Вал Макдърмид
Пътят на скелета (24)

22.

Минаваше полунощ, когато Джейсън остави Карен пред дома й. Макар че се наложи да я закара чак до Къркалди, той беше в забележително добро настроение, приемайки отдалечаването от апартамента в Единбург просто като повод да пренощува в дома на родителите си, където майка му щеше да му приготви закуска.

— Така ще мога да ви взема и по-рано утре, шефе — напомни й той, докато тя се измъкваше с усилие от колата.

Фил и Ривър бяха все още будни, проснали се пред телевизора, гледаха за пореден път „Седем“ и подлагаха филма на тежка критика. Карен влезе посред една тирада на Фил.

— … и тъкмо в това е фаталният дефект. От нас се очаква да повярваме, че убиецът е задвижил цялата тази история преди една година. Но тогава той не е можел да знае, че детективът, който ще го преследва, също се поддава на един смъртен грях — гнева. Можеше да му се падне някой лентяй, който да не се вживява толкова. Или някой старателен буквояд, който държи единствено за него да се знае, че осигурява резултати. Затова и цялата история е… о, здравей, скъпа. Бързичко пристигнахте.

Той протегна ръце към нея в очакване на прегръдка, но явно не изпитваше голямо желание да стане от мястото си.

Някои жени биха се подразнили от това. Но не и Карен. Тя приемаше нещата такива, каквито бяха. Това беше една спокойна, уютна проява на привързаност. Не беше необходимо да правят демонстрации в чест на Ривър. В такива вечери тя си напомняше какъв късмет има с Фил. Точно когато почти бе изгубила надежда, когато се беше примирила с мисълта, че цял живот ще трябва да разчита единствено на себе си, Фил откри у себе си сложно съчетание от чувства, които отговаряха на нейните. Обичаше я такава, каквато беше; нито за момент не се опитваше да я промени. Беше достатъчно умен, за да съзнава, че тя е по-умна, и достатъчно уверен в себе си, та това да не го притеснява. И най-важното — на него можеше да се разчита.

Карен не можеше да си представи, че би се прибрала у дома, за да открие, че той си е тръгнал.

Тя смъкна палтото си и седна на страничната облегалка на неговото кресло, разтривайки с една ръка рамото му. Мислеше за нещо, което в известен смисъл й се стори най-тъжно в срещата й с Маги Блейк. Не беше това, че след осем години тя все още чакаше мъжът, когото обичаше, да се завърне у дома.

Не, онова, което смути най-много Карен, бе, че Маги като че ли бе приела като нещо естествено факта, че той си е тръгнал, без да й каже и дума. Фил често бе споменавал, че жените, които срещаше по време на работата си в отдела за предотвратяване на тежки престъпления, имали тревожно ниска самооценка; те почти вярвали, че заслужават да се отнасят с тях като с боклук.

Карен имаше чувството, че между Маги Блейк и тези жени имаше доста повече общи неща, отколкото би си позволила да допусне.

Фил обви с ръка кръста й.

— Добър ли беше денят?

— Интересен. Имам известен напредък, но не толкова, колкото ми се искаше — тя взе чантата си от мястото, на която я беше оставила. — Преди да забравя, Ривър, донесла съм ти нещо, с което да си поиграеш — тя извади плика със самобръсначката и я подаде на Ривър. — Подпиши се, за да не нарушим изискванията за предаване на доказателствен материал. А имам и снимки, които ще ти препратя.

— Отлично. Така ще мога да направя теста „Бък Ръкстън“^[1] и да ги насложа върху рентгеновите снимки на черепа. „Бързата работа“ в разпознаването на трупове, от времето преди ДНК-тестовете.

— А твоят ден добър ли беше? — попита я Карен.

Ривър се ухили.

— Винаги е удоволствие да работя в някоя от лабораториите на университета в Дънди. Проведох още тестове, които потвърдиха онова, което вече знаем за твоя скелет. Позанимавах се с металната пластина и пироните в бедрената му кост. Става дума за сплав, използвана през осемдесетте години в контролираната от Съветския съюз част на централна Европа. Ще рече, Унгария, Чехословакия, Югославия, Румъния, България. Имам предвид този регион. Но са си свършили работата много добре, което означава, че или човекът е имал късмет, или е бил важна клечка.

