Вал Макдърмид
Пътят на скелета (38)

35.

Маги едва успя да се насили да зададе въпроса. Но не можеше да изтърпи и неизвестността.

— Какво направи Митя? — прошепна тя.

— Каквото ние тук винаги правим — гласът на свещеника отекна силно, пълен с горчивина. Той удари с бастуна си по пода.

— Отмъщение — каза Карен. — Око за око.

Той кимна.

— Ние тук харесваме гневния старозаветен Бог.

— И какво всъщност направи Митя? — настоя Карен, когато се убеди, че той няма намерение да продължи.

— Пристигна два дни по-късно, беше като обезумял. Никой не го обвиняваше за случилото се. Но той се обвиняваше. Срамуваше се, че е бил дотолкова погълнат от себе си, че не се е сетил да изпрати Ябланка и момчетата на сигурно място. Гневеше се, че не е осигурил охрана на селото си, след като е знаел, че е трън в очите на враговете си. И се чувстваше виновен, задето се бе влюбил във вас, професор Блейк. Имаше чувството, че това по някакъв начин му е попречило да се погрижи за семейството си. Казваше, че не бива да ви вижда никога вече, че това трябва да бъде неговото наказание. Седях с него една цяла нощ, убеждавах го, че ако се откаже от любовта си, това би означавало да дари победа на злодеите, които бяха извършили това. В крайна сметка съм го убедил. Очевидно.

— Благодаря ви — каза Маги. Гласът й трепереше.

Бегович прие благодарността й, свеждайки глава.

— Той остана тук ден-два и после се върна в частта си. Изгаряше от ярост. Знаех, че няма да остави нещата така.

— Трудно е да го обвиняваме — отбеляза Карен.

— Не го обвинявам. Съчувствам му — за болката и срама, които е изпитвал — каза Бегович. — Но знам, че нямаше да мога да го спра.

— Какво се случи? — попита Карен.

— Той работеше в разузнаването. Знаеше как да открие кой носи отговорността за случилото се тук. Беше и обичан във войската. Там имаше хора, които биха го последвали и в ада, без да задават въпроси. Когато се убедил, че знае със сигурност кой е водил нападението над селото, изчакал до деня, в който близките на този човек празнували сватба. Отишъл до църквата с дузина от най-верните си хора. Залостили вратите и започнали да хвърлят горящи факли и запалителни бомби през прозорците. Всички, които се опитали да избягат през прозорците, били застреляни. Този ден избили четиридесет и седем души.

— О, господи — изпъшка Карен. — Това е истински ад.

— Да. Но следващия път, когато го видях, той каза: „С това се сложи край на всичко. Не е останал жив човек, който да продължи враждата“. И аз предположих, че е прав. Той доживя невредим края на войната. После отиде да живее с вас в Оксфорд, професор Блейк. Ако мислеше, че има възможност някой да тръгне след него, за да си отмъсти, никога не би изложил живота ви на опасност. Години наред е имал възможността да живее, без да се озърта през рамо. Но в крайна сметка разплатата за миналото го е настигнала.

— Не е точно така — обади се Карен.

Бегович се намръщи.

— Защо в такъв случай вие сте тук? Професор Блейк каза, че Митя е бил убит.

— И наистина е бил убит — отвърна Карен. — Но убийството не е скорошно. Едва сега открихме останките му. А всъщност е умрял преди около осем години.

Свещеникът се намръщи.

— Не разбирам — той се обърна към Маги. — И вие не сте предприели нищо? Той напусна ли ви? Сложен ли беше край на брака ви?

Маги поклати глава.

— Живях осем години с убеждението, че се е случило именно това. Но той не ме е напуснал. Отнели са ми го. Убили са го. Убил го е негов познат от Балканите. Но аз не знаех това. Мислех, че ме е напуснал, защото не е издържал да живее без миналото, което бе изоставил заради мен. Толкова, толкова много съм грешала.

— А през цялото това време той е лежал мъртъв — свещеникът поклати глава — уморено, с примирение. — Е, който и да го е убил, трябва да е бил някой от онези сърби. Може навремето да е бил още дете и да е раснал със сърце, изпълнено с омраза. И така, всичко продължава…

Телефонът на Карен иззвъня и прекъсна проповедта му.

— Извинете, трябва да отговоря — каза тя, стана и се отдалечи надолу по нефа. Когато прецени, че не могат да я чуят, каза: — Е, Джейсън, какво имаш за мен?

— Открихме хотела — каза той.

— Какво? Тамсин еди-коя си си е свършила работата?

— Не, шефе. Добрата стара ченгеджийска практика. Вашият Фил даде идеята. Срещнах го в стола на участъка в Къркалди. Взех снимка на картата ключ и направих списък на хотели и пансиони. Започнах с онези, които бяха най-близо до „Джон Дръмонд“ и продължих да разширявам радиуса. Телефонирах, за да елиминирам онези, които нямаха червени карти, и после тръгнах да обикалям останалите. И — бинго!

Карен бе впечатлена въпреки волята си. Хубавеца не бе проявил достатъчно съобразителност да припише заслугата изцяло на себе си — а може би беше достатъчно съобразителен, за да прецени, че Фил най-вероятно ще й каже какво му е препоръчал. И в двата случая това беше крачка в правилната посока.

— Какво откри? — попита тя.

— Става дума за пансион близо до Мърифийлд. Стаята е резервирана на негово име, Димитър Петрович. Запазил я за две нощувки и платил в брой. Същата нощ са били ангажирани още шестнайсет от стаите в пансиона. За някои от тях също е платено в брой. Не са чак толкова скъпи.

— Имаш ли разпечатка с имената и адресите на останалите посетители?

Тя почти можеше да види лъчезарната му усмивка.

— Всичко съм копирал — каза гордо Хубавеца.

— Браво. Бъди така добър да ми пратиш копията на електронната поща. Ще ги погледна при първа възможност. Може да проверя дали професор Блейк няма да познае някое име.

— Права сте, шефе. Защото, в края на краищата, най-вероятно в този списък има име на убиец, нали? И ние ще го спипаме.