Вал Макдърмид
Пътят на скелета (26)

23.

Карен никога не бе имала напълно непринудени отношения с по-старшите от нея служители на полицията, дори преди да се стигне дотам благодарение на нея един от тях да излежава доживотна присъда за убийство. Беше доволна да се раздели с предишния си началник във Файф, когато я избраха да оглави отдела за исторически разследвания. Но само след седмици новият й шеф бе повален от инфаркт, на негово място дойде човекът, когото се бе надявала да остави зад себе си. Помощник-началникът на полицията Саймън Лийс, когото наричаха без помен от добри чувства „Макарона“, бе твърдо убеден, че ако само подчинените му спазваха всички правила, в живота му не би имало никакви проблеми. Това негово убеждение го обрече на сблъсъци с Карен от самото начало.

Не че тя си бе поставила за цел да го дразни. Когато той пристигна в Глазгоу, видимо убеден, че е бил наказан да живее и работи сред хора, излезли само преди поколение от пещерите, тя далеч не беше единствената, към която той се отнасяше надменно и с пренебрежение. Това й подейства като червен плат на бик. Карен знаеше колко добри са колегите й в професията си. Само защото не бяха фукливи столични многознайковци, това не означаваше, че не са блестящи специалисти. Затова, когато имаше възможност да се попари самоувереността на Саймън Лийс, тя се възползваше с удоволствие. Беше намерила интересни начини да подкопава позициите му, не на последно място и с това, че му измисли прозвище, свързващо го със сладкиш, известен най-вече с поредица реклами, които сега биха били приети като нетърпимо расистки^[1].

Той се беше опитал да си отмъсти, като я държеше настрана от важните разследвания. Но нейната интелигентна и резултатна работа по студени досиета в полицията на Файф й беше създала добро име, известно извън границите на полицейската централа, затова и тя бе избрана да води едно шумно разследване, чието успешно приключване развълнува въображението на публиката. Карен, жена без претенции да бъде звезден образ на полицията, внезапно се превърна в любимка на медиите. Саймън Лийс бесня в продължение на седмици, тормозейки жена си и децата си с изблици на лошо настроение, които нямаше как да насочи към Карен.

Един от по-неприятните аспекти на новата му длъжност беше това, че отново трябваше да работи с нея. Но този път беше твърдо решил да не допусне тя да му се качи на главата. Държеше я изкъсо, внимаваше да й отпусне толкова въже, с колкото най-много да може да се обеси, но не и да излезе от полезрението му. Поне веднъж седмично, в произволно подбрано време, я призоваваше в кабинета си, за да й поиска пълен отчет за хода на водените от нея разследвания.

Днес следобед тя се появи половин час след като той я беше извикал. Както обикновено, гъстата й, тъмна коса изглеждаше така, като че ли посещаваше фризьора на Денис Белята. Гримът й беше почти незабележим, костюмът — измачкан, панталонът бе малко по-изопнат, отколкото трябваше от широките й бедра. Той винаги бе предполагал, че Карен е лесбийка, с което в днешната полиция не би имала проблем, но наскоро разбра, че живее с някогашния си помощник Фил Пархатка. Вероятно му е наредила да легне с нея, каза си кисело Лийс.

— Очаквах ви по-рано — каза той, подреждайки документите по бюрото си.

— Трябваше да проверя някои неща и не обърнах внимание на времето — тя сви безразлично рамене. — Знаете как е, когато се появи интересна информация.

И тя се подпря на един елегантен шкаф, който той беше донесъл тук от къщата на баба си. Секретарката му го лъскаше до огледален блясък. Лийс беше уверен, че Пири е наясно с това.

— И за какво точно става дума? Каква е тази „интересна информация“?

Той наподоби кавички с пръстите си.

— Става дума за конфликтите на Балканите в края на миналия век — каза тя уверено. — Хърватия, Босна, Косово.

— Какво общо има всичко това с нас, за бога? Нямате ли си друга работа?

— Това ми е работата. Открихме скелет на покрива на училището „Джон Дръмонд“. Доктор Уайлд… нали си спомняте доктор Уайлд?

