Мишел Уелбек
Подчинение (15)

Последва интервал от няколко часа. Слънцето залязваше между високите блокове, когато собственото ми „аз“ достигна напълно до съзнанието ми, обстоятелствата, всичко. Духът ми бе блуждал в непрогледни и мрачни сфери, бях безкрайно тъжен. Думите на Юисманс в „Семейно“ ме преследваха непрестанно, натрапчиви, и аз осъзнах мъчително, че дори не бях предложил на Мириам да се настани при мен, да заживеем заедно, но си дадох веднага сметка, че проблемът не беше в това, че родителите й бяха готови независимо от всичко да й наемат квартира, и че моят апартамент беше двустаен, наистина голям двустаен, но все пак двустаен, животът заедно щеше несъмнено да доведе много бързо до изчезването на всяко сексуално желание, а бяхме все още твърде млади, за да може двойката ни да устои на това.

В по-стари времена хората са основавали семейства, тоест, след като са се възпроизвели, те са се трудели още няколко години, толкова, колкото е било нужно, за да пораснат децата им, после са се връщали при Създателя си. Днес се счита за разумно една двойка на петдесет– или шейсетгодишна възраст да заживее семейно, в момент, когато телата, остарели и болнави, не изпитват нищо повече от необходимостта от близък допир, утешителен и целомъдрен, в момент също така, когато местната кухня, такава, каквато е описана в „Странстваща на Пьотирьоно“^[1], решително взима превес над останалите удоволствия. Поиграх си известно време с идеята да напиша статия за „Списание на специалистите на XIX век“, в която установявам, че след един дълъг и досаден период на модернизъм лишените от илюзии заключения на Юисманс са отново актуални, и то повече от всякога, както се вижда от все по-множащите се по всички телевизионни канали успешни предавания, посветени на местната кухня; но си дадох сметка, че нямам необходимата енергия и желание да напиша статия, дори и за едно толкова поверително издание като „Списание на специалистите на XIX век“. Дадох си същевременно и сметка с едно тъпо учудване, че телевизорът е все още на iTélé канала. Включих отново звука: Марин Льо Пен беше отдавна привършила изказването си, но то беше в центъра на всички коментари. Така научих, че лидерката на националистите е призовала към огромна манифестация следващата сряда, която щяла да мине по Шан-з-Елизе. Нямала никакво намерение да иска разрешение от Префектурата и в случай на забрана отправила предварително предупреждение към властите, манифестацията щяла да се състои „каквото и да станело“. Завършила си речта с цитат на един член от Декларацията за правата на човека и гражданина, тази от 1793 година: „Когато правителството нарушава правата на народа, въстанието е за народа и за всяка част от него най-свещеното от всички права и най-наложителното от всички задължения“. Думата „въстание“ беше, разбира се, предизвикала многобройни коментари, тя бе дори постигнала неочаквания ефект да накара Франсоа Оланд да наруши дългото си мълчание. В резултат на двата си катастрофални петгодишни мандата, дължейки преизбирането си единствено на жалката си стратегия да създава благоприятни условия за издигането на Националния фронт, президентът се беше отказал на практика от всякакви изказвания и повечето медии сякаш бяха забравили за съществуването му. Когато — на площадката през Елисейския дворец — пред десетината оказали се там журналисти той се представи като „последната опора на републиканския строй“, се чуха смехове, кратки, но напълно отчетливи. Десетина минути по-късно министър-председателят излезе на свой ред с декларация. Силно зачервен, с изпъкнали на челото вени, той беше сякаш на път да побеснее, и предупреди, че всички онези, които преминат границите на законността, ще бъдат считани действително за нарушители на закона. В крайна сметка единственият, който бе запазил хладнокръвие, бе Мохамед бен Абес, който защити правото да се манифестира и предложи на Марин Льо Пен да дебатират върху секуларността — твърде ловък подход според повечето от коментаторите, тъй като бе почти изключено тя да приеме, което му създаваше, без да му коства много, образ на човек без крайности, способен на диалог.

Накрая се уморих и започнах да сменям телевизионните програми, между които и някакви риалити предавания за затлъстяването, докато не изключих окончателно телевизора. Това, че политическата история можеше да играе някаква роля в собствения ми живот, продължаваше да ме смущава и леко да ме отвращава. Същевременно си давах ясна сметка, и то от години, че растящата отдалеченост, превърнала се в пропаст, между населението и онези, които говореха от негово име, политици и журналисти, неизбежно щеше да доведе до нещо хаотично, яростно и непредвидимо. Франция, както и останалите страни от Западна Европа, отдавна бе поела по пътя, който води до гражданска война, това беше очевидно, но до тези последни дни аз бях убеден, че французите са в голямото си мнозинство примирени и апатични — несъмнено защото самият аз бях доста примирен и апатичен. Бях се излъгал.

Мириам ми се обади едва вторник вечер, малко след единайсет часа; звучеше бодро, цялата й вяра в бъдещето сякаш се бе възвърнала, според нея нещата щяха бързо да се уредят във Франция — лично аз се съмнявах в това. Беше дори успяла да се самоубеди, че Никола Саркози ще се върне в политическата игра и че ще бъде посрещнат като спасител. Сърце не ми даваше да й кажа, че греши, защото това ми се струваше малко вероятно; имах чувството, че дълбоко в себе си Саркози се бе отказал, че от 2007-а насам бе сложил окончателно черта на този период от живота си.

Летеше рано на другата сутрин. Следователно нямаше да можем да се видим, преди да замине; бе имала много неща за вършене — като се започне от куфара й, никак не е лесно да побереш един живот в трийсет килограма багаж. Очаквах го, но въпреки това нещо прободе сърцето ми, когато затворих телефона. Знаех, че сега ще бъда много сам.