Вал Макдърмид
Пътят на скелета (28)

25.

Когато се прибра в ранния следобед, Карен откри с учудване Фил да реже зеленчуци в кухнята. За ръководители на отдели като нея такова нещо като извънредно работно време не съществуваше. Но беше работила неведнъж до късно и през уикендите, без да се оплаква, затова реши, че може да си тръгне по-рано днес, когато нямаше никакви срочни ангажименти в програмата си. Освен това винаги разсъждаваше по-добре, когато беше вън от офиса.

— Какво правиш у дома по това време? — попита тя, застана зад него и го прегърна, залепяйки една целувка на врата му.

Той потръпна от удоволствие.

— Полека, ножовете са остри. Тази сутрин всичко се оплеска. Следяхме го и знаехме, че от снощи привечер си е у дома. Но когато нахлухме вътре тази сутрин, птичката беше отлетяла.

— Как така?

Карен свали сакото си и го окачи на най-близкия стол.

— Никой не иска да поеме отговорност, но обяснението ми се струва очевидно — момчетата от нощната смяна са решили, че той няма да излиза повече и са прескочили да пият кафе или да хапнат нещо. И нашият човек или е имал късмет да потегли към летището точно по същото време, или е следил хората, които го следяха.

— Летището?

— Да. Жена му каза, че решил да прескочи за няколко дни до Лихтенщайн — доколкото разбирам, за да каже „здрасти“ на паричките си.

— Гадост.

— Именно. И все пак, вината си е наша. Трябваше да попитам жена му за неговите планове.

— Значи според теб той е наясно, че сте му вдигнали мерника?

Фил поклати глава и изсипа куп нарязани червени чушки и лук в димящия тиган.

— Не мисля, че е бил наясно. Опасявам се, че жена му ще му подскаже. Кълнеше се, че няма да го направи. Макар да отказва да свидетелства срещу него в съда, ми се струва, че няма нищо против да го обезвредим по нашия начин. Само че човек никога не може да бъде сигурен. Кой знае как ще се развият нещата, когато тя застане лице в лице с него.

Обви ги съскащ облак ароматна пара, докато той мачкаше чесъна и го добавяше в тигана.

— Това са глупости. Не мога да си представя какво е да живееш в ужас от човека, за когото се предполага, че те обича.

Фил се обърна и се ухили.

— Ами аз като че ли мога.

— Не е смешно — отвърна тя с усмивка.

— Е, какво води пък теб у дома?

Той отново се зае с тигана, започна да бърка ожесточено, добави накълцан копър и шепа нарязан „чорисо“.

— Трябва да обмисля следващия си ход. Освен това не съм прекъсвала работа, откакто открихме скелета в събота.

— Е, докъде стигна?

Така бяха работили най-добре и когато бяха в един екип, обсъждайки заедно идеите си. И двамата не виждаха причина да престанат с тези разговори, макар че вече работеха върху съвсем различни случаи. Технически погледнато, нямаха право да обсъждат поверителни сведения извън екипа си. Но Карен никога не се беше впечатлявала от правила, в които не намираше смисъл, а Фил прихвана от нея този навик.

Карен му разказа какво се беше случило през деня.

— Ще ми се да бях съобщила лично новината на Маги Блейк. Да можех да видя реакцията й. Не че я подозирам в нещо. Ако е имала намерение да го пречука, е имала и много възможности да го направи, и то не по такъв сложен начин.

— Но е винаги добре да видиш реакцията на съпругата или съпруга — Фил прехвърли зеленчуците в тенджера, после добави една консерва млени домати и малко босилек. — Остана ли червено вино от снощи?

— Струва ми се, че има около чаша в бутилката — Карен отиде да вземе виното от дневната. Идвайки обратно към кухнята, тя каза: — Ако питаш мен, човекът, който е направил това, е дошъл от миналото му. От войните на Балканите. Бил е там през цялото време, разбираш ли. По време на войната в Хърватия — в хърватската армия, в разузнаването на НАТО за Босна, а после е работил за ООН в Косово. Имал е предостатъчно възможности да си създаде врагове. По времето, когато е изчезнал — вероятно по това време е бил убит — всички обвинения за военни престъпления вече са били представени пред трибунала, но несъмнено делата все още са били в ход. И доста от обвиняемите все още не са били арестувани. Така че не би било странно, ако някой от времето на войните е имал сериозни причини да премахне Петрович.

Фил изсипа останалото вино в тенджерата.

— Сега ще оставя всичко да покъкри — каза той.

— Може би ще сложиш мъничко лют пипер? — Карен се ококори умолително.

— О, добре де. Но само защото те обичам, ясно ли е?

Фил извади мелничка за пипер от шкафа и я завъртя един-два пъти над тенджерата.

— Освен това един от катерачите каза, че когато Петрович ходел на свободно катерене, го правел с някакъв свой познат от Югославия.

— Предполагаш, че е бил някой, който е живеел постоянно тук?

— Да, или пък е идвал редовно в страната. Но според Маги Блейк той не се виждал често с хора от миналото си.

— Което може да означава, че е имал сериозна причина да избягва хората от миналото си?

— Идеята не е лоша. Като се има предвид, че е работил в разузнаването, вероятно е знаел разни неща, които определени хора не са искали да бъдат огласявани — Карен си взе една круша от фруктиерата и я захапа разсеяно. — Може това да са дори хора от нашите — допълни тя, мислейки за Маканеспи и Проктър. Може пък поводът за посещението им да не е бил пълна измишльотина. Може да са се опитвали да разберат какво й е известно.

— Е, как ще научиш истината за загадъчното му минало? — Фил си взе стол и седна срещу нея. — Предполагам, че сред нашите висши военни трябва да има хора, които го познават от Косово?