— Или и двете — каза Фил.

— Моят човек е имал белег на лявото бедро, бутнала го кола и паднал от колелото си, когато бил студент — кракът може да е бил счупен, но може и да не е бил, професор Блейк не е сигурна.

Ривър кимна.

— Ако счупването е било толкова тежко, че е имало нужда от метална пластина, може да е било и открита фрактура. А ако е бил студент, възможно е да е бил лекуван в университетска болница, което би обяснило качеството на работата. Някой консултант е демонстрирал уменията си пред студентите. Така че твоят покойник е имал късмет.

— Е, да, само че късметът му е изневерил на покрива на „Джон Дръмонд“ — въздъхна Карен.

Вече вървяха надписите в края на филма, и Ривър се протегна в креслото си и се прозя.

— Ще си лягам. Утре рано сутринта ще се заема с тези неща, а после вероятно ще потегля обратно. В катедрата копнеят за мен.

— А също и Юън — допълни Карен.

— О, той е толкова зает с тренировките на детския отбор по ръгби, че надали забелязва там ли съм или не — засмя се Ривър.

Но всички знаеха, че сама не вярва на думите си.

Останали сами, Карен и Фил постояха още малко прегърнати на креслото. После той леко я побутна да стане.

— Време е да си лягаме. Утре ме чака важен ден. Ще направим всичко възможно, за да се справим с онзи шеф на строителна фирма, който пере пари и насилва жена си. Очаквам го с нетърпение — усмивката му беше мрачна, очите — студени.

— И добре ще направите. Казвала ли съм ти колко много те обичам, защото се занимаваш с тази работа?

Той отново я прегърна.

— Казвала си го. А защо не ми го докажеш?

На следващата сутрин, когато влезе в офиса си, Карен чувстваше подчертан недостиг на сън и кофеин. От приемната я уведомиха, че има посетители, а това беше последното, което би искала да чуе.

— Кой е? — попита тя. — Джейсън, върви да ми донесеш едно американо с мляко, бъди добро момче.

Жената от приемната провери в списъка.

— От Министерство на правосъдието.

— Какво? Искаш да кажеш, от Лондон?

— Така пишеше на картите, които представиха. Алан Маканеспи и Тио Проктър.

По всичко личеше, че предстоящата среща няма да постави ободряващо начало на деня.

— За първи път чувам тези имена. Казаха ли защо са дошли?

— Не. Натиках ги в една от стаите за разговори, номер две, по-надолу по коридора.

— Никой никога не ползва номер едно — отбеляза Карен. — Защо?

— Като ги заведеш в номер две, се създава впечатление, че натовареността ни е по-голяма, отколкото е в действителност — отвърна жената. — Очевидно държим да изглеждаме много заети.

— Шотландска полиция — измърмори Карен под нос. — Добре. Само ще почакам Джейсън да се върне с кафето ми, после отиваме да видим какви радости ни е подготвило Министерство на правосъдието.

Когато Джейсън се върна с кафетата, тя го поведе по коридора.

— Дошли са ни гости от Лондон, от Министерство на правосъдието — двама, чакат ни. Е, сам знаеш, че не се занимавам със залагания, но съм готова да се обзаложа на десет към пет, че това има нещо общо с генерал Петрович. Затова, Джейсън, искам от теб да не си отваряш устата в никакъв случай. Разбра ли? Ние събираме информация, не я раздаваме под натиск. Ясно ли е?

Той кимна тържествено.

— Ясно, шефе. А какво им трябва на тях според вас?

— Има само един начин да разберем.

Бяха стигнали до стаята за разговори. Карен влезе, без да почука.

— Добро утро, господа — каза тя бодро, отбелязвайки, че те вече са се разположили в столовете, обърнати с лице към вратата. „Момчешки игри“. Не й бяха нужни подобни дребни домогвания до изгодни позиции. Тя остави кафето си на масата, извади бележника си, пусна чантата си на пода и седна.

