Вал Макдърмид
Пътят на скелета (39)

36.

Разказът на свещеника хвърли Маги в такъв шок, че тя едва бе в състояние да го възприеме. Първите й реакции бяха на автопилот, отговаряше на въпроси, които сега се бяха смалили до пълна незначителност в сравнение с последните чудовищни разкрития. Иззвъняването на телефона на Карен разби крехкото повърхностно покритие и емоциите й се задействаха.

— Не вярвам — каза тя трескаво. — Прехвърлили са на него вината за нещо, което е извършил някой друг — беше немислимо. Мъжът, когото бе познавала, мъжът, когото бе обичала в продължение на повече от двайсет години… този мъж никога не би извършил онова, в което го обвиняваше този побъркан стар свещеник.

Отец Бегович я изгледа със съчувствие:

— Дете мое, разбирам защо не ви се иска да вярвате в това. Но от истината не може да се избяга. Митя беше отговорен за смъртта на тези хора. Беше луд от скръб. Трябва сама да сте забелязали промяната в него, когато сте се върнали през пролетта.

Маги вдигна глава и го изгледа предизвикателно.

— Да, забелязах промяна у него. Беше под голямо напрежение. Почти не спеше. Почти не ядеше. Измъчваше го да вижда как нападат страната му, как избиват негови сънародници или ги превръщат в бежанци в собствената им страна. Той страдаше. Но не се беше превърнал в чудовището, което би организирало масово убийство на нечия сватба. Грешите, отче. Има някаква грешка.

— Няма грешка, професор Блейк. Дълбоко съжалявам за мъката ви. Но на всички нас понякога ни се налага да застанем лице в лице с горчиви истини. А горчивата истина за Митя гласи, че под повърхностната шлифовка, която получи благодарение на образованието си и времето, прекарано с вас в Оксфорд, той беше не по-малко брутален, див и изпълнен с желание за мъст от поколенията негови предци.

— Не — настоя отчаяно Маги и повиши тон. — Отказвам да повярвам в това. Той беше кротък човек. Винаги е бил толкова загрижен за нуждите на другите хора. С открито съзнание и открито сърце. Той не е чудовището, което вие описвате. Къде са доказателствата ви? Как би могъл човек като него, толкова известен в хърватската армия, в НАТО и ООН — как би могъл да извърши нещо подобно и то да му се размине? В това няма никаква логика. Сърбите винаги са реагирали толкова остро на това, че биват представяни като отрицателни герои, че веднага биха се възползвали от подобен инцидент, щяха да го използват за пропаганда до последна възможност. Хърватски генерал, организирал масово клане? Това би било истинска сензация, истински подарък за тях.

— Не знам. Може би защото става дума за лична вражда, а това е нещо, което те разбират? Защото е нямало как да се оплачат за стореното от Митя, без да признаят онова, което те са сторили първи? А може би защото е нямало доказателства и както вие сама казахте, никой не би бил склонен да повярва, че добре образованият, благовъзпитан генерал Петрович би извършил подобно нещо — гласът му прозвуча остро и Маги осъзна, че и той страда, задето човекът, за чието формиране е спомогнал, се е оказал способен да извърши нещо толкова ужасно.

— Въпреки всичко е трудно да се повярва, че никой не е проговорил.

Свещеникът се смръщи.

— Не, проговориха. Действително, не по време на събитията, а няколко години по-късно. Тук пристигнаха един мъж и една жена. Проследяваха съобщения за масово убийство, постъпили от сръбска страна.

— Какво? Журналисти ли бяха?

— Не, занимаваха се с някакво разследване. Струва ми се, че имаха нещо общо с трибунала за военните престъпления. Не ги разпитвах в подробности. Казах си, че ще е най-добре да демонстрирам безразличие. Като че ли никъде наблизо няма нещо, което би представлявало интерес за тях.

— Не забелязаха ли мемориала? Това несъмнено би било дяволски внушителна улика, че нещо много лошо се е случило тук?

Болката на Маги започваше да се превръща в гняв, но на нея й беше все едно. Имаше по-голяма нужда от отговори, отколкото от доброто мнение на свещеника.

— Тогава мемориалът не съществуваше. Издигнахме го едва преди две години, за да отбележим двайсетата годишнина от смъртта им. Дълго време говорихме за това, но дотогава не бяхме събрали сили да го направим. Така че, когато онези хора дойдоха, нямаше какво да видят — той отново потри лицето си с ръце така, сякаш го миеше. — Продължавахме да носим болката в себе си.

— А тези хора нямаха ли имена? Националност?

Той поклати безпомощно глава.

