Вал Макдърмид
Пътят на скелета (15)

13.

Маги не бе очаквала Теса, но това не означаваше, че не се радва да я види, особено като се вземе предвид, че тя се появи с торба с логото на близкия тайландски ресторант.

— Надявах се да те хвана, преди да слезеш на вечеря — каза Теса и докосна със слабата си ръка рамото на Маги и бузата й — с устните си.

— Улучи подходящия момент. Имам дори тайландска бира в хладилника — Маги я поведе към малката си кухня–трапезария и докато Теса вадеше кутиите с храната, тя извади бирата и чашите. Теса не спираше да коментира ястията и ексцентричната двойка съдържатели на заведението за храна за вкъщи, така че разговорът можа да започне едва след като вече бяха седнали на масата и се бяха заели с пикантните рибни кюфтенца и салатата с кълцано пилешко.

— Е, какъв е поводът? — попита Маги, потапяйки едно кюфтенце в сладкия чили сос.

— Трябва ли да има повод?

— Не, но когато се появиш изневиделица и носиш храна, обикновено излиза, че нещо се е случило. Или пък че има нещо, за което трябва да се извиниш — Маги говореше весело, добросърдечно. Двете жени бяха приятелки достатъчно отдавна, за да се държат открито една с друга.

Теса въздъхна рязко.

— Познаваш ме прекалено добре.

Маги почувства тръпка на тревога. Откакто Митя я напусна, я измъчваха неоснователни тревоги, че може да изгуби някой друг близък приятел. А способностите и професионалната репутация на Теса я правеха привлекателна за работодатели от всички краища на света.

— Е, какво става? Не ми казвай, че от ООН са ти предложили друго назначение и ти смяташ да го приемеш?

Теса остави пръчиците за хранене и стисна ръката на Маги.

— Няма да те изоставя — каза тя. — Обещах ти го и го казах искрено. Може вече да не сме любовници, но аз все така държа на обещанията си.

Маги погледна към прозореца зад Теса и градината, която се виждаше през него. Ако се съсредоточеше върху добре познатите дървета, можеше да се овладее. Теса я бе спасила от отчаянието, когато Митя си тръгна; после двете откриха друг вид утеха, но и двете съзнаваха в сърцата си, че ги свързваше по-скоро нужда, отколкото любов. Бяха се върнали обратно към приятелските си отношения без да затаят неприязън, но понякога вълнението, породено от ожесточената привързаност на Теса, караше Маги да се чувства неудобно.

— Добре, ако не е някакво сензационно предложение за работа, за какво става дума тогава? — Маги съумя да заговори с шеговит тон.

— Днес проведох един много странен разговор по скайп — каза Теса, насочвайки вниманието си обратно към храната. — Един от британските юристи от Международния трибунал за престъпленията в бивша Югославия ме помоли да поговорим. Нямах представа какво го интересува. Предположих, че ще е нещо във връзка с начина, по който трибуналът приключва работа. Някакви преговори относно жертвите, чиито случаи остават нерешени, такива неща.

— Но…? Искам да кажа, очевидно някъде тук се крие едно „но“.

Теса кимна, задъвка и преглътна.

— Едно „но“, и то какво. Разговарях с един човек на име Тио Проктър. Срещала ли си го?

Маги се порови в спомените си. Броят на познатите й на Балканите се обозначаваше с трицифрено число, но името Проктър не й говореше нищо.

— Почти сигурна съм, че не.

— Ако се бяхте срещали, щеше да го помниш. Дребен уелсец, мижитурка, очите му играят постоянно. Едно от многото нищо незначещи лица, чиято роля си остава неясна и които се изплъзват изпод пръстите ти, ако се опиташ да разбереш с какво точно се занимават и кому служат. Научих от служебната клюкарска агенция, че там се е появил някакъв нов шеф, който държи нещата да се вършат по различен начин — някакъв многообещаващ кадър на име Уилсън Кагни. И сега ставаме свидетели на последиците от появата на новата метла.

— Дотук добре, клюки. Но какво общо има всичко това с теб?

— Не с мен, скъпа. С теб.

Маги се стресна и изпусна парче пилешко от пръчиците си.

— С мен ли? Защо с мен? Предадох всичките си налични записки на Международния трибунал още преди години. Изпращала съм екземпляри от всичко, което съм писала оттогава насам на екипа в Схевенинген.

— Но те не се интересуват от твоите трудове. Интересува ги Митя.

Въпреки изминалите години онази тръпка, която името му пораждаше у нея, не бе изчезнала. Сърцето на Маги все още се свиваше, когато чуеше други хора да го произнасят. Сякаш произнасянето на това име на глас би могло да призове по някакъв начин човека, който го носеше. Знаеше, че е глупаво, но продължаваше да реагира така.

— Не разбирам.

— Проктър започна да ме мотае с разни обяснения, че им трябвали свидетели за изясняване на някои последни детайли от незавършени процеси и обжалвания. Каза, че Митя бил в списъка на потенциалните свидетели от години, но по някакъв начин все не стигали до него. И ме попита дали знам къде е той сега.

Маги се опитваше да си изясни това, което Теса й разказваше.

