Вал Макдърмид
Пътят на скелета (19)

17.

Алан Маканеспи се взираше през прозореца към пустия, покрит със зеленина пейзаж, през който фучеше влакът. Никога не би си го признал, но въпреки факта, че бързаше за среща с Уилсън Кагни, единственото чувство, което изпитваше, бе облекчение.

По природа той не беше човек на действието. Уменията му бяха свързани с анализирането на информацията, която преминаваше през бюрото му и извличане на изводи от нея, с изграждането на мостове за онези, които караха колелата да се въртят; не с тероризиране на жени на средна възраст. Щеше да му е ненавистно да извърши това, а още по-противна му беше преследващата го тревога, че това може да има непредвидими последици за него, за работното му място и за пенсията. Не трябваше за нищо на света да се съгласява с откачения план на Проктър, като че ли двамата бяха някакви варианти на Джеймс Бонд. Самият Проктър сега се държеше така, сякаш идеята не е била негова.

Но поне Маканеспи вече не беше на фронтовата линия, за което беше благодарен. Само час преди това бе седял изгърбен над телефона си в едно хотелско фоайе, обзет от желанието да бъде възможно най-невзрачен. Беше почти сигурен, че под „Джамайка Бридж“ беше достатъчно тъмно, за да няма опасност Маги Блейк да е забелязала някакви отличителни черти.

А и той носеше ниско нахлупена плетена шапка, която криеше издайническата му червена коса. И все пак. Тя беше видяла силуета му да се очертава на фона на светлините на града и трябва да е била травматизирана от сблъсъка. Ами ако силуетът му се е запечатал ясно в съзнанието и? Ами ако тя излезеше от асансьора и вместо да се упъти към залата за закуска, се обърнеше към рецепцията и го видеше, присвит на стола, подобно на голяма, тлъста жаба? Може и да не се беше обадила на полицията предната нощ, но повече от сигурно щеше да им се обади днес, ако забележеше един от двамата мъже, опитали се да я нападнат снощи, да седи във фоайето на хотела й.

Той почука с пръсти по телефона си, изпращайки незабавно съобщение на Проктър, който седеше в кола под наем пред хотела. Двамата нямаха никаква представа дали Маги Блейк ще се движи пеш, с такси или в кола, шофирана от нея самата или от някой неин познат от университета, затова се опитаха да покрият всички възможности. Маканеспи не беше дори убеден, че знае защо продължават да следят Маги Блейк. Но Проктър бе непреклонен в настояванията си да не я изпускат от поглед.

— Тя може да хукне при него — бе казал той.

— Как пък не — бе възразил Маканеспи. — Ако знае къде е той, ще знае и как да се свърже с него, без да го излага на опасността да бъде открит.

— Тя е професор по география, жена на средна възраст, което надали й помага в това отношение.

— А той е бил генерал от разузнаването. Нима мислиш, че няма да я е обучил в нещо толкова жизнено необходимо като как да му пази гърба? По дяволите, Тио, ако участваш в „Мастърмайнд“^[1], би трябвало да заявиш за своя специална тема „неуместен оптимизъм“.

И все пак Проктър спечели спора. Затова и Маканеспи киснеше в хотелското фоайе от бели зори, просто за всеки случай — да не би на Маги Блейк да й хрумнеше да тръгне още по тъмно за семинар, чието начало бе обявено за десет часа, на по-малко от миля път оттук.

И после всичко се бе променило. Телефонът му бе иззвънял, откъсвайки го от унеса, в който го бе хвърлило еднопосочното му наблюдение. На екрана се бе изписало името на Уилсън Кагни и сърцето на Маканеспи подскочи. Предполагаше се, че Маканеспи е в Схевенинген, не в Глазгоу. Ако Кагни беше нащрек — а според него Кагни бе винаги нащрек, — той щеше да забележи, че сигналът при позвъняването е чуждестранен.

Маканеспи реагира стреснато, сякаш рязката му реакция би поправила нещо.

— Да, Уилсън? — каза той веднага, щом вдигна телефона.

— Вземете първия полет за Лондон — каза Кагни без всякакви встъпления. — И ти, и Проктър. Искам да се явите колкото е възможно по-бързо в кабинета ми. Съобщете ми, когато кацнете.

И толкова. Речникова илюстрация на понятието „безапелационен“. Нямаше начин да се измъкнеш. Интересното беше обаче, че какъвто и бръмбар да беше бръмнал в главата на Кагни, той явно бръмчеше достатъчно силно, за да му попречи да забележи различния сигнал. Маканеспи скочи на крака, сякаш ударен от ток, и напусна хотела почти тичешком.

