Вал Макдърмид
Пътят на скелета (22)

20.

Ако човек не може да преработва неприятните изненади, никога няма да преуспее като ченге. Карен знаеше това. Което не означаваше, че бе привикнала да приема тези неща с добро настроение. Винаги изпитваше чувството, че е трябвало да бъде по-добре подготвена. Който е предупреден, той е въоръжен, такива работи. Така че, когато Маги Блейк започна да декламира за адвокати, Карен почти се вбеси от собствения си пропуск да предвиди нещо такова. Бяха дошли, в крайна сметка, за да донесат съобщение за смърт. Доколкото се простираше нейният опит, в такива случаи най-трудно беше да намериш начин да проявяваш съчувствие, като същевременно извличаш необходимата ти информация. Имаше един случай, когато всичко се взриви като кутия с фойерверки, но тогава тя съобщи лошата новина на майката на известен дилър на дрога, която като че ли смяташе, че за смъртта на сина й е виновна полицията, а не начинът на живот, който бе избрал той. Една добре възпитана жена от средната класа, която няма какво да крие, не би трябвало да избухва и да иска адвокат.

Освен ако, разбира се, все пак имаше какво да крие.

Карен седеше неподвижно, докато Маги Блейк говореше по телефона. Очевидно събеседницата й се наричаше Теса.

— При мен има ченгета — започна Маги, изгърбила се над телефона, сякаш се пазеше от нещо. — Да, тук. В кабинета ми… Усукват го, но явно е нещо, свързано с Митя… Не… — тя прокара ръка през косата си и тръпна към прозореца, обръщайки им гръб. Докато минаваше покрай бюрото, взе в движение една снимка в сребърна рамка, и я сложи легнала с лицето надолу. — Можеш ли да дойдеш веднага? Няма да отговоря на нито един въпрос в отсъствието на свидетел. Имам нужда и от съвет…

Карен видя как раменете на Маги се отпуснаха. Тази Теса като че ли не й беше само адвокат, но и приятелка. Ако Карен беше права за самоличността на скелета на покрива на „Джон Дръмонд“, щеше да е по-добре за Маги да има приятелка до себе си. Дори ако въпросната приятелка беше и адвокат.

— Чудесно, благодаря — Маги си пое дълбоко дъх, после отново се обърна към тях. — Адвокатката ми ще дойде скоро. Така че, ако нямате нищо против, ще отложим разговора до пристигането й. Мога ли да ви предложа нещо за пиене? Чай, кафе? Нещо по-силно?

Карен поклати глава. Не искаше Маги да напуска стаята. Не можеше да се каже, че между тях се бе създал добър контакт. Но не можеше да се говори и за враждебност.

— По акцента ви съдя, че сме землянки? — поде тя. Въпросът й беше преструвка; беше потърсила името на професор Блейк в интернет и знаеше, че е завършила училище „Бел Бакстър“ в сърцето на Файф, на двайсетина мили от дома на Карен. — Аз съм от Къркалди — добави тя.

Маги я изгледа скептично.

— На това ли ви учат? Да разчувствате събеседника си, за да пробиете защитата му?

Карен въздъхна.

— Просто се опитвах да поддържам разговор, докато чакаме появата на приятелката ви Теса. Ако предпочитате да мълчим, изборът е ваш. Щом предпочитате, ние с детектив Мъри ще си извадим телефоните, за да поиграем на „Angry Birds“.

Маги притвори за миг очи.

— Съжалявам. Не исках това да прозвучи грубо. Просто не се чувствам много комфортно точно сега.

— Разбирам — Карен й отправи усмивката, която според Фил я превръщала от чудовище в съкровище. — Не се опитвам да ви подведа или да ви заловя в лъжа. Исках просто да си побъбрим приятелски като момичета от Файф. Защото и аз съм далеч от дома.

Каза си, че трябва да приеме нещата такива, каквито са. Налагаше се да разчита на връзка на географска основа, защото на пръв поглед между тях двете не можеше да има нищо общо.