— Не помня имената. Оттогава мина много време, а и ние съзнателно се опитвахме да не говорим много с тях. Що се отнася до националността — струва ми се, че тя беше британка. Говореше английски така, сякаш това беше родният й език. Но със сигурност не беше американка или канадка. Той беше някакъв скандинавец. Но това няма значение. От цялата работа не излезе нищо. Било по-скоро слух, мъжът призна това пред мен. Не разполагаха с очевидци, не бяха в състояние и да обвинят определени лица.

— Защо тогава са дошли тук, ако не е имало конкретни обвинения? Това е малко, забутано селце. Какво ги е довело тук?

— Според слуха убийците били от това село. Е, когато дойдоха, за тях стана ясно, че тук няма достатъчно мъже за сформирането на такъв наказателен отряд. Че това не е някакъв въоръжен аванпост на хърватската съпротива. И не питаха за Митя по име. Разговаряха с мен и с още няколко от селяните. Никой от нас не спомена Митя и те си тръгнаха, без да научат нещо ново. Така че по времето, когато някой може да е казал нещо, това вече беше стара история и така и нищо не се разбра.

— Все нещо се е разбрало — каза гневно Маги. — Защото Митя е мъртъв.

А един тихичък гласец в съзнанието й допълни, че ако всичко това е вярно, смъртта му дори би могла да бъде за нея облекчение.

 

 

Малко са местата, където пролетта е така красива, както на Балканите. Плодни дръвчета, потънали в цвят, ливади, обсипани с диви цветя, разлистени дървета в стотици нюанси на зеленото. В началото на деветдесетте години там все още бе обичайно да срещаш конски каруци. Мъже с навити ръкави караха трактори с античния вид на детски играчки, помня, че дори виждах тук-там рала, теглени от волове. По нивята работеха жени, забрадени с пъстри кърпи. Гражданската война бушуваше в Хърватия, но на определени места човек можеше да не забележи това дни наред. Така беше онзи първи път, когато ние с Теса се върнахме.

Когато хората мислят за война, си представят цели страни, погълнати от конфликта. Истината е, че бойните линии са разпокъсани. Избират се стратегически мишени и бойните действия се съсредоточават там. Обсаждат се и се бомбардират конкретни градове, докато само няколко мили по-нататък животът си крета в някакво подобие на нормалност. Какво, в края на краищата, ти остава, ако не стрелят точно по теб? Ние, хората, имаме невероятната способност да се снишаваме и просто да продължаваме както обикновено.

Разбира се, под повърхността това далеч не беше нормално съществувание. Всички живееха в постоянна тревога. Дали техният град щеше да е следващият? Дали някой от командирите на ЮНА нямаше да реши, че мъжете там представляват прекалено голяма опасност и не бива да бъдат оставяни живи? Дали това не беше моментът да се бяга при онези далечни братовчеди в Словения или Албания?

Такива бяха разговорите, в които исках да участвам. Когато отговорностите му на военен налагаха на Митя да отсъства, а това се случваше много често, запълвах дните си с търсене на хора, които да интервюирам. Нямах ясна идея какво точно ще пиша в крайна сметка за този регион, не на последно място защото не можех да зная колко кървави и жестоки ще бъдат предстоящите години. Но знаех, че искам да запиша колкото е възможно повече сведения на очевидци от фронтовата линия, така че, когато започнех да пиша, да разполагам с обширни материали за проучване.

Невинаги беше лесно да се провеждат тези интервюта. Първият проблем беше езиковата бариера. Въпреки трите месеца, прекарани в Дубровник, моят хърватски всъщност не беше достатъчно добър, за да коментирам на него абстрактни понятия. Можех спокойно да водя разговори на ежедневни теми, но без преводач бях ограничена в обхвата на въпросите, които можех да задавам. Парадоксално е, но сега си мисля, че това се оказа фактор с положително влияние.

Трудът, който в крайна сметка написах за региона и войните там, се основава изцяло на преживяното от местното население; корени се, както е редно за социално-икономическата география, в човешкия израз на конфликта.

Вторият проблем беше как да убедя хората да разговарят с мен. Израснала съм в страна с немногобройно население — шотландците са малко над пет милиона — и разбирам онова, което един мой приятел нарича „половин степен на разделение“. Като че ли всеки е свързан по някакъв начин с всеки друг. В Хърватия, с нейното четиримилионно население, този феномен е дори още по-ясно изразен.

Имах чувството, че всички знаят кой е Митя и са наясно с нашите отношения. Това будеше у някои хора готовност да разговарят с мен; за други обаче това беше достатъчно добра причина да избягват всякакви контакти с мен. Но аз знаех, че трябва да убедя и нежелаещите. Ако не успеех да покрия целия спектър на преживявания и мнения, не бих могла да се надявам, че ще създам действително стойностен труд.