— Аз съм главен инспектор Пири, оглавявам отдела за исторически разследвания. Това е детектив Мъри. Моля, представете документи за самоличност, господа.

— Регистрирахме се в приемната — отвърна смръщеният тъмнокос мъж.

— Да, така е. Жената, която работи там, е служител в приемна, не детектив. Не мога да знам дали не сте си осигурили достъп с фалшиви документи, скалъпени набързо в някой забутан копирен център. Така че бих искала да погледна и аз, ако не възразявате.

Рижият поклати унило глава, поглеждайки колегата си, извади кожен калъф за документи и го отвори, показвайки карта, според която той беше Алан Маканеспи, служител на Министерство на правосъдието. От другата страна имаше пропуск за Международния трибунал за престъпленията в бивша Югославия.

— Правилно постъпвате, госпожо главен инспектор — каза той.

Нацупен, колегата му направи същото. Тио Проктър. Карен демонстративно записа имената им.

— Е, защо сме се събрали тук?

Маканеспи се подпря с лакти на масата, разпервайки ръце в помирителен жест.

— Много е просто — каза той. — Вие сте поискали от архива на криминалната полиция търсене, насочено към личност, която представлява интерес и за нас. Единственото, което искаме, е да разберем от какво естество е вашият интерес.

— В отдела за исторически разследвания работим често с архива на криминалната полиция. Кое е лицето, което ви интересува?

Маканеспи кимна в знак, че е осъзнал нежеланието й да отстъпи.

— Димитър Петрович.

— А мога ли да попитам защо лицето Димитър Петрович представлява интерес за вас?

Проктър я изгледа мрачно.

— Имената могат да ви го подскажат. Международен трибунал за престъпленията в бивша Югославия. Петрович.

— Искате да кажете, че Димитър Петрович е издирван за извършени по време на войната престъпления?

Карен се постара изненадата да не проличи в тона й.

— Не казваме нищо подобно — отвърна Проктър. — Тук сме, за да разберем какво знаете вие за Петрович и местонахождението му.

Карен се наежи. Малко бяха нещата, които ненавиждаше повече от перчещи се дребни чиновници. Тя поклати глава.

— Няма да стане така. Като начало, съмнявам се, че вие имате някакви права на тази територия. Съгласно закона за самостоятелен парламент на Шотландия от 1998 година тук, на север от границата, ние отговаряме за собствената си правосъдна система. И въпреки че приемаме с радост да сътрудничим, не приемаме заповеди от вашето министерство и вашите функционери.

Карен нямаше представа дали е права, но й беше приятно да каже това, и то прозвуча добре. Тя се усмихна.

— Така че, след като ми кажете защо се интересувате от Петрович, може и да обмисля дали да ви кажа онова, което знам. Може би трябва да ви оставя за няколко минути, за да обсъдите този вариант?

Тя се изправи на крака, прибирайки бележника, кафето и чантата си.

Навън, в коридора, Джейсън й отправи обичайния си недоумяващ поглед.

— Защо не искате да им кажете за скелета? Искам да кажа, щом веднъж доктор Уайлд потвърди самоличността, сведенията ще се появят в интернет, нали така?

— Да, но те няма да ги търсят. Защото не знаят това, което знаем ние. От своя страна аз не знам какво знаят те, но в момента, в който им кажа това, което знаем ние, те няма да имат причина да ни кажат онова, което знаят, и просто ще изчезнат отново отвъд Стената на Адриан, без ние да сме научили нищо ново. В това има логика, нали?

Джейсън я изгледа неуверено.

— Предполагам. Ами ако не ни кажат нищо?

— Тогава ще блъфираме и ще ги отпратим да си вървят. Което няма да им хареса, защото в такъв случай шефът им ще трябва да разговаря с нашия шеф, което съвсем няма да допринесе за щастието му.

— Но тогава нашият шеф ще ви трие сол на главата.

Усмивката, която му отправи Карен, би могла да разплаче малко дете.

— Не ми се вярва. Надали ще ми се кара за това, че защитавам недостъпността на данните от нашето разследване.

Пет минути по-късно тя отново влезе в стаята за разговори.

Маканеспи и Проктър изглеждаха потиснати.

