Вал Макдърмид
Пътят на скелета (34)

31.

— Господи, какво е ставало тук?

Карен спря колата край малка окосена ливада до еднопосочния път, по който се движеха. Повече от дузина малки дървени кръстове бяха наредени в кръг около каменна плоча, на която се виждаха снимки на деца.

— Клане, предполагам — отвърна Маги. Тонът й беше не по-малко мрачен от изражението й.

— Но това са деца, малки деца!

Карен излезе от колата и тръгна към мемориала. Гърлото й бе свито от състрадание. Преброи четиринайсет кръста.

Нямаше имена — нито на кръстовете, нито на плочата, само снимките, покрити с плексиглас и вградени в светлия камък. Тъмни коси, големи очи, щърбави усмивки — в тези весели, открити лица не се таеше подозрение, че смъртта може да дебне зад ъгъла.

— Господи боже! — простена тя, а някаква безпристрастна частица от съзнанието й се питаше защо атеисти като нея въпреки всичко се обръщат към Бога в критични моменти.

Постоя мълчаливо, мислейки какъв път трябва да извърви човек, за да стигне до убеждението, че избиването на деца е разбираема реакция.

След няколко минути Маги се присъедини към нея с мрачно изражение, стиснала картата в ръка.

— Намираме се само на няколко километра от Подрувец — каза тя и показа мястото на картата. — То е най-близкото село. Децата може да са живели там.

— Това е ужасно — каза Карен.

— Много ужаси са се случвали тук през деветдесетте години. Медийните репортажи не могат да подготвят човек за реалността. Тъй като пътувахме по магистрала, не успяхте да си съставите представа за земите, през които пътуваме. А и аз ви спестих коментарите. „Това село е било обстрелвано, тук са били избити всички мъже, жените станали жертва на групово изнасилване.“ Едно пътуване през Балканите може да изглежда и така — тя тръгна полека около мемориала, без да откъсва поглед от него, като че ли искаше да го запечата в паметта си. — Един от моите докторанти писа за кланетата през трите войни, и как те са въплъщение на геополитиката на района. Аз ги виждам не само като въплъщение, но и като символ. Видиш ли нещо подобно, после не забравяш колко лесно е да изгубим човешкия си облик.

Карен отклони поглед. По време на дългото пътуване тя беше научила доста за отношението на Маги към тези земи, в които покоят и красотата криеха скорошни ужаси.

— Не разбирам как сте успявали да се връщате след всичко, което сте видели и узнали.

— Не беше лесно, и невинаги подбудите ми са били благородни — Маги приклекна, за да снима с телефона си. — Мислех, че е важно да бъда свидетел на онова, което се случваше тук. Бях и достатъчно амбициозна, за да преценя, че получавам вътрешна информация за един исторически конфликт, която ще ми осигури материал за научни изследвания, гарантиращ кариерата ми — тя не пропусна да забележи бързо потиснатия израз на неприязън, изписал се по лицето на Карен. — Нали ви казах, не всичко беше лицеприятно — тя въздъхна. — Но исках и да помогна. Затова взех шофьорска книжка за камион и всеки път, когато се връщах тук, идвах с цял камион лекарства и санитарни материали. Но ако трябва да бъда напълно честна, можеше и да не направя нито едно от тези неща, ако не беше Митя. Обичах го, а той имаше своята работа. Всъщност най-различни работи, както се оказа впоследствие. Затова, ако исках да бъда с него, се налагаше да събера сили и да се върна.

Карен поклати глава.

— Обичам човека, с когото живея, но не съм сигурна, че го обичам чак толкова.

— Карен, не ви познавам толкова добре, но ми се струва, че все пак ви познавам достатъчно, за да ви кажа, че в такава ситуация вероятно бихте изненадали сама себе си.

