Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Soumission, 2015 (Пълни авторски права)
- Превод отфренски
- Александра Велева, 2015 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,5 (× 6гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD(2015)
- Корекция
- sir_Ivanhoe(2016)
Издание:
Автор: Мишел Уелбек
Заглавие: Подчинение
Преводач: Александра Велева; Георги Борисов (стихове)
Година на превод: 2015
Език, от който е преведено: френски
Издание: първо
Издател: Факел експрес
Град на издателя: София
Година на издаване: 2015
Тип: роман
Националност: френска
Печатница: „Симолини“
Редактор: Георги Борисов
Художник: Кирил Златков
Коректор: Мери Великова
ISBN: 978-954-9772-97-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3444
История
- —Добавяне
Неделя, 22 май
Събудих се отново към осем часа, включих машината за кафе и си легнах; Мириам дишаше равномерно, дъхът й акомпанираше в малко по-нежно темпо дискретния шум на кафемашината. Издути купести облачета се носеха в лазура; те бяха за мен открай време облаците на щастието, тези, при които блестящото бяло има единствено за цел да подчертае синевината на небето, тези, които децата избират, когато рисуват къщата мечта — с димящ комин, поляна и цветя. Не знам какво ме накара да включа iTélé веднага щом си сипах първата чаша кафе. Звукът беше много силен и ми трябваше време да намеря дистанционното управление и да натисна бутона „без звук“. Твърде късно, беше се събудила; все още по тениска, тя дойде в хола и се сгуши на канапето. Беше свършено с нашия кратък миг на покой; включих отново звука. Информацията за тайните преговори между Социалистическата партия и Мюсюлманското братство беше изтекла по интернет през нощта. Дали беше iTélé, BFM или LCT, всички говореха само за това, едно непрекъснато специално издание. До момента нямаше никаква реакция от страна на Манюел Валс, но Мохамед бен Абес щеше да даде пресконференция в единайсет часа.
Пълничък и жизнерадостен, често хитър в отговорите си на журналистите, кандидатът мюсюлманин те караше да забравиш, че е бил един от най-младите студенти в Политехниката на Франция, преди да влезе в Националното училище за администрация във випуска „Нелсън Мандела“[1] — същия, от който беше и Лоран Вокиез[2]. Напомняше по-скоро на стар добродушен тунизийски квартален бакалин — какъвто е бил впрочем баща му, макар и бакалията му да се е намирала в Ньой сюр Сен, а не в 18-и район, и още по-малко в Бьозон или Аржантьой.
Повече от когото и да е било другиго, припомни той, се е възползвал от републиканската меритокрация[3]; по-малко от когото и да било другиго би желал да посегне на една система, на която дължи всичко, дори върховната чест да се яви като кандидат пред френския народ на всеобщите избори. Спомена малкия апартамент над бакалията, където е подготвял като ученик домашните си; упомена съвсем кратко баща си с много точно премерено вълнение; стори ми се абсолютно точен.
Но времената, трябва да се съгласим, са се променили, продължи той. Все по-често и по-често семействата — било то еврейски, християнски или мюсюлмански — изискват за децата си образование, което не се ограничава в предаването на знания, а включва и онова духовно изграждане, което отговаря на традициите им. Това връщане към религиозното е дълбока тенденция, която се разпространява в обществата ни и която Националното образование не може да не вземе предвид. Става дума да се разшири рамката на републиканското училище, за да може то да съществува хармонично и успоредно с големите духовни традиции — мюсюлмански, християнски или еврейски — в нашата страна.
Блага и упоителна, речта му продължи десетина минути, преди да дадат думата на пресата за въпроси. Бях забелязал отдавна, че най-заядливите, най-агресивните журналисти бяха като хипнотизирани, размекнати в присъствието на Мохамед бен Абес. Струваше ми се, че все пак имаше доста смущаващи въпроси, които биха могли да му бъдат зададени: премахването на смесените училища например; както и това, че преподавателите трябва всички да приемат исляма. Всъщност не важеше ли това вече при католиците? Не трябваше ли да си кръстен, за да преподаваш в християнско училище? Като се размислих, си дадох сметка, че нищо не знам, и в момента, когато привършваше пресконференцията, се оказвам точно там, докъдето кандидатът мюсюлманин е искал да ме доведе: някакво всеобщо съмнение, усещането, че няма за какво да се тревожим и че нищо не е наистина ново.