Проктър първо отказа да повярва, после започна да мърмори.

— Ще се върнем по-бързо с влак — настояваше той, когато потеглиха от хотела и се упътиха покрай кея към агенцията, отдаваща коли под наем. И сега двамата пътуваха на юг, обгърнати като в облак от петчасовото неизбежно незнание.

Когато съобщиха, че са вече в Лондон, Кагни ги инструктира да дойдат в едно кафене в Ковънт Гардън.

— Аз съм на една конференция в „Кингс Колидж“ — поясни той. — Нямам време да се връщам до офиса.

Откриха го на една ъглова маса в дъното на оживеното кафене, седнал с гръб към стената, а строгият му поглед държеше на разстояние всякакви други посетители. Когато двамата пристигнаха, всеки с по едно кафе „американо“ в ръка, той допи двойното си еспресо и насочи яростния си поглед към тях.

— Бях ви възложил задача. Защо тогава аз съм онзи, който има да съобщава новини?

— Следата е изстинала преди осем години — изтъкна Маканеспи. — Налага ни се да се връщаме много назад.

Кагни потърка едното си око с върха на показалеца си.

— Толкова ме уморявате вие двамата! Ето и най-новото от необходимите ви сведения. Очевидно е, че сме отбелязали с флагче името на генерал Димитър Петрович. И вчера това флагче започна да се развява. Някакъв детектив от криминалната полиция в Шотландия пуснал името му в базите данни с криминални досиета и данните за лица със свидетелства за правоуправление. Разбира се, не е открил нищо интересно. Но искам вие двамата да заминете за Единбург и да разговаряте с детектив Джейсън Мъри и шефката му, главен инспектор Карен Пири. Която по някаква случайност оглавява техния отдел „Исторически разследвания“. Искам да разбера защо тя се интересува от Петрович и дали разполага с някакви сведения, които ще ни помогнат да го заловим.

— Защо просто не й се обадим по телефона? — попита Маканеспи. — Предполага се, че всички сме на една страна, нали така?

Кагни го изгледа толкова презрително, че кафето в устата на Маканеспи доби кисел вкус.

— Защото не сме мързеливи копелета. И защото, ако това още не ви е станало ясно, човек научава повече при разговор лице в лице. Искам да разбера какво се е случило, та шотландската полиция се интересува от Петрович, и искам да науча цялата история, а не някаква съкратена петминутна версия, изсипана от заета с много неща ръководителка на отдел по телефона. Това, че точно когато ние се насочваме към него, и те внезапно започват да се интересуват от Петрович, трябва да е нещо повече от съвпадение. Искам да разбера как името му е паднало в техните разследвания.

— А не можехте ли просто да попитате? — осведоми се Маканеспи. — В крайна сметка, вие имате необходимите контакти.

— Когато офицери с моя ранг започнат да задават въпроси, това е повод за тревога. Докато вие…

— Единбург? — попита Проктър, опитвайки се да отклони зле прикриваното раздразнение на Кагни.

— Там е разположен отделът за исторически разследвания. Не се обаждайте предварително. Съхранете елемента на изненадата — Кагни плъзна ръка по сребристата си копринена вратовръзка, приглаждайки я към колосаната бяла риза. — Опитайте се да направите това както трябва, момчета — той стана и заобиколи внимателно масата, внимавайки да не докосне нещо мръсно. — Очаквам много скоро сведения от вас.

Маканеспи проследи с поглед как гърбът му в съвършено скроеното сако се промушва на зигзаг сред любителите на кафе, докато изчезна от поглед.

— Жалък нафукан боклук — каза той. И все пак не можеше да отрече, че пренебрежението на Кагни бе събудило у него някаква реакция. Маканеспи все още не беше готов да бъде отписан. — Не мога да повярвам, че трябва да се връщаме пак в Шотландия. Защо не ни го каза по телефона? Досега щяхме да бъдем в Единбург — независимо от това дали щяхме да сме тръгнали от Схевенинген или от Глазгоу — каза възмутено Проктър.

— Въобразил си е, че ще успее да ни пропъди с дребнави демонстрации на власт — Маканеспи изкриви лице заради острия мирис на кафето и стана. — Е, ето какво ще кажа аз — майната му. Ще му се наложи да се постарае доста повече. Хайде, Тио, да се връщаме в Шотландия и да видим дали главен инспектор Пири няма да ни почерпи с прилично кафе.