Карен се вгледа в зелената гориста местност наоколо, в ширналите се хълмове, в красотата на безлюдния пейзаж. Каза си, че не е много по-различно от някои части на Пъртшър. Растителността беше друга, но усещането беше подобно. Само че не можеше да си представи как хората от поречието на Тей се надигат в кървава война срещу съседите си — планинци. Дори в най-грозната си форма, склонността на шотландците да се делят и противопоставят едни на други не би стигнала дотам.

Дали? А ако все пак се стигнеше до нещо подобно, дали тя би могла да обича мъж, въвлечен дълбоко в такъв конфликт?

Като че ли прочела мислите й, Маги се обади.

— Знаете ли, той не беше фанатик. Обичаше страната си, но ненавиждаше онова, което представляваха националистите от двете страни. Затова и в крайна сметка отиде да работи за НАТО и ООН. Защото съзнаваше, че в продължаването на конфликтите няма бъдеще. Щеше да се радва, ако децата от следващото поколение, общувайки помежду си, осъзнаят, че има много повече неща, които ги свързват, отколкото такива, които ги разделят.

— Какъвто и да е бил той, нещо от онова, което е вършил и в което е вярвал, е станало причина за смъртта му. И при това е бил убит на моя територия. Първото правило на разследването винаги е било да опознаеш жертвата. Затова, предполагам, че трябва да съм благодарна за възможността да виждам такива неща — Карен се обърна и тръгна към колата.

Маги седна до нея и потеглиха мълчаливо. Около километър по-нататък Маги погледна към картата и каза:

— Право пред нас е, след като заобиколим хълма, ако разбирам правилно.

Завиха и почти веднага след това видяха разкривена крайпътна табела, на която пишеше „Подрувец“. Карен намали, когато наближиха скупчените покрай тесния път къщички и стопански постройки. Когато минаха край тях, видяха, че много от къщите са изоставени, външните врати висяха на счупените си панти, прозорците бяха счупени, всичко беше покрито с мръсотия и носеше следите на атмосферните влияния. Единственото кафене беше полуразрушено, едната стена липсваше. Над буренясалото гробище се извисяваше килнатата на една страна камбанария на църквата.

Когато чуха шума на колата, тук-там по праговете и из дворовете се появиха хора; по лицата им бе изписано по-скоро подозрение, отколкото любопитство. Карен си каза, че всичко наоколо й прилича на кадри от постапокалиптичен филм на независима филмова компания.

— Пасти да яде Сам Пекинпа^[1] — измърмори тя под нос, прибягвайки по шотландска традиция към черния хумор като противоотрова за страх, тревога или печал. Тя спря колата на малко асфалтирано каре до полуразрушеното кафене и попита: — И какво сега?

— Слизаме и поздравяваме — отвърна Маги. Тя излезе от колата и се усмихна, махвайки с ръка за поздрав към хората, които я наблюдаваха.

— Като съм се хванала на хорото… — каза Карен и я последва.

Маги се беше насочила към някаква жена, която можеше да е на произволна възраст между четиридесет и осемдесет години. Обрулената й от живота на открито кожа беше лешниковокафява, сбръчкана и набраздена. Черната кърпа покриваше по-голямата част от металносивата й коса. Черна жилетка и тъмночервена пола покриваха едрия й бюст и широките бедра.

Ръцете й бяха скръстени на гърдите, устата й беше мрачно и недружелюбно стисната, така че се беше превърнала в тясна линия. Карен, която беше обикаляла немалко гръцки села на времето, се учуди на това хладно посрещане.

Маги заговори на някакъв език, за който Карен предположи, че е хърватски. Ако питаха Карен, със същия успех можеше да е и клингонски^[2]. Твърди съгласни, меки сибиланти и неясно слети гласни. В колата бяха обсъдили какъв да бъде подходът им. Но Карен не можеше да знае дали Маги се придържа към първоначалния им план. За нея не беше обичайно да отстъпва водещата позиция, но в този случай нямаше избор. Трябваше да се довери.

