекла. Във всеки случай беше сигурна, че факултетът нямало да бъде отворен преди края на изборите, а вероятно и не преди началото на новата учебна година — изпитите можели спокойно да бъдат отложени за началото на септември. По-общо казано, положението й изглеждало сериозно, съпругът й бил видимо разтревожен, от началото на седмицата прекарвал четиринайсет часа на ден в кабинета си в ГДВС, там преспал последната нощ. Затвори, след като обеща да ми се обади, ако научи нещо повече.

Нямах вече нищо за ядене, а и не ми се ходеше в „Жеан Казино“^[1], началото на вечерта беше лошо време за пазар в този народен квартал, но изпитвах глад, а още по-силно беше желанието ми да си купя телешко фрикасе, мерлуза с див керевиз, берберска мусака, всички тези ястия за микровълнова печка, надеждни със своята блудкавост, но с цветни и весели опаковки, представляваха все пак истински прогрес в сравнение с отчайващите премеждия на героите на Юисманс; в тях не прозираше никакъв зъл умисъл, а чувството, че участваш в колективен, обезсърчаващ, но затова пък егалитарен експеримент, би могло да открие пътя към частично примирение.

За мое учудване супермаркетът беше почти празен, в порив на ентусиазъм, примесен със страх, напълних количката си много бързо; думичката „вечерен час“ ми мина без повод през ума. Няколко продавачки, строени зад обезлюдените си каси, бяха пуснали транзисторите си: манифестацията продължаваше, за момента нямаше смущаващи инциденти. Ще има по-късно, след разпръсването на тълпата, си казах аз.

Дъждът се изля внезапно, много силен, точно когато излизах от търговския център. Щом се прибрах, си стоплих телешки език в сос мадейра, гумен, но поносим, и включих телевизора: сблъсъците бяха започнали, виждаха се групи маскирани хора, много подвижни, въоръжени с щурмови пушки и автомати; имаше изпочупени витрини, тук-там горящи коли, но кадрите, заснети под проливния дъжд, бяха много лошо качество, беше невъзможно да се разбере точно какво беше разпределението на силите.