Това беше предизвикателство и аз му се радвах, защото благодарение на него не бях принудена да прекарвам времето си, копнеейки за близостта на Митя. Знаех, че той има да върши важни неща, макар че в повечето случаи не можеше да ми каже какви са те, а и не исках да се превърна в някоя от онези будещи съжаление жени, движещи се с войската, да си седя у дома и да безделнича. Това обогатяваше и миговете, когато бяхме заедно, защото благодарение на работата ни поне един от нас можеше да разкаже какво е вършил през деня.

Бог знае, че той имаше нужда да откъсне мислите си от постоянните вътрешни игри за надмощие от двете страни на фронтовата линия.

Когато си спомням онова време, нямам представа как е било възможно да се проследи движението на плаващите пясъци на властта и обвързаностите от двете страни. По някакъв начин Митя съумяваше да побере всичко това в главата си.

Всичко това и още неща. Той не само трябваше да е в течение с всичко, което се случваше. Трябваше същевременно да разработва информацията от разузнаването, за да помага на командирите да разработват стратегии за оцеляването на страната си. Не можеше да отиде където и да било без охрана. По онова време се срещахме по хотелите, и винаги, когато той идваше при мен, в двата края на коридора стояха мъже с автомати. Ако зависеше от тях, биха застанали и пред прага на стаята. Но тогава аз възразих. Дори генералите имат право на лично пространство.

По-късно той ми написа писмо, в което казваше, че тези откраднати мигове с мен му помагали да съхрани здравия си разум.

„Виждах как хора около мен започват да губят разсъдъка си. Толкова дълго животът им бе текъл встрани от всякакво нормално русло, че започваха да забравят действителността, заради която се сражаваха. Единственото, в което им оставаше да се вкопчат, беше идеологията. А по този начин губиш човешкия си облик. Превръщаш се в звяра, срещу когото се бориш. Ти ме спаси от това. И тъй като успя да ме спасиш, аз се научих какво може да съхрани и запази моите хора. И макар че те не искаха да напускат фронта, аз ги задължавах да се откъсват за малко от войната. Пращах ги обратно при семействата им винаги, когато можех. Мисля, че до известна степен и за това устояхме, въпреки че противникът значително ни превъзхождаше.“

Сега това ме кара да се гордея. По онова време понякога се чувствах виновна, че го откъсвах от работата му. Но не дотолкова, че да се откажа от него. Спомням си особено един вълшебен ден. Ние с Теса трябваше да потеглим обратно за Оксфорд на следващата сутрин, и Митя успя по някакъв начин да си осигури цял един свободен следобед. Преди няколко дни бяхме дошли от Загреб в Стариград и той ни изненада, появявайки се с един лендроувър. Охраната му се държеше на дискретно разстояние, когато потеглихме към близкия каньон на реката Велика Пакленица.

— Ще се качим на стената Аника Кук — поясни той. — Там се намират едни от най-трудните маршрути за катерене в цяла Хърватия — трябва да е видял ужаса, който се изписа по лицето ми, защото избухна в смях и допълни: — Не се бой, ние няма да се катерим, знам, че не се занимаваш с алпинизъм. Има пътеки за туристи към върха, ще вървим по тях.

— Някой друг път — обади се Теса — ще се върнем, когато войната свърши, Митя, и тогава може да ме заведеш на катерене по скалите.

— Обещавам — каза той. — Но днес само ще се любуваме на пейзажа.

Денят беше идеален именно за това. Ясен и слънчев, но същевременно свеж и прохладен. Тръгнахме нагоре по каньона, от двете ни страни се извисяваха скални стени. Понякога погледът нагоре към надвисналите над нас скали предизвикваше същото замайване, както и погледът надолу от височина. Движехме се упорито нагоре, широкият път се врязваше на зигзаг в стръмния склон на планината. Стигнехме ли до някоя буйна река, скачаща надолу по скали и морени, имаше и мостове, по които можехме безопасно да я прекосим. Пейзажът бе див, но природата бе обуздана заради нас, хората.

Или поне така си мислех, докато стигнахме до последния отрязък от пътя, когато ни се наложи да се катерим по стръмен склон, между напукани скали и издадени зъбери. Когато се добрахме до върха, бях изтощена, краката ми трепереха от положеното усилие.

Митя и Теса избухнаха в смях, когато се проснах по гръб, пъшкайки, прекалено уморена, за да оценя зашеметяващата гледка от там надолу, по склоновете на планината, чак до крайбрежието. Спаси ме съдържанието на раницата, която носеше Митя — вода, салам, сирене, хляб, маслини и ябълки. Водата никога не ми се е струвала по-вкусна.

След като се нахранихме, Теса тръгна да слиза преди нас. Ние с Митя седяхме на една скала, притиснати един в друг и говорехме за общото си бъдеще. Бъдеще, за което се надявахме да започне доста по-скоро, отколкото стана всъщност.