— Митя даде показания пред трибунала в самото начало на работата му. Точно това е една от причините той да започне да се гневи, когато взеха да оборват обвиненията. Беше на мнение, че всички необходими доказателства съществуват и просто трябва да се съберат, и че юристите не са си свършили работата, както трябва. И, боже мили, излиза, че трябва да е бил прав, щом се сещат за него чак сега. На колко ли други свидетели са изгубили следите, Теса? Колко от тях са останали неразпитани поради некомпетентност? А може би става дума за корупция?

Тя бутна чинията си настрана, беше изгубила апетит.

Теса въздъхна и започна да върти чашата си за бира.

— Каквото и да е положението, вече е прекалено късно, за да се промени нещо. Именно по тази причина това днешно обаждане беше пълна измама. Измама и лъжа, Маги.

— Какво искаш да кажеш?

— Беше само претекст. Те не търсят Митя, защото искат от него показания. Търсят го, защото Уилсън Кагни е размахал новата метла, и иска да изчисти с нея Авгиевите обори.

Лицето на Маги се изопна.

— Престани да говориш, като че ли си в шибания съд, Теса. Това не ти е присъщо. Говори ясно. Какво искаш да кажеш?

Теса плъзна пръст по запотеното стъкло на чашата.

— Те подозират… не, всъщност става дума за нещо повече от това. Според мен те си мислят, че знаят с какво е започнал да се занимава той. И са решили, че е дошло време да покажат мускули и да кажат: „Стига. На убийствата трябва да се сложи край и убиецът да бъде наказан.“

Маги удари с длан по масата. Чиниите и чашите подскочиха.

— О, мамка му, не започвай пак с това. Казах ти на рождения ден какво мисля по въпроса. Митя се е прибрал у дома.

— А аз пак ще повторя онова, което ти казах тогава. Погледни датите. Трибуналът оплесква няколко случая, в които присъдата би трябвало да е ясна. Митя ни надува главите до пръсване с възмущението си от изхода на процесите. Говори гневно за корумпирани юристи, че свидетелите биват купувани или сплашвани. Беснее пред провала на правосъдието и посланието, което този провал отправя към жертвите и следващите поред касапи…

— И всичко това е напълно разбираемо, по дяволите — прекъсна я Маги, която започваше да кипва. — Ти беше съгласна с него. Аз бях съгласна с него. Всички бяхме възмутени. А после продължихме с работата си. Защото всичко това — яростта, гневът, срамът не водеха доникъде. Поредната задънена улица за емоциите. Разговарях с него за това. Видях отчаянието му, но видях и че приема фактите. Болеше го, Теса. Това разкъсваше сърцето му. Но той разбираше колко безпредметно е да се вманиачава на тази тема. Обърна гръб на всичко това.

Теса поклати упорито глава.

— Струва ми се, че ти просто искаш да повярваш в това, Маги. Защото не искаш да приемеш мисълта, че те е изоставил, за да бъде свободен да раздава сам правосъдие. Да се превърне в герой от онези, които ти не одобряваш.

— Герой? Ти смяташ, че извършителят на всички тези убийства е герой? Боже господи, Тес! Понякога ме плашиш до смърт.

— Ето го и доказателството. Той знаеше, че ти няма да одобриш. Знаеше, че не може да има и двете — да постигне желаното отмъщение и да запази теб. И колкото и да ти е трудно да го приемеш, избра да направи онова, което според него изискваше справедливостта.

Маги отчаяно зарови ръце в косата си.

— Не смей да проектираш вашите проклети ирландски демонстративни политически жестове върху Митя. Как можеш да мислиш такива неща за него? Той беше твой приятел. Как можеш да си помислиш, че човекът, когото и двете познавахме, е могъл да се превърне в хладнокръвна машина за убийства? Как можеш, Тес?

В повишения глас на Маги, отекващ в стените на малкото помещение, звънтяха смут и разочарование.

Теса потри очи с кокалчетата на едната си ръка.

— Защото това е единственото смислено обяснение, Маги. Как иначе си обясняваш това, че той си тръгна просто така?

Маги поклати отчаяно глава.

— Много лесно, Тес. Гневът е разбудил обичта му към Хърватия. Потискал я е от момента, в който пристигна тук, след края на войната. Опитвал се е да се убеди, че любовта ни му стига, че тя е достатъчно обезщетение, задето бе напуснал дома си. Но не е успял. И гневът е станал причина болката по отечеството да изплува на повърхността — дълбока въздишка разтърси тялото й. — Той не избяга, защото е искал да стане убиец, Тес. Избяга, защото аз не му бях достатъчна. Имаш ли някаква представа колко ужасно се чувствам от тази мисъл? Но ще ти кажа едно. Все пак чувството не е толкова ужасно, че да ме накара да си представя Митя в ролята на сериен убиец, за да се почувствам по-добре — тя започна да прибира едва докоснатата храна в кутиите и ги хвърли в кофата за боклук. — Струва ми се, че сега трябва да си вървиш.

Тя обърна гръб на приятелката си и се облегна на ръба на умивалника.

— Това, което мисля аз, е без значение, Маги — Теса стана и тръгна бавно към вратата. — Не дойдох тази вечер тук, за да се карам с теб. В сърцето си знаеш, че е така. Но онова, което трябва да осъзнаеш, е че има други хора, които са убедени, че Митя е бясно куче, което трябва да бъде обезвредено. И ако имаш някаква представа къде е той, трябва да му го кажеш.