Мишел Уелбек
Подчинение (10)

Сряда, 18 май

 

Когато отидох във факултета, за да предам лекциите си, изпитах за първи път чувството, че нещо може да се случи, че политическата система, в която бях свикнал да живея от най-ранното си детство и която от доста време видимо се пропукваше, можеше да се разпадне отведнъж. Не знам какво точно ми създаваше това усещане. Може би поведението на студентите ми от магистърската степен: колкото и аморфни и деполитизирани да бяха, те изглеждаха напрегнати, тревожни, опитваха се да хванат някакви откъслечни новини със смартфоните и таблетите си; във всеки случай бяха повече от всякога разсеяни по време на часа ми. Може би походката на момичетата с бурки, по-сигурна и по-бавна от обикновено; придвижваха се смело напред, три по три, без да се промъкват както обикновено покрай стените, вече владетелки на терена.

При това бях потресен от инертността на колегите ми. За тях сякаш не съществуваше никакъв проблем и нищо не ги засягаше, което само потвърждаваше наблюденията ми от години насам: стигналите до статута на университетски преподавател не могат да си представят, че определено политическо развитие би оказало влияние върху кариерата им; смятат се за абсолютно недосегаеми.

В края на деня, завивайки по улица „Сантьой“ на път за метрото, зърнах Мари-Франсоаз. Забързах се, почти се затичах, за да я догоня, и когато се изравних с нея, след кратък поздрав я попитах направо:

— Мислиш ли, че колегите ни имат право да са толкова спокойни? Вярваш ли, че сме наистина защитени?

— Ааа! — възкликна тя, направи гримаса на гном, която я загрози още повече, и запали един „Житан“. — Точно се чудех дали някой най-сетне ще се събуди в този проклет факултет. Не, съвсем не сме защитени, повярвай ми, имам основание да го кажа…

Остави да изминат няколко секунди, преди да продължи:

— Мъжът ми работи в Генералната дирекция за вътрешната сигурност…

Изгледах я удивен: за първи път от десетте години, през които я срещах, си давах сметка, че е била жена и че в известен смисъл е още такава, че един мъж е могъл един ден да изпита желание към това набито, трътлесто същество от рода земноводни. За щастие, тя не схвана изненадата ми.

— Знам — каза самодоволно, — всички се изненадват. Нали знаеш какво означава ГДВС?

— Тайни служби? Нещо от рода на Дирекцията за наблюдение на територията?

— ДНТ не съществува вече. Сляха я с Главното разузнаване и образуваха Централната дирекция за вътрешното разузнаване, която се преобразува по-късно в Генерална дирекция за вътрешната сигурност, ГДВС.

— Мъжът ти е, значи, нещо като шпионин?

— Не съвсем, шпионите са по-скоро към Генералната дирекция за външната сигурност. ГДВнС зависи от Министерството на отбраната, а ГДВС е част от Министерството на вътрешните работи.

— Следователно това е политическата полиция?

Тя отново се усмихна, по-дискретно, което я загрозяваше по-малко.

— Официално, естествено, не приемат названието, но всъщност да, те са нещо такова. Наблюдават екстремистките движения, онези, които може да се отклонят по посока на тероризма, това е една от основните им задачи. Защо не дойдеш на чаша вкъщи, мъжът ми ще ти обясни всичко. Е, ще ти обясни, доколкото има право да говори, самата аз не съм много наясно, нещата се променят непрекъснато в зависимост от развитието на различните случаи. Но независимо от всичко след изборите ще настъпят сътресения и те ще засегнат непосредствено факултета.

 

 

Живееха на скуар^[1] „Вермьонуз“, на пет минути пеша от „Сансие“. Мъжът й по нищо не приличаше на служител от тайните служби, поне както си го представях аз (всъщност как си го представях? — вероятно като корсиканец, някаква смесица между вагабонтин и барман). Чистичък и засмян, с толкова гладък череп, като да беше лъснат, той беше облякъл домашно сако в шотландско каре, но вероятно на работа носеше папийонка, може би и жилетка под сакото, всичко у него излъчваше една малко старомодна елегантност. Още от самото начало ми направи впечатление със своята интелектуална пъргавина, почти ненормална; беше вероятно единственият бивш студент от улица „Юлм“^[2], който след получаването на дипломата си там се е явил на конкурс във Висшето национално полицейско училище.

— Веднага щом ме назначиха за следовател — каза той, сипвайки ми порто, — поисках да бъда прехвърлен в тайните служби; за мен това беше нещо като призвание — допълни с лека усмивка, сякаш вкусът му към тайните служби не беше нищо повече от една невинна мания.

Замълча за известно време, отпи една първа глътка, пак замълча, след което продължи:

— Преговорите между Социалистическата партия и Мюсюлманското братство се оказаха по-трудни, отколкото се предвиждаше. Въпреки че мюсюлманите са готови да дадат повече от половината министерства на левицата — включително и ключови министерства като на финансите и на вътрешните работи. Те нямат никакви различия нито по отношение на икономиката, нито по отношение на данъчната политика; както и по отношение на сигурността — напротив, дори имат, за разлика от партньорите си социалисти, начини да въведат ред в кварталите, където има брожения. Съществуват някои несъгласия във връзка с външната политика, биха желали Франция да осъди по-решително Израел, но по този въпрос левицата ще отстъпи без проблем. Основната трудност, ябълката на раздора при тези преговори, е Националното образование. Интересът към образованието е стара социалистическа традиция и работещите в него са единствените, които никога не изоставиха Социалистическата партия, които я крепяха — до самия ръб на пропастта; само че сега те се сблъскват със събеседник, който е по-мотивиран и от тях самите и който няма да отстъпи под никакъв претекст. Знаете ли, Мюсюлманското братство е особена партия: много от политическите залози са им едва ли не безразлични; и най-вече те не поставят икономиката в центъра на всичко. За тях най-важното са демографията и образованието; онази част от населението, която се отличава с най-висок коефициент на раждаемост и която успява да предаде ценностната си система, побеждава; за тях нещата са точно толкова прости, икономиката, та дори и геополитиката са само прах в очите: онзи, който контролира децата, контролира бъдещето, точка. Ето защо единственият капитален въпрос, единственият въпрос, по който очакват да получат пълно удовлетворение, е образованието на децата.