— Да, но те няма да кажат нищо полезно на такива като мен. Особено ако и те работят в разузнаването. Дори да са пенсионирани, не си отварят устата. Не, имам по-добра идея. Минах през книжарницата до университета, за да видя какви книги имат за войните на Балканите. Бяха учудващо много. Много хора като Маги Блейк си изкарват поминъка от нещастието на хората. Като онези книги за истински престъпления. Както и да е, прегледах азбучните показалци отзад и открих в един от тях неговото име. Авторът споменава, че се е запознал с Петрович след обсадата на Дубровник, когато той бил още само полковник. Описва го като един от обещаващите таланти, като един от хората, които давали надежда, че ще изградят бъдеще, което да не бъде толкова безумно като миналото.

— Само това ли казва?

— Казва само това, когато го споменава по име. Но този тип явно е познавал всички, които са били от някакво значение тогава. Той е журналист. Занимавал се е с Балканите по време на всички военни конфликти и след това. Работил е доста за Би Би Си, не само за печатните медии. Успях да го открия, той сега е в Бразилия. Тази година там май предстои някакво голямо спортно събитие? — Тя замълча театрално и Фил й се изплези. — Та се уговорихме да говорим по Фейстайм — тя се ухили. — Останах с впечатление, че според Макарона случаят не ми е в категорията. Очаквам с нетърпение да му докажа, че греши.

 

 

Тио Проктър се отпусна тежко в стола зад бюрото си.

— Капнал съм, мамка му — оплака се той. — Толкова търчане насам-натам, и за какво беше всичко? Ако бяхме почакали, вместо да преследваме Маги Блейк из Глазгоу, пак щяхме да сме там, където сме сега. Би трябвало да съм у дома и да си пия студената бира преди вечеря.

Маканеспи сви рамене и включи компютъра си.

— Ако нямаш намерение да правиш нещо друго, освен да хленчиш, можеш да се прибереш и да постъпиш именно така — той загледа мрачно екрана, а дебелите му пръсти се плъзнаха по клавишите, отваряйки таблицата, която бе съставил, когато все още вярваха, че Димитър Петрович е търсеният от тях отмъстител.

— Какво друго да правя?

Проктър свали сакото си и го хвърли на съседното бюро като нацупено дете.

— Имаме отличен шанс да намерим солидни доказателства по последния случай, Мирослав Симунович на Крит. Запази ни места за първия полет дотам. Сигурно има някакъв утре сутринта, туристическият сезон е в ход. Провери архивите и виж кои са хората, водили разследването от гръцка страна. После ги уведоми с мейл, че пристигаме да преразгледаме случая.

Проктър зяпна пред тази проява на решителност.

— Да не си се побъркал?

— Ти не разбра ли какво каза Кагни? Възможността да не се справим изобщо не се обсъжда. Чака ни сериозно наказание, ако не му осигурим онова, което очаква от нас. Е, това може да е начин да се отърве от нас, но ако е така, нямам намерение да си тръгна, без да се съпротивлявам, разбра ли? — Той се обърна отново към екрана и го загледа намръщено. — И мислиш, че гърците ще се съгласят да сътрудничат просто ей така? „Здравейте, идваме от Хага да ви покажем как се работи както трябва, дръвници такива.“ Няма начин да не успеем, нали?

— Е, мисля, че можем да действаме с малко повече финес.

— Може би идеята трябва да е „Имаме един-двама заподозрени по случаи, подобни на този, затова искаме да го огледаме и да видим дали няма да намерим нещо полезно за нас“. Че може да намерим нещо за хора, за които те е нямало как да знаят, че представляват интерес за нас такива неща. Че се надяваме те да са открили някоя ключова улика, която да ни помогне да изградим обвинението. На това му казват „ласкателство“, Тио. — А какво ще правиш ти, докато аз се занимавам с всичко това?

Намръщеният уелсец беше въплъщение на онеправдан човек.

— Ще прегледам съдържанието на таблицата ред по ред. Трябва да стесним кръга на точките, откъдето може да е изтичала проклетата информация за предстоящите арести. Елиминирам всички, които не са били част от екипа ни тук, в Схевенинген, по време на целия период, през който бяха извършвани убийствата. Сега вече имаме категорична изходна точка. Ако не са били част от екипа, когато е изчезнал Петрович, значи не участват в класацията. Отпадат и ако са били напуснали по времето, когато Симунович беше убит. Не сме проверявали особено сериозно този списък преди. Да си го кажем честно, Тио. Не го приехме толкова сериозно и се надявахме да се измъкнем по лекия начин.

— Така си е. Но мисля, че драматизираш прекалено положението. Кагни не може да ни уволни просто така, за бога. Има си процедура.

Маканеспи обърна очи към тавана.

— Божичко! Нали тъкмо ти беше изпаднал в паника, че ще си загубиш пенсията и държеше сърцераздирателни речи в смисъл, че имаш да издържаш жена и деца. Само шибани дрънканици.

— Е, да, но това беше преди да обмисля всичко. Преди да ме замъкнеш в Глазгоу да си играем на Джеймс Бонд. Колкото повече си мисля за това, толкова по-налудничаво ми се струва.

— Не аз те въвлякох в това. Идеята беше твоя, не помниш ли? Прие го с готовност, защото вярваше, че това е начин да се издигнеш в очите на Уилсън Кагни — Маканеспи го изгледа с дълбоко отвращение. — Е, ще вдигнеш ли превзетия си задник, за да направиш нещо, или ще се разкараш от очите ми, за да мога аз да свърша някаква работа? Дявол да ме вземе, ако позволя да ме изпревари онази дребна дебелана от Шотландската полиция!

Мърморейки под нос, Проктър се обърна към компютъра си и се зае да търси подходящ полет.