Маги беше с безукорно поддържан външен вид, стилна, добре подстриганата й кестенява коса с подвити краища наподобяваше камбана, гримът й беше дискретен, но умело нанесен, тоалетът — добре подбран, за да подчертае слабата й, но добре оформена фигура. Напомняше на Карен на дискретния блясък на онези дами на високи постове, които се появяваха във филмите по Би Би Си 4. Онова, което я спасяваше от опасността да изглежда безцветна, бяха очите: със синия цвят на зюмбюли, те гледаха открито, оградени от бръчиците, които се пораждат от усмивки.

Тези очи накараха Карен да си каже, че при други обстоятелства може би щеше да й бъде приятно да пийнат по нещо с Маги.

Сега Маги кимна уморено.

— Израснах в равнините на Файф, на север от възвишенията Лоумънд. Живеех край Сериз.

„Аха, значи родителите й са имали ферма. От онези, които имат Рейндж Роувъри и носят зелени гумени ботуши“.

— Там е малко по-различно, отколкото при нас.

Като че ли бе прочела мислите на Карен, Маги поясни.

— Баща ми беше работник във ферма.

„Уф! Крайно погрешна преценка, Карен. Тя е по-близо до теб, отколкото предполагаше.“

— Моят баща работеше в „Неърнс“. Фабрика за линолеум, а после и за ламинат.

— Интересно как модата на изкуствените подови покрития се връща.

— Да, били екологично съобразни. Стига да не живееш на място, до което стига миризмата от фабриката — освен ако нямаш слабост към миризмата на ленено масло.

Двете жени се засмяха.

„Ледът се пропука. Успях.“

— Доста далеч сте от равнините на Файф — поде Карен.

— Във всякакъв смисъл. Когато бях по-млада, интересните проучвания в моята дисциплина се провеждаха на юг, така че нямах избор.

— Мислили ли сте за завръщане в Шотландия? Особено сега. Година на „Завръщането у дома“. Референдумът, всички тези неща?

— Сега моят дом е тук. Връщам се само два пъти годишно, за да се видя с родителите си. Приятелите ми са тук, колегите ми са тук.

— Значи нямате усещането, че живеете в изгнание?

Въпреки че все още не беше решила за какво да гласува, Карен имаше чувството, че би се чувствала като чужденка дори ако заживееше в Единбург.

Маги сви рамене.

— Опитвам се да живея като гражданин на света. Виждала съм какви вреди нанася национализмът и не искам да бъда част от това, по какъвто и да било начин.

— Разбирам. Предполагам, че когато говорите за национализъм, имате предвид конфликтите на Балканите?

За миг Маги отново застана нащрек. Заби ръце дълбоко в джобовете на джинсите си и се облегна на бюрото си.

— Кое ви навежда на тази мисъл?

Карен отново прибягна към успокояващата усмивка.

— Потърсих ви в Гугъл, разбира се. Доколкото разбирам, вашата книга за геополитиката на Балканите е стандартният наръчник по темата — тя сви самокритично рамене. — Аз дори не знам какво се разбира под „геополитика“. Но предполагам, че сте прекарали доста време там, за да си създадете по-ясна представа за нещата, за които пишете.

— Така е. Тази част на света променя гледната точка. И със сигурност промени моята.

На Карен ужасно й се искаше да попита за Петрович, но си наложи да не го прави.

— Трябва да е малко по-различно от Файф — каза тя.

Маги се усмихна иронично.

— И да, и не. Крайното сектантство, от което страдат части от гражданското общество в Шотландия, не е толкова различно от религиозните вражди, разделящи общностите на Балканите.

— Искате да кажете, като „Рейнджърс“ и „Селтик“? Протестанти срещу католици?

— Именно. Също като на Балканите, където етническата палитра на населението е сходна на всички части от територията. Затова те като че ли поддържат два пъти по-ожесточено онова, което виждат като „разлика“, за да могат да утвърдят правотата на собствените си позиции. Истинска лудост. И продължава поколения наред. Но най-сетне, при сегашното поколение, като че ли има някакъв проблясък на надежда.

— В Шотландия ли?

— За Шотландия не знам. Имах предвид Балканите. И това става благодарение на интернет. В миналото всяка общност се е опитвала да се изолира при карантинни условия от хората, дефинирани като „различни“. Всяко поколение е учено да демонизира другите. Не са общували помежду си, не са имали възможност да осъзнаят колко общи неща имат.

