Вал Макдърмид
Пътят на скелета (13)

11.

Когато човек бе вършил тази работа достатъчно дълго, научаваше особеностите на всеки от съдиите, който трябваше да подпише разрешението, необходимо за конкретната работа. На теория Карен трябваше да представи случая пред съдия в Единбург. Но тази територия все още се намираше в граничната част на нейната зона на комфорта. Много по-добре щеше да е да упражни чара си над някой съдия от Къркалди, с когото имаше добри работни отношения. Нещо повече, ако се явеше в местния съд рано сутринта в понеделник, нямаше да й се наложи да виси толкова, колкото за същата работа в столицата. И което бе дори по-важно, така щеше да си спечели допълнителни час и половина сън.

Карен бе работила през по-голямата част от живота си в родния си Файф, но създаването на Шотландската полиция през 2013 година промени всичко за нея. Отделът за студени досиета, който тя щастливо ръководеше от офиса си в Гленротес, беше слят с подобни отдели на други полицейски подразделения и това сливане оряза работните места до кокал, пренасяйки собственото й работно място отвъд устието на Форт, в Единбург. Теоретично сега служебното й положение беше по-високо — ръководеше отдел, работещ в национален мащаб. На практика ръководеше по-обхватни операции със същата работна сила. Шефовете наричаха това „мащабни икономии“. От гледна точка на Карен то означаваше да вършиш повече, ползвайки по-малко ресурси.

Тя се бе опитала да запази старото място на отдела, във Файф, аргументирайки се с желанието хората да разберат, че новата национална полиция не работи само в Глазгоу и Единбург. Но веднага даде заден ход, когато шефът й предложи тя да разположи отдела си в „Гарткош“. Щеше да бъде почти непосилно да ходи ежедневно на работа там. Достатъчно трудно беше да снове до Единбург и обратно в пиковите часове. Сигурно, когато умреше и отидеше в ада, той щеше да изглежда като отклонението към моста над Форт в дъжда и мрака на студена декемврийска сутрин. Новият втори мост, разхвален като вълшебна панацея за хората, идващи на работа в Единбург по този път, вероятно щеше да бъде точно толкова от полза, колкото и свръхрекламираните, обременили бюджета единбургски трамваи.

Карен бе подхващала темата за преместване в Единбург, или поне на някое място от отвъдната страна на моста. Детектив Джейсън Мъри вече бе успял да направи това и делеше апартамент с трима студенти, което бе дало повод на Карен да отбележи, че сигурно трябва да се съберат стотина като Хубавеца, за да изравнят общия коефициент на интелигентност на тримата му съквартиранти. Но Фил, обикновено сговорчив и склонен на компромиси, този път се заинати. За новата му работа в Дънфърмлин за него беше удобно да живее в Къркалди; съвсем наскоро бяха приключили с ремонта на къщата; цените на жилищата в Единбург бяха безобразни; а и му харесваше това, че може да отива пеш на мачовете на „Райт Роувърс“, за да пие след това по бира с приятелите си. Това беше най-близкото подобие на сериозна разправия между тях досега, и Карен се ядоса доста, че нейните приоритети са на толкова задно място в общия им списък. Обичаше Фил, но това изнервящо ежедневно пътуване беше за нея постоянен дразнител.

Съществуваше едно набиващо се на очи разрешение на проблема. Тя все още притежаваше къщата си в покрайнините на града. След като се пренесе да живее при Фил, я беше дала под наем, но можеше спокойно да предупреди наемателите да я освободят. Нямаше да има проблем да я продаде, а с парите от нея можеше да плати солиден депозит за малък апартамент, от който би могла да отива пеш на работа. Единственото, което възпираше Карен да вземе това решение, беше страхът, че то може да сложи край на връзката й с Фил. Той беше единственият мъж, с когото бе живяла, и нещо в нея я караше да се опасява, че така и ще си остане, ако се разделят. Освен всичко останало, тя го обичаше.

Но това бяха въпроси от бъдещето. Точно сега й се налагаше да се добере до съдебна заповед, с която да изиска от една банка информация за неин клиент. Беше се срещнала с Хубавеца, който пристигна с влака от Единбург, и двамата прекосиха мемориалния парк и се упътиха към добре познатата им сграда с куличките, наподобяваща стила, известен като „шотландски благороднически“, и представляваше седалище на съда в Къркалди. Карен потърси предпочитания от нея разсилен и провери кой заседава днес.

След като се успокои, че няма никой от мърморковците, Карен се ориентира към Джон Грийв. Той обикновено решаваше в полза на по-слабия, което невинаги бе изгодно за нея. Но напоследък натриването на носа на една банка винаги бе за предпочитане пред това да спъваш работата на полицията.

Бяха въведени в кабинета на съдия Грийв, квадратна кутия в модерната пристройка към сградата на съда. Той вдигна очи от бюрото си и се взря в тях над половинките стъкла на очилата си. С рошавите си, посивели бакенбарди и високата, колосана яка на ризата той сякаш се бе подготвил за кастинг за филм по роман на Дикенс.