— Ще ви покажем нашите карти, ако и вие покажете вашите — каза Маканеспи.

— Радвам се да го чуя. Вие първи, нали сте гости.

Карен си спечели крива усмивка от Маканеспи и още един ядовит поглед на Проктър.

— Аташирани сме към трибунала за военни престъпления в Хага. Ако трябва да бъдем честни, успехът му не беше категоричен. И причината за това се крие отчасти и във факта, че много важни участници в събитията така и не стигнаха до залите на съда. Бяха убити, преди да бъдат арестувани. Всички те бяха сърби. И основният заподозрян е генерал Димитър Петрович, който изчезна безследно малко преди да започнат убийствата.

Той се облегна назад и скръсти ръце върху внушителното си шкембе.

— Защо? Коя е причината да го подозирате?

Проктър въздъхна.

— Той често заявяваше публично, че трибуналът не се справя добре със задачата си. Че онова, от което има нужда, е истински форум, на който да се изнесе истината и да се постигне помирение, като в Южна Африка. Решихме да го потърсим след първото убийство, защото той се беше оплаквал, че именно това лице се радва на свободата си на гърба на избитите от него хървати. Дори беше дал сведения на трибунала за местонахождението на въпросното лице и за новата му самоличност. Но мислеше, че ние се мотаем, че не предприемаме нищо, а всъщност ние се стараехме да изградим силно обвинение срещу онзи човек. Така или иначе, когато решихме да видим какво прави Петрович, установихме, че той е изчезнал. Като че ли никой не знаеше къде е и какво прави.

Маканеспи кимна.

— А след второто убийство ни мина през ум, че Петрович е решил да вземе закона в свои ръце. По всичко личи, че си има свой малък списък. Ние сме на мнение, че дотук той е екзекутирал единадесет заподозрени военнопрестъпници.

На Карен почти й дожаля за него.

— Не, не го е направил.

Маканеспи я изгледа слисано.

— Какво искате да кажете?

— Какво знаете за това? — попита Проктър.

— Ще знам с абсолютна сигурност до двайсет и четири часа, но съм почти убедена, че Димитър Петрович не е самотният борец за справедливост на Балканите. Най-вече защото е мъртъв от осем години.

— Мъртъв? — повтори Маканеспи.

— Не ми казвайте, че такава възможност не ви е минавала през ум. Това е една от най-често срещаните причини хората да изчезват безследно. Да не говорим пък, че през цялото това време сте се занимавали и с другите убийства от поредицата.

— Казахте „другите убийства“ — намеси се Маканеспи. — Значи няма съмнение, че вашият мъртвец е бил убит?

Карен кимна.

— Застрелян в главата.

— Ето на. От самото начало не съвпада. В случаите, по които работим ние, нито една от жертвите не е застреляна. На всички е било прерязано гърлото. И всички останали жертви са сърби. А Петрович е хърватин. Да не говорим пък, че той не е всеизвестен военнопрестъпник — отбеляза саркастично Проктър. — Защо би ни хрумнало, че той е една от жертвите на тази поредица от убийства?

— Не мога да преценя — каза Карен. — Но ако търсите Петрович, имам основание да мисля, че ще откриете останките му в нашата морга. Предполагам, че не можете да ми кажете кой би могъл да иска смъртта му? Може ли да е бил например онзи човек, който е станал първа жертва на убийствата, за които говорите?

Маканеспи се намръщи, после поклати глава.

— Не. Петрович можеше да бъде полезен свидетел в няколко процеса, но не беше ключов за нито един от тях. Имаше врагове, като всеки човек, който е играл значителна роля в онези конфликти, но никога не съм чувал да е на първо място в списъка на ненавижданите от някого личности.

— Следователно не можете да помогнете с нищо на моето разследване?

— Не — каза твърдо Проктър.

Маканеспи побутна една визитна картичка по масата към Карен.

— Но ако вие се натъкнете на нещо, което може да ни бъде от полза…

Карен избута стола си назад така, че краката му застъргаха по пода.

— За мен беше удоволствие — каза тя. Тонът й подсказваше точно обратното. — Джейсън ще ви изпрати до входа, господа. Заета съм с разследване на убийство.