— Значи когато се стигна до разпада на Югославия, те са имали възможността да се върнат към старите си навици?

— Сама го казахте. А когато се стигна до гражданска война, беше лесно да се мисли за враговете като за нечовеци. Това означаваше, че може те да бъдат клани, изнасилвани, изтезавани — като вредители, които трябва да бъдат убивани — Маги се отблъсна от бюрото, разпалена от познатата й тема, и закрачи насам-натам, подкрепяйки думите си с жестове. Карен разбираше защо тя сигурно е въздействаща фигура в аудиториите. Умна, динамична, озарена от ентусиазъм.

— А вие мислите, че това отношение постепенно се променя?

— Мисля, че има основание за предпазлив оптимизъм. Сегашното поколение, следвоенното, децата, които сега са тийнейджъри, те вече растат в различен свят. Туитър, Фейсбук и всички останали социални мрежи дават възможност те да се срещат онлайн с деца от други общности и да открият, че има много неща, които ги свързват.

— Така ли? Аз бих казала, че анонимността онлайн ще създаде повече възможности за тормоз и работа за троловете — каза Карен. — Това е едно от основните неща, с които се сблъскваме напоследък в нашата работа.

— Не отричам, че се случват и такива неща. Но онова, което виждат най-вече, е че собствените им позиции не се различават много от тези на хората, които са приемали за врагове — никой от тях не иска да прекара живота си като пленник на стария цикъл от насилие и отмъщение. — Маги посочи към бюрото си, на което бяха струпани всевъзможни дигитални пособия. — Искат бъдеще, което в икономически план да им позволява игрови конзоли, искат музика онлайн, да си купуват дрехи по последна мода. Не искат бъдеще, в което може да се окажат бежанци във волска каруца, понесли всичките си притежания във вързоп.

— Има известна ирония в това, че материализмът на двайсет и първи век е причината да променят приоритетите си. Комунизмът не успя, но е достатъчно да им осигурите конзола и внезапно се оказва, че миналото е без значение — каза Карен.

— Става дума за смесица от тези желания и новооткритото съзнание, че между тях всъщност има много малка разлика. Това означава, че има възможност да сложим край на бушуващите от много столетия жестоки войни в този регион. Благодарение на този фактор и на това, че тези земи вече не са буферна зона между Османската империя и Австро-Унгария — тя замълча сепнато, осъзнала с кого говори.

— Интересно — каза Карен. — Може и ние в Шотландия да стигнем дотам.

— Опитайте се да заличите образователната сегрегация на религиозна основа — каза Маги. — Така вече няма да може да се прецени каква е нечия религия само по училището, което човекът е посещавал.

Карен изсумтя презрително.

— Как пък не. Колкото и да е странно, това не е едно от предложенията на защитниците на независимостта.

Преди да затънат по-надълбоко в дебрите на религиозните предразсъдъци, силно иззвъняване попречи на Маги да отговори.

— Това сигурно е Теса.

Тя ги остави за миг сами, за да отвори на адвокатката.

— Тук има нещо неясно, а, шефе? — каза Джейсън на фона на нечленоразделния шум от тихия разговор в коридора.

— Да, но неясно невинаги означава незаконно.

Карен се изправи, готова да застане лице в лице с противника. Колкото и да се опитваше, не можеше да мисли за адвокатите по друг начин.

Високата, стройна жена, която влезе забързано пред Маги, излъчваше увереността, присъща на най-добрите представители на професията си. Черната й коса, изпъстрена със сребристи нишки, беше прибрана на опашка; съчетанието от бледа кожа и фини черти създаваше впечатление за смесица от интелект и способност за съчувствие. Беше облечена спортно, с ленен панталон и тъмносин пуловер, но този вид спортен тоалет струваше много пари.

— Аз съм Теса Миноуг — каза тя. — За да бъдем точни, занимавам се със защита на човешките права. Тук съм по молба на Маги. Ако не ми хареса посоката, в която въпросите ви насочват разговора, ще се намеся.

Тя не си даде труд да се усмихне. Седна в другия край на канапето, на което седеше Маги, демонстрирайки увереност, че познава добре и жилището, и неговата обитателка.