— Главен инспектор Пири, детектив Мъри, мислех, че сте се преместили в Единбург?

— О, нали всички сме една нация, нали знаете?

Изкривената му в иронична усмивка уста, сякаш почти без устни, й напомняше на устата на влечуго.

— Да, но коя нация, главен инспектор Пири? Това е въпросът.

— Отговорът на този въпрос ще узнаем след референдума, милорд — тя постави документацията на бюрото пред него. — На първо време ще се задоволя с едно съдебно решение.

Той огледа набързо молбата.

— Търсите информация от „Форт енд Клайд Банк“? — той се изкиска. — По-смели от вас са се опитвали и са се проваляли.

— Но аз не искам нещо, което би могло да компрометира по някакъв начин работата им. Това е просто едно мъничко неудобство за тях, но то ще ми помогне в разследване на убийство — Карен наблегна на думата „убийство“. Дори когато си имаше работа със съдии, които приемаха сериозните престъпления като част от ежедневната си работа, не вредеше да им се напомни какъв е залогът в тази игра.

Грийв се усмихна.

— В моите очи ден, в който съм успял да създам неприятности на някой банкер, никога не е напълно пропилян. В края на краищата, всеки от нас е принуден да приема ежедневно аристократичното им безразличие към собствените ни пари. Всъщност е доста приятно да цапнеш на някой от тях един по мутрата, образно казано — той се зачете по-внимателно в текста и между веждите му се вдълба бръчка. Карен не се обезпокои. Беше се аргументирала. Двеминутно търсене онлайн беше достатъчно, за да установи на чия банка е сорт-кодът, и дори на кой банков клон. Беше ясно, че това е водеща улика в разследване на убийство. — Освен това причината да търсим тяхната помощ е повече от убедителна. Струва ми се, че всички имаме дълг пред мъртвите — той разви капачето на старомодната си писалка и подписа със замах. — Заповядайте, желая ви успех, главен инспектор Пири. Ако имате проблеми с изпълнението на съдебното решение, свържете се с мен.

И Карен си тръгна.

— Няма да имам проблем с изпълнението точно на тази заповед — измърмори тя под нос, докато потегляше с колата към централния офис на „Форт енд Клайд Банк“. Офисите на банката заемаха четири гигантски стъклени пирамиди, надвиснали заплашително точно над мястото, на което пътят от моста над Форт се разделяше на две магистрали, едната от които водеше към Глазгоу, а другата — към Единбург. Когато внушителният нов комплекс бе открит през 2007 година, точно преди банките да докарат капитализма до ръба на пропастта, председателят на управителния съвет на банката беше заявил: „Този комплекс е метафора за новата динамика на Шотландия. Не се намираме в нито един от двата най-големи града в страната, но гледаме и към двата. Ние залагаме на енергия и синергия. Ние сме бъдещето.“

За съжаление бъдещето не се бе развило точно съобразно предвижданията му. Когато банките стигнаха до капиталовите си буфери след рухването на „Леман Брадърс“ през 2008, скоро стана ясно, че „Форт енд Клайд“ са загърбили предпазливостта и финансовия консерватизъм на своите основатели. Заедно с много други привидно солидни финансови институции ФКБ се постара да надупчи здравите си основи като швейцарско сирене, изобретявайки все по-византийски хватки в преследването на илюзорни облаги. И както за много подобни институции, така и за ФКБ се считаше, че банката е прекалено голяма, за да се провали.

Тъй като данъкоплатците в Обединеното кралство сега притежаваха 69 процента от ФКБ, според Карен, тя и Фил трябваше да имат право да разположат преносимия си грил на една от гладките като билярдни маси морави или в някой от покритите с италиански мрамор вътрешни дворове и да си организират пикник, наслаждавайки се на завидно хубавите гледки, които се разкриваха от банката към Пентландските възвишения на юг и към Окилските на север. Тази мисъл я накара да изсумти иронично. Като начало, за тази цел щеше да им се наложи да преминат през портали и охрана, които биха били съвсем на място в затвор със средно строг режим. Тя беше телефонирала предварително, за да разбере към кого трябва да се обърне, после настоя за среща още тази сутрин — в противен случай не би успяла да проникне в комплекса. Дори полицейската й карта не би й помогнала пред хипопотамите с каменни изражения на портала.

Дори сега огледаха подробно полицейската й карта и я копираха. Фотографираха регистрационния номер на колата й и едва след това им позволиха да влязат.

Тонираното стъкло, което изолираше офисите на ФКБ от външния свят, придаваше странен вид на интериора. Все едно си се озовал в холивудски филм, в който има някакво отклонение на цветовия регистър. Ефектът не беше толкова футуристичен, колкото смущаващ. Гордън Фицджералд, който носеше титлата „Ръководител на сектор външни споразумения“, я очакваше, когато тя се озова пред черния гранитен пулт на рецепцията. Очакваше да го види в костюм по мярка, струващ колкото целия гардероб на Фил, като се включи и обширната му колекция от тениски на „Райт Роувърс“. Но дрехите му бяха конфекция, купени от някой централен магазин, на вид не по-скъпи от онези, които би могъл да си позволи и