Маги хвърли един последен поглед през рамо към Карен и после се съсредоточи върху каменното лице пред нея. Порови се в паметта си, за да си припомни акцента на Митя, и заговори.

— Хубав ден — започна тя. Не само британците ползваха времето, за да подхванат разговор.

— Не си оттук — отвърна жената.

Значи щяха да си говорят така.

— Не, от Шотландия съм. Но съм живяла доста време в Хърватия през деветдесетте години. Бях в Дубровник по време на обсадата.

Реши да представи и свидетелството за благонадеждност заедно с познаването на местния език.

— И защо си дошла сега тук?

Жената не отстъпваше и на инч. Един-двама от съседите й пристъпиха по-наблизо.

— Търся семейството на Митя Петрович. Нося новини за него.

В очите на жената проблесна искрица — тя като че ли разпозна името, но не поддаде.

— Какви новини?

— Нали казах, ще ги съобщя на близките му.

— Тук вече няма негови близки. Вече не. Родителите му починаха преди войната.

— Знам. Търся жена му, Ябланка.

Жената се постара да скрие шока, който явно й причини това име, но не успя.

— Тук няма жена на име Ябланка. Напразно си дошла.

— Щом не е вече тук, къде е?

— Престани да се преструваш, че си дошла тук по сериозна работа. Ако познаваше генерал Петрович, щеше да знаеш и отговорите на тези въпроси. Просто си върви — и тя махна към тях пренебрежително с пръсти, като че ли гонеше досадни кокошки.

— Няма да си тръгна, докато не намеря отговорите.

Жената се разсмя и обхвана с жест съседите си, които вече стояха достатъчно близо, за да чуват думите й.

— Мислиш, че те ще разговарят с теб? — попита тя презрително, после се обърна и влезе в къщата си. Всички наоколо сякаш се стопиха във въздуха, с изключение само на един човек. Тъмните му очи не се откъсваха от Маги, слабата му фигура излъчваше напрежение, ръцете, скрити в джобовете, очевидно бяха свити в юмруци.

— Познавахте ли Митя? — попита Маги.

Човекът кимна.

— Бяхме съученици.

Маги се усмихна.

— В такъв случай трябва да познавате и Радо Томич.

— Познавате Радо? — човекът като че ли застана нащрек.

— Само преди няколко дни се видяхме на кафе в Дубровник. Сега той работи за ЮНЕСКО, но вие сигурно знаете това?

Човекът сви рамене.

— Всички знаеха, че Радо ще се издигне.

— Същото са мислели и за Митя, предполагам.

Той й хвърли бърз, проницателен поглед.

— Вижте, нали чухте какво каза тя? Ако наистина го познавахте, щяхте да знаете за Ябланка. Така че нямам намерение да говоря за него, ясно ли е?

— Той е мъртъв — каза Маги. Последно хвърляне на зара.

Очите на мъжа се разшириха за миг от шока.

— Наистина ли? Винаги съм мислел, че той е от хората, които оцеляват.

— Бил е убит.

Събеседникът й впери очи в земята.

— Още една смърт.

— Познавате ли някакви негови врагове?

Отговорът беше кратък, рязък като излайване смях, в тон с цинично изкривената уста.

— Ако търсите враговете на генерала, няма да ги намерите тук. Изгубили сте си времето. Никой тук няма да разговаря с вас за него. Мина много време, откакто той беше един от нас — той отпусна свитите си в юмруци ръце и измъкна пакет цигари от джоба на ризата си. Изтърси една цигара и я запали с очукана газова запалка, направена от гилза. — Трябва да си вървите.

Той я заобиколи и си тръгна, изчезвайки след миг в някакъв разнебитен стар обор от другата страна на пътя.

— Струва ми се, че разговорът не мина добре — каза Карен.

— Не разбирам — отвърна Маги. — Човек би предположил, че на такова място ще се гордеят с генерала, родом от тяхното село. А се оказа, че все едно разговарям със стена.