Карен се представи, докато Маги отново се разполагаше на ръба на канапето, сключила ръце между коленете си.

— Трябва ни помощ — заключи Карен. — Това е всичко.

— Не се опитвам да създавам пречки — каза Маги.

— Всички имаме право да защитаваме интересите си — отбеляза Теса.

„Шибани, надути адвокати.“

— Значи можем да започваме? — каза Карен на глас. Двете жени кимнаха. Тя отвори бележника си. Време беше да се прибегне към точни данни. — Преди тринайсет години сте открили обща банкова сметка заедно с Димитър Петрович. В продължение на около шест години сте я ползвали и двамата. Вие сте внасяли ежемесечно еднакви суми по сметката, той е внасял различни суми на различни интервали. Повечето тегления са били в брой, с неговата карта. После, преди осем години, той е престанал да ползва сметката. Вие сте продължили да внасяте по четиристотин паунда месечно, но не сте теглили от парите — тя вдигна очи. — Имали ли сте лични отношения с Димитър Петрович?

Маги хвърли поглед към Теса, която кимна.

— Живеех с него, да.

— Срещнахме известни затруднения да открием официална информация за господин Петрович. Бихте ли ни обяснили на какво може да се дължи това?

— Защо се интересувате толкова от генерал Петрович? — намеси се Теса.

— Всяко нещо с времето си, госпожо Миноуг. Професор Блейк?

— Той не присъства в държавната документация, защото не е британски поданик — каза Маги с умора в гласа. — Беше генерал в хърватската армия. Занимаваше се с разузнавателна дейност. По-късно, по време на конфликта в Босна, работи за НАТО, а по време на войната в Косово — за ООН.

— Така ли се запознахте?

Маги кимна.

— Преподавах в Дубровник, когато избухна войната в Хърватия. Тогава се запознах с Митя — тя посочи с глава към адвокатката. — И Теса го познава оттогава.

— Ние тримата прекарахме много време заедно по време на обсадата на Дубровник — каза Теса. — Между хора, които са били заедно под обстрел, възниква тясна близост.

— Предполагам. И така, вие тримата сте били приятели?

— Ние с Митя бяхме двойка — поясни Маги. — А Теса беше приятелка и на двама ни.

— И е дошъл тук, при вас, след края на войната? — Това беше Карен.

— Да.

— А с какво се издържаше?

— Работеше като консултант по сигурността. От време на време изнасяше и лекции. Проучвания на мира и войната, неща от този род. Но аз не разбирам защо се интересувате от всичко това. Винаги сме били досадно съвестни граждани.

Тонът на Маги си възвръщаше остротата, тя се опитваше да използва въпросите на Карен като оръжие срещу нея.

Долавяйки това, Карен на свой ред стана по-нападателна.

— Какво се случи преди осем години?

— В какъв смисъл?

— Той е престанал да ползва банковата сметка. Защо?

Маги погледна умолително Теса. Адвокатката кръстоса крака и подпря левия си лакът с дясната ръка.

— Генерал Петрович си тръгна.

— Напуснал ви е? — Карен се обърна към Маги.

— Тръгна си — каза Теса.

— Къде отиде? — Карен продължаваше да отправя въпросите си към Маги.

— Предполагам, че се е върнал в Хърватия — Карен забеляза, че всяка дума струва усилие на Маги.

— Но не знаете това със сигурност? Не ви ли е казал къде отива?

Маги обгърна тялото си с ръце.

— Не ми каза дори, че си тръгва, камо ли пък да обяснява къде. Просто си тръгна, нали разбрахте? — Настана мълчание. Карен чакаше. Умееше да чака по време на разпити. — Знам, че Хърватия му липсваше. Той често говореше за възстановителните работи в страната. Понякога долавях в думите му истински копнеж. Носталгия. Но когато предложех да отидем там, той казваше, че не иска да бъде турист в собствената си страна — тя въздъхна. — Предположих, че привличането на родината му с времето е станало по-силно от привличането, което аз упражнявах върху него. Продължих да внасям пари в сметката, за в случай, че му потрябват. Знам, че звучи прекалено прочувствено, но предполагах, че в Хърватия животът му няма да е прост и ясен. На Балканите нищо никога не е просто и ясно — допълни тя и се изсмя горчиво. — Освен това се надявах, че като внасям пари по сметката, това ще му помогне да разбере, че може да се върне при мен, когато прецени, че е готов да го направи.