Лийс се опита да потисне потръпването си. Още една от тези проклети, вбесяващи жени. Беше се появила с кални работни ботуши и някакво яке от промазана материя, което изглеждаше така, сякаш бе скрила дребни животни в джобовете му, и бе успяла да помогне на Карен Пири да прегази като с подковани обувки стандартните процедурни изисквания. Те двете бяха успели да усложнят живота му много повече, отколкото би искал.

Още по-лошо бе това, че Пири бе съумяла да разреши случая с невероятно нисък бюджет, защото преди те двете да си напъхат носа в случая, практически нямаше нищо за разрешаване.

— Спомням си — отвърна той. Тонът му криеше предупреждение.

— Тя казва, че скелетът е бил на покрива в продължение на пет до десет години. Имаме други лабораторни резултати, които подсказват, че става дума за хърватски генерал от запаса, който е бил съветник на НАТО в Босна и един от наблюдателите на ООН в Косово. Изчезнал от полезрението на всички преди осем години.

— Какво, по дяволите, е правел на някакъв покрив в Единбург? — Лийс не можа да потисне възмущението си. За какво му е било на този човек да идва чак от Хърватия, за да се остави да го убият в Единбург?

— Все още не мога да бъда сигурна. Когато изчезнал, живеел в Оксфорд. С една преподавателка по география. Тя си помислила, че е духнал в Хърватия при някакво предполагаемо семейство, което тя не познава.

— И все пак, защо Единбург?

— Имаме основание да предполагаме, че се е занимавал със свободно катерене по сгради. При това положение може да е дошъл в Единбург специално за да се катери по „Джон Дръмонд“.

— Да се катери по „Джон Дръмонд“? Това не е някаква проклета планина, главен инспектор Пири. Какво искате да кажете с това, че щял да се катери по „Джон Дръмонд“?

Карен повдигна вежди.

— Както вече казах, става дума за свободно катерене по сгради. По сгради, за които се приема, че представляват предизвикателство, каквато е „Джон Дръмонд“.

— Какво? Искате да кажете, че се отнасят със сградите като с гигантска тренировъчна стена?

Лийс като че ли я подозираше, че си измисля в движение.

— Положението е горе-долу такова.

Преди тя да успее да каже още нещо, телефонът й иззвъня.

Като че ли никога не го беше чувала да казва, че иска телефоните да се изключват в негово присъствие, тя отговори, пояснявайки:

— Налага се да приема разговора.

Отблъсна се от шкафа и му обърна гръб.

— Имаш ли нещо за мен?

Дълга пауза.

— И няма никакво място за съмнение?

Отново пауза.

— Блестящо. Благодаря. Ще ти се обадя след малко.

Тя прибра телефона в джоба си и се обърна отново с лице към Лийс.

— Получих потвърждение, сър. Скелетът на покрива несъмнено принадлежи на Димитър Петрович. Споменах ли, че черепът е пробит от куршум в челото?

— Не, не сте.

— С което той става моя отговорност. Трябва да отида да съобщя новината на любовницата му. Тя всъщност му е жена. Да се надяваме заради нея, че когато са се оженили, не е имал вече жена в Хърватия — полуизвърната, Карен вече се насочваше към вратата. — Очевидно е, че може да се наложи да отида до Хърватия. Враговете му най-вероятно се намират там.

— Хърватия? Как бихме могли да си го позволим?

— Ако се наложи да отида, ще намеря евтин полет. Не мисля, че ще се наложи да идва и Джейсън. Но междувременно ми е необходим експерт по Балканите. А затова, предполагам, ще трябва да отида в Лондон — тя вдигна ръка, за да потуши все още непроизнесеното му възражение. — Не се притеснявайте, ще изчакам да се появят евтините билети.

И тя си тръгна, преди той да успее да каже нещо повече, оставяйки го ядосан и надхитрен. Предполагаше се, че той е неин шеф. От него се очакваше да вдъхва респект у подчинените си. Как така тя винаги успяваше да се справи с него? Рано или късно трябваше да й покаже кой е шефът.

Лийс щеше да очаква този миг с нетърпение.