— Казахте ли им, че той е мъртъв?

— Казах на мъжа. Реших да не избързвам пред жената. Надявах се да каже това, което знае за синовете на Митя и Ябланка — тя се позасмя сухо. — Бях омъжена за него, а дори не знам как се казват синовете му. Що за жена съм аз, да му се не види?

„Поредната, която не иска да знае истината за мъжа си. Нищо толкова необичайно.“

— Е, и какво ще правим сега?

Маги поклати глава.

— Нямам представа. Бях толкова сигурна, че тук ще намеря някакви отговори. Нали разбирате какво си представях. Как някакъв селски старейшина ще седне с мен и ще ме затрупа с истории за Митя. И че може би дори ще имам възможността да се запозная лично със синовете му и да им кажа колко добри дела е извършил баща им.

Карен се замисли за полето с кръстовете и премълча.

— Засега все още не ми се иска да се предаваме. На такива места не всички спазват непрекъснато общоприетата линия.

Понякога трябва просто да им открехнеш прозорчето на една мъничка възможност.

— Какво искате да кажете?

Карен посочи към църквата.

— Мисля, че трябва да се възползваме от възможността за няколко спокойни мига в църквата.

Маги я изгледа иронично.

— Кажете ми, че не вярвате в тези неща.

— Разбира се, че не вярвам. Но тук няма кръчма, в която да отидем. Да не говорим пък, че това може да ни се отчете като червена точка. Хайде, време е за малко молитви и размисъл.

Вратата на църквата беше отключена. Вътре миришеше на влага и тамян. По стените се виждаха петна — там, където дъждовна вода се беше стичала вътре. По цветните стъкла на прозорците имаше пукнатини, стените около олтара бяха осеяни с дупки, вероятно от куршуми. Но олтарът беше чист, лъснат до блясък, столовете бяха подредени спретнато в редици. Пищно украсено разпятие висеше над олтара, купелът със светената вода край вратата беше пълен наполовина, на една маса наблизо имаше кутия свещи с батерии, две от тях, поставени в свещници, хвърляха трепкаща светлина.

— Значи тук са католици? — попита Карен.

— Повечето. Срещат се православни и мюсюлмани, но повече в Загреб и Дубровник. В провинцията повечето са католици. По време на комунизма всички вероизповедания са съхранили старите си вярвания, и религията разцъфтява веднага след края му. Може би щеше да е по-добре да не бе станало така — допълни тя с горчивина. Карен тръгна напред и седна малко по-назад от първия ред.

Маги се присъедини към нея.

— Какво да правим сега?

— Ще седим и ще чакаме, и ще се надяваме нещо да се случи.

— Често ли ви се случва да го правите? Да чакате и да се надявате нещо да се случи?

Карен се усмихна уморено.

— По-често, отколкото бихме си признали. В случаите, с които се занимавам аз, става дума за тайни, пазени дълго време от хората. Понякога те са готови да ги разкрият. Просто трябва да проявиш търпение и да ги оставиш да почувстват, че ти си човекът, когото са чакали.

— И действа ли това?

— Понякога. А сега млъкнете и се правете на вярваща.

Карен се подпря на гърба на стола пред себе си и впери поглед в олтара.

Маги затвори очи и отметна глава назад, опитвайки се да освободи изцяло съзнанието си. От мига, в който слезе от самолета, мислите й се въртяха като хамстер в колело, припомняйки й отново и отново собственото й минало в тази страна. Хора, места, сладки и тъжни мигове, страшни и радостни събития; всичко това се въртеше като безкраен филм в съзнанието й. Нямаше представа колко време е минало, когато се сепна от скърцането на отваряща се врата. Тя се върна рязко към действителността и се обърна, за да види един възрастен свещеник, упътил се към тях. Потропването на бастуна му по каменните плочи й прозвуча като барабанните удари, съпровождащи пътя на осъдения към бесилото.

— Излиза, че съм била права — промърмори Карен.