Марин Льо Пен атакува в 12,30 часа. Енергична, с току-що направена фризура, снимана от леко долен ракурс пред кметството на Париж, тя беше почти красива — нещо, което беше в ярък контраст с предишните й появявания: от прелома през 2017-а кандидатката на Националния фронт се беше самоубедила, че за да се домогне до върховния пост, една жена трябва непременно да прилича на Ангела Меркел, и оттогава се опитваше да постигне неприветливото достолепие на немската канцлерка, като дори имитираше кройката на костюмчетата й. Сякаш се беше изпълнила с ново сияние, един революционен порив, който напомняше на началото на движението. Напоследък се носеше слух, че някои от речите й са писани от Рьоно Камю[4] — под контрола на Флориан Филипо[5]. Не знам дали този слух беше основателен, но във всеки случай тя бе постигнала значително развитие. Бях впечатлен от самото начало от републиканския, дори антиклерикален характер на изказването й. Отминавайки баналното позоваване на Жюл Фери, тя стигаше до Кондорсе и цитираше знаменитата му реч от 1792 година пред Народното събрание, в която говори за тези египтяни, тези индийци, „при които човешкият дух достига до такива висини и които потъват в мрака на най-позорната безпросветност в мига, когато религиозната власт си присвоява правото да образова хората“.
— Мислех, че е католичка — забеляза Мириам.
— Не знам, но електоратът й не е, Националният фронт така и не успя един път да пробие при католиците, те са твърде солидарни и поддръжници на Третия свят. Тъй че се приспособява.
Тя погледна часовника си, направи уморен жест.
— Трябва да тръгвам, Франсоа. Обещах на родителите си да обядвам с тях.
— Те знаят ли, че си тука?
— Да, да, няма да се тревожат, но ще ме чакат за обяд.
Бях ходил веднъж при родителите й, съвсем в началото на връзката ни. Живееха в къща в „Сите де Фльор“, зад спирката на метрото „Брошан“. Имаше гараж, ателие, ще речеш, че се намираш в провинциално градче — където и да е, само не и в Париж. Спомних си, че вечеряхме на поляната, беше сезонът на нарцисите. Бяха мили с мен, гостоприемни и сърдечни — без да ми отдават безкрайна важност, което беше още по-добре. В момента, в който баща й отваряше бутилка „Шатоньоф дю Пап“, си дадох внезапно сметка, че Мириам, на вече повече от двайсет години, вечеря все още всеки ден с родителите си; че помага на братчето с домашните му, че си купува дрехи заедно със сестра си. Това беше племе, сплотено, семейно племе; и спрямо всичко онова, което аз бях преживял, това беше толкова невероятно, че ми бе много трудно да не се разридая.
Спрях звука; движенията на Марин Льо Пен ставаха все по-оживени, тя размахваше юмруци във въздуха, в един момент дори разпери мощно ръце. Явно Мириам щеше да замине с родителите си в Израел, не можеше да постъпи другояче.
— Наистина се надявам да се върна скоро, да знаеш — каза тя, сякаш бе прочела мислите ми. — Да остана там само няколко месеца, докато нещата във Франция се уталожат.
Намирах оптимизма й малко преувеличен, но замълчах.
Тя надяна полата си.
— Сега, естествено, с всичко, което става, те ще тържествуват, през целия обяд ще чувам: „Предупреждавахме те, мойто момиче, нали…“. Но са мили, мислят, че е за мое добро.
— Да, мили са. Наистина са мили.
— А ти какво ще правиш? Какво, мислиш, ще стане във факултета?
Изпратих я до прага на вратата, всъщност си давах сметка, че нямах ни най-малка представа какво ще стане, както и си давах сметка, че това въобще не ме интересуваше. Целунах я нежно по устните, преди да отговоря: „За мен няма Израел“. Мисъл, не особено богата, но мисъл точна. После тя изчезна в асансьора.