— Значи не сте получавали вест от него, откакто е заминал оттук? Той не ви се е обаждал?

Маги се взираше в избелелия килим на пода.

— Не. Не съм получавала никаква вест.

— А вие, Теса? Той свързвал ли се е с вас?

— Разбира се, че не. Защо би се свързал с мен, а не с Маги?

Карен можеше да се досети най-малко за една причина, но вероятно моментът не беше подходящ да обвини адвокатката, че е спала с гаджето на най-добрата си приятелка.

— Просто се поинтересувах — отвърна тя меко. — Е, професор Блейк, какво каза той, когато си тръгна, че заминава за известно време? Или само за няколко дни? Какво обяснение даде?

— Нещата съвсем не се развиха така. Преди осем години, на трети септември сутринта, аз заминах на конференция в Женева. Митя каза, че може да отиде да се катери в Шотландия, докато ме няма. Когато се прибрах, него го нямаше. Не беше взел почти нищо със себе си, което ме накара да предположа, че е отишъл да се катери, както и беше казал. Но не се върна.

— Хората, с които обикновено ходеше на такива излети, казаха, че нито са го виждали, нито са го чували — намеси се Теса. — Обадихме им се, за да проверим.

Обясненията им съвпадаха с онова, което Карен бе научила по-рано същия ден от Джон Туейт и Роби Смит.

— Споменавал ли е някога нещо за свободно катерене? И по-специално онзи вид, при който хората се катерят по сгради?

— Правил го беше няколко пъти — каза Маги. — Но не ми е разказвал много за това, защото е незаконно и не искаше да имам неприятности, ако го заловят.

— А да е споменавал, че се е катерил по сгради със стар приятел от Балканите? — попита Карен.

Маги поклати глава.

— Доколкото ми е известно, всички негови приятели от Хърватия, с които бе ходил на катерене, си бяха останали там.

— Като изключим нас — отбеляза Теса. — Ходехме понякога из планините, докато бяхме на Балканите, в различни моменти на конфликтите. Имаше места, на които можехме да бъдем в безопасност и да се откъснем за кратко от всичко. Ние, тримата, продължихме да ходим на излети в планините, когато Митя се пренесе да живее тук. Сноудония и Блек Маунтинс^[1] — ходехме най-вече там. Но никога не сме ходили с друг човек, когото да познаваме от онези дни. Какво общо има това с останалото?

— Имаше ли човек, свързан с живота му на Балканите, с когото да се е срещал често, докато живееше тук?

Маги се намръщи.

— Понякога идваше някой по правителствено поръчение. Или във връзка с някакви военни учения. Виждаха се да пийнат по нещо, случваше се и Митя да покани някого на вечеря.

— Но не се стараеше особено да търси такива хора — тя сви рамене. — Имахме свой социален живот.

— Митя не беше човек, който се вкопчва в миналото — каза Теса. — Живееше с настоящето. Но аз пак ще попитам, госпожо главен инспектор — с какво ви помага всичко това?

Сега вече бяха стигнали до трудния момент.

— Следователно нито една от вас не е виждала или чувала Димитър Петрович след септември 2007 година?

Двете жени кимнаха.

— Точно така — каза Теса.

Карен заговори с по-тих глас.

— Съжалявам, че трябва да ви го съобщя, но ми се струва, че нося лоши новини. Преди няколко дни скелетът на мъж бе открит на покрива на една сграда в Единбург. Имаме основание да вярваме, че мъжът е Димитър Петрович.

Маги отвори уста, очите й се разшириха.

— Не. Трябва да има някаква грешка. Щях да разбера, ако беше мъртъв. Щях да знам — говореше твърдо, отказвайки да приеме чутото. Теса се изправи на мястото си, отпусна кръстосаните си крака и се премести по-близо до приятелката си, за да може да обгърне с ръка раменете й.

— Не може да е Митя. Просто е невъзможно. Как е загинал този човек? Паднал ли е?

— Боя се, че нещата не са толкова обичайни. Бил е убит.