Вал Макдърмид
Пътят на скелета (21)

19.

През целия ден Маги нервничеше. Имаше чувството, че я наблюдават, когато спря, за да си вземе кафе на път към масивния бетонен блок, в който щеше да води семинара. Чуваше стъпки зад себе си, когато тръгна нагоре по Аштън Лейн. Никога не й се беше случвало да оглежда така внимателно публиката на някой семинар, оглеждаше всеки мъж в залата, за да прецени дали не би могъл да бъде един от двамата, които я причакаха под моста.

Първото, което бе направила, когато се беше прибрала в хотела си след снощния инцидент, бе да помоли служителя на рецепцията да казва, че няма такова лице, ако някой се обадеше по телефона или дойдеше лично да пита за нея. Ако домакините й се обадеха, за да проверят дали е пристигнала, толкова по-зле за тях. Окачи отвън на вратата си табелката с надпис „Моля, не безпокойте“, постави веригата и заключи два пъти вратата. И за всеки случай пъхна и един стол под дръжката на вратата. Маги не беше много убедена в ефективността на тази мярка, но нали хората във филмите и книгите правеха така.

Нямаше да навреди.

След като се убеди, че е в безопасност дотолкова, доколкото можеше да бъде, тя отвори лаптопа и се опита да се съсредоточи върху бележките си за утрешния семинар. Имаше нужда да откъсне мислите си от онова, което се беше случило. От годините, когато й се беше налагало да живее под обстрел на Балканите, знаеше, че няма смисъл да се съсредоточава върху нещо, което вече се е случило. Обръщаш гръб на онова, което те е ужасило, и продължаваш напред, в противен случай се побъркваш. Беше виждала неведнъж как това се случва с журналисти. Неопитни хлапета, пристигнали наперено във военната зона, решени да си създадат име. Те не разполагаха с вътрешен ресурс, към който да се обърнат, когато застанат лице в лице със смъртта или дори с нещо по-лошо. И после хукваха към първия възможен транспорт, който да ги отведе вън от зоната, решили набързо, че може би все пак е по-добре да станат музикални критици.

Най-лесно бе да теглиш чертата, ако общуваш с хора, които се намират в подобно положение. Тя имаше късмет. Имаше Митя. Но дори когато той не бе около нея, много често можеше да разчита на Теса. А ако и нея я нямаше, винаги се намираха колеги, чиновници от НАТО, с които можеше да поседи в някой бар. Никога не се бе почувствала насаме с демоните си. Но тази среща под моста беше по-различна. Дойде неочаквано и Маги нямаше представа какво се крие зад нея. Единственото, което знаеше, бе казаното от Теса — че някой е засякъл някъде Митя. Затова и вчерашните й опити да се съсредоточи върху предстоящата си работа се бяха увенчали само с частичен успех.

В крайна сметка се бе озовала в леглото, по бельо и тениска, където продължи да гледа глупави телевизионни предавания, докато изтощението не я застигна в малките часове. Когато се събуди, по сутрешното предаване на Би Би Си течеше интервю с някакъв композитор на класическа музика за сътрудничеството му с писател на криминални романи. Това й прозвуча като част от сън, нещо като спомен за срещата под моста. Времето за душ и обличане й беше достатъчно, за да се дистанцира от вчерашната случка. Но това не означаваше, че я е забравила, затова тя остана нащрек и по време на закуската, и по време на краткото пътуване с такси до университета.

След семинара имаше обяд. Маги съзнаваше, че разсеяността й граничи с невъзпитание, но не можеше да промени нищо. Извини се веднага щом прецени, че елементарното възпитание го позволява, и излезе почти тичешком на улицата, вдишвайки свежия въздух на големи глътки, като че ли той можеше да я защити.

Вдигна ръка, за да спре едно минаващо такси, но после промени решението си, върна се по-назад на тротоара и потъна сред хората, възползващи се от обедната си почивка, за да напазаруват. Стотина ярда по-нататък, когато беше почти напълно сигурна, че никой не я следи, тя спря друго такси, за да отиде до гарата. Докато влакът се изнизваше над реката, по мост, съседен на онзи, под който се бяха скрили нападателите, тревогата й спадна достатъчно, за да може да бъде овладяна. Седеше на най-задната седалка, така че виждаше целия вагон пред себе си, и бе достатъчно само да обърне леко глава, за да види всеки влизащ през задната врата. И все пак не беше напълно спокойна. Всеки път, когато влакът спреше, тя заставаше нащрек.

Когато таксито я остави пред портала на „Сейнт Сколастика“, Маги най-сетне почувства сигурна почва под краката си. Копнееше да се озове отново в жилището си, но по навик влезе първо в портиерната. Поздрави през рамо портиера, докато се насочваше към своето отделение за писма. Освен обичайната поща в него имаше един син плик, надписан с познат елегантен почерк, очевидно донесен на ръка. В контекста на последните събития бе ясно, че не може да отлага отварянето на писмо от Доротия. Тя разкъса с пръст плика, но преди да извади съдържанието, някакъв глас каза близо до нея:

— Професор Блейк? Може ли да поговорим?

Маги се извърна рязко, докато мозъкът й бързо обработваше информацията: гласът беше женски, акцент от източното крайбрежие, отново нещо чуждо и неприятно. Видя набита жена, средна на ръст, с проницателен поглед, недобре подстригана и с поомачкан делови костюм. Зад нея стърчеше много по-млад мъж с тревожно изражение и също толкова измачкан костюм.

— Кои сте вие? — изтърси Маги. Думите прозвучаха гузно дори в собствените й уши.

— Извинете, професор Блейк, тъкмо се канех да ви кажа, че ви търсят — обади се портиерът.

— Кой ме търси? — повтори Маги.

— Аз съм главен инспектор Карен Пири от полицията на Шотландия. А това е детектив Мъри. Бихме искали да поговорим с вас — жената хвърли поглед към портиера. — Насаме.

— Шотландската полиция? Да не е нещо свързано с родителите ми?

Но Маги всъщност не вярваше, че е така. Ако нещо се бе случило с тях, съобщението щеше да бъде донесено от местен полицай. Все пак въпросът беше достатъчно добър, за да й спечели малко време. Не се успокои, когато разбра кои са непознатите. Не беше забравила онова, което й каза Теса — хората, които търсеха Митя, също бяха държавни чиновници. А не можеше да си представи друга причина, поради която полицията би се интересувала от нея.

— Не знам нищо за родителите ви, професор Блейк. Не за това съм тук.

— А за какво става дума тогава?

Карен Пири се усмихна. Маги си каза, че усмивката й е прекалено неуверена, за да действа успокояващо.

— Бих предпочела да ви обясня някъде насаме. Имате ли кабинет, в който да можем да отидем?

Маги обмисли възможностите. Можеше да се за инати и да настоява да получи сведения тук, но портиерите бяха точно толкова бъбриви, колкото и лоялни. Освен това тази жена като че ли нямаше да се предаде лесно. Можеше да ги заведе в общата стая на старшите преподаватели, но и там нямаше да бъдат сами. Оставаха два варианта: да каже на ченгетата да се разкарат или да ги покани в жилището си.

— Защо ми е да се съгласявам да говоря с вас? — продължи тя да увърта.

Карен сви за миг устни.

— А защо бихте отказали? Професор Блейк, висим тук вече двайсет и четири часа, защото имам нужда от вашата помощ. Това е всичко. Не разбирам защо бихте приели това като проблем. Наистина не разбирам — тя разпери ръце в жест, който подчертаваше, че говори открито.

— А ако откажа?

Карен отпусна ръце.

— Тогава ще си тръгнем. Ще открия отговорите на въпросите си някъде другаде. Няма да бъде толкова лесно, но ще се добера до отговорите. И ако те са такива, каквито очаквам, за вас ще бъде много по-тежко, отколкото ако се съгласите да разговаряме сега. Не го казвам като заплаха. Опитвам се да обясня, че ви правя услуга — този път Маги забеляза съчувствие в очите на другата жена.

Макар да не беше сигурна, че решението й е правилно, Маги отстъпи.

— Елате в жилището ми — въздъхна тя.

— Да кажа ли на директора? — попита портиерът, когато те тръгнаха към вратата, водеща към колежа.

Маги се обърна и му хвърли унищожителен поглед.

— Не и преди да ме арестуват, Стив.

Те я последваха мълчаливо по алеята към Магнусон Хол, внушителна викторианска постройка с фасада от червени и жълти тухли, служила първоначално като приют за душевноболни.

— На последния етаж е — каза Маги и ги поведе към дървено стълбище, богато украсено с резба. — Съжалявам, но няма асансьор.

Това беше лъжа; в съответствие с новите законови разпоредби за достъп на инвалиди до сградите, управата на колежа беше инсталирала асансьор в задната част на сградата. Но Маги бе в заядливо настроение. Тя обикновено ползваше стълбите. Ако те искаха да разговарят с нея, трябваше да приемат нейните условия.

Когато стигнаха до вратата на жилището й, Карен се беше зачервила и дишаше тежко. За миг Маги изпита злорадо удовлетворение; нейният пулс почти не се беше ускорил. Отключи и ги поведе през антрето към помещението, в което провеждаше консултациите. Посочи им две кресла срещу малкото канапе, на което предпочиташе да седи. Остави раницата си до канапето и седна на ръба му, подпряла лакти на коленете си, приведена напред.

— Кажете сега — обърна се тя към тях.

— Ще ви помоля да се върнете тринайсет години назад — поде Карен. — Тогава сте открили сметка във „Форт енд Клайд Банк“. Била е обща сметка, открили сте я заедно с един мъж на име Димитър Петрович.

Маги почувства как в гърдите й нахлува студ, като че ли част от тялото й бе попаднала под въздействието на скоростен охладител.

— И да съм го направила, какво от това?

Тя установи с изненада, че говори задъхано и напрегнато. Карен въздъхна.

— Известно ни е, че сте го направили, това е въпрос на проверка в архивите. Можете ли да ми кажете защо го направихте? В интимни отношения ли бяхте с Димитър Петрович?

Маги скочи на крака.

— Господи! Трябваше да предположа! Вие всичките сте от едно котило — тя измъкна телефона от джоба си и започна да натиска ожесточено екрана. — Няма да ви кажа нищо в отсъствието на адвокат — въпреки вълнението си тя успя да забележи, че Карен е стъписана. — Не се правете на света вода ненапита. Обаждам се на адвокатката си, и докато тя не дойде тук, разговорът няма да продължи.