Вал Макдърмид
Пътят на скелета (2)

Пролог

В критското пристанище Ханя залезът често е впечатляващ. Златни, червени и розови отражения играят по страните на лодките за разходка, яхтите — малки и от среден клас.

Историческите външни стени на пристанището се извисяват масивни, на фона на ефирното небе, като сенки, прожектирани върху екран, а кейовете са се проточили лениво, пълни с туристи, които се разхождат безгрижно от стативите на художниците към сергиите с бижута, от ресторантите до сувенирните магазини.

Около пристанището нагъсто скупчени сгради продължават назад към града, някои вкопчили се с усилие в склона, други наблъскани една до друга като инсулите^[1] в древния Рим. Апартаменти, отдавани под наем на туристите и купувани от пенсионери, решили да се оттеглят тук, гледат надолу към гъмжилото от лодки и хора, върху което се проточват като ленти последните лениви лъчи на слънцето.

Седналият на една от крайните маси мъж наблюдава с безизразно лице туристите, в чашата пред него има останки от „Метакса“ — седем звезди. Шейсетинагодишен на вид, широкоплещест и малко по-пълен, отколкото би трябвало да бъде.

Носи тъмносини шорти и убитозелена тениска с якичка, ръкавите разкриват мускулестите му ръце с цвят, подобен на този на напитката му. Слънчевите му очила с тонирани стъкла са малко по-елегантни от дрехите му. Посребрената му коса е подстригана ниско, той бърше от време на време с опакото на ръката си гъстите си мустаци. Прави го малко по-често, отколкото го налага отпиването от чашата; като че ли мустаците го смущават по някакъв начин. И това е единственото, което се отклонява от създавания от него образ на абсолютно самообладание.

Той изобщо не съзнава, че го наблюдават, което е учудващо, защото прави впечатление на бдителен човек.

Довършва питието си, избърсва за последен път уста и се изправя. Тръгва с уверена стъпка по кея. Хората се отдръпват, за да му направят път, но не страхливо. По-скоро от уважение. Само на метри зад него се движи друга фигура. Сянка, която се възползва от тълпата, за да го следва по петите.

Когато, напускайки пристанището, мъжът стига на няколко преки по-навътре в града, той завива по една тясна уличка. Оглежда се бързо, после влиза в модерна жилищна сграда.

Не е нито прекалено луксозна, нито прекалено евтина. Точно в такава сграда някой пенсиониран учител по история би си купил апартамент, за да се наслаждава на живота в Крит. И съседите му го имат именно за такъв.

Онзи, който го следи, се промъква в сградата слея него и безшумно се изкачва по стълбите подире му. Работата му е такава, че да се промъква крадешком вече е негова втора природа, и тази вечер не е изключение. Едно острие се измъква безшумно от калъфа си. Остава уверено стиснато в ръката му, чака. Толкова е остро, че може да разцепи лист хартия.

Мъжът спира пред вратата на апартамента си, ключът е готов в ръката му, за да влезе бързо. Пъхва ключа в ключалката и завърта, отваряйки вратата. Тъкмо се кани да прекрачи прага, когато някакъв глас, неприлично близо до него, произнася едно име, което той не е чувал от години. Стреснат, той понечва да се обърне, като същевременно пристъпва навътре в апартамента си.

Но вече е късно. Без колебание острието описва блестяща дъга и прерязва гърлото на мъжа от ухо до ухо. Кръвта плисва и продължава да шурти, оцветявайки в различни оттенъци на червеното вратата, стените и пода.

Когато той приключва с умирането, убиецът му вече е отново сред туристите, в търсене на някой бар и заслужено питие. Може би ще е „Метакса“, седем звезди. Ще вдигне тост в чест на тази едничка смърт, която не е дори частица изкупление за цялото онова множество мъртъвци.