— И какво искат?

— Какво ли? Според Мюсюлманското братство всяко френско дете трябва да има възможност от началото до края на учението си да получи ислямско образование. А ислямското образование е, от всички възможни гледни точки, много различно от светското образование. Първо, то не може в никакъв случай да бъде смесено; и само определени науки ще бъдат отворени за жените. Онова, което всъщност искат, е повечето жени да бъдат насочвани след първоначалното образование към училища за домакини и да се омъжват колкото се може по-бързо — като едно ограничено малцинство ще може да продължи образованието си, преди да се омъжи, в области като литературата и изкуствата, това е техният модел за идеално общество. Освен това всички преподаватели, без изключение трябва да са задължително мюсюлмани. Правилата, които се отнасят до хранителния режим в столовете, до времето, отредено на петте дневни молитви, трябва да бъдат спазвани, но най-вече учебната програма трябва да бъде приспособена към ученията на Корана.

— Мислите ли, че преговорите им ще успеят?

— Нямат избор. Ако не успеят да постигнат споразумение, Националният фронт ще спечели изборите. Макар че дори да успеят, той все още запазва всички шансове да спечели, вие, както и аз, сте следили сондажите. Дори Копе да декларира, че лично той би се въздържал да гласува, 85% от избирателите на Съюза за народно движение ще прехвърлят гласовете си на Националния фронт. Резултатите ще са с малка разлика, с много малка разлика: 50 на 50, наистина.

— Не, единственото разрешение, което им остава — продължи той, — е да предприемат системно дублиране на учебните програми. Що се отнася до полигамията, те вече стигнаха до споразумение, което би могло да им послужи за модел. Републиканският брак остава непроменен, съюз между двама души, жени или мъже. Мюсюлманският брак, евентуално полигамен, няма да има никаква стойност от гражданска гледна точка, но ще бъде признат като валиден и ще дава права, които ще се осъществяват чрез центровете за обществено осигуряване и данъчните услуги.

— Сигурен ли сте? Това ми изглежда невероятно…

— Абсолютно, вече е отразено в преговорите; всъщност то отговаря изцяло на теорията на шериата за малцинствата, която движението на Мюсюлманското братство поддържа отдавна. Що се отнася до образованието, това може донякъде да се приложи и към него. Републиканското училище ще остане, каквото е, отворено за всички — но с много по-малко пари, бюджетът на Националното образование ще бъде разделен най-малко на три и този път учителите нямат да могат нищо да спасят; в настоящия икономически контекст всяко намаляване на бюджета ще получи със сигурност всеобщо одобрение. Успоредно с това ще бъде създадена система от мюсюлмански частни училища, чиито дипломи ще бъдат равностойни — и които биха могли да получават частни субсидии. Естествено, много бързо държавните училища ще станат лошокачествени и всички родители, що-годе загрижени за бъдещето на децата си, ще ги прехвърлят в мюсюлманското образование.

— Същото се отнася и до университета — се намеси съпругата му. — Особено Сорбоната, която разпалва до крайност въображението им — Саудитска Арабия е готова да направи едно почти неограничено дарение; ще станем един от най-богатите университети в света.

— И Рьодиже ще стане ректор? — попитах аз, спомняйки си за предишния ни разговор.

— Да, естествено, изборът му е повече от всякога безспорен; промюсюлманските му позиции са непроменени от повече от двайсет години.

— Той дори прие исляма, ако не ме лъже паметта… — се намеси съпругът й.

Изпразних на един дъх чашата си и той ми наля отново; да, имаше какво да се случва.

— Предполагам, че всичко това е ужасно тайно — подех аз след кратко размишление. — Не разбирам какво ви накара да ми го разкажете.

— При обикновени обстоятелства очевидно бих мълчал. Но в случая информацията е напълно изтекла — и именно това ни безпокои в момента. Всичко, което ви казах, прочетох, в същия вид, в блоговете на някои от активистите на Движението за идентичност — онези, в които успяхме да се внедрим — той поклати глава в недоумение, — да бяха успели да поставят микрофони в най-добре защитените зали на Министерството на вътрешните работи, нямаше да знаят повече. Но най-лошото е, че засега въпреки бомбата, която представлява тази информация, те не предприемат нищо: нито едно комюнике в пресата, никакво разкритие за широката публика, просто изчакват. Това е невиждана ситуация — абсолютно обезпокояваща.

Опитах се да науча повече за Движението за идентичност, но той видимо се затвори в себе си. Доверих му, че имам един колега от факултета, който е бил близък до него, но впоследствие се разграничил напълно. „Да… всички казват това“ — подхвърли той саркастично. Когато подхванах въпроса за оръжията, които някои от тези групи, казват, притежават, той само сръбна от портото си и избоботи: „Да, имаше слухове за финансирането им от руски милиардери… но на практика нищо не се доказа“ — преди да замлъкне окончателно. Немного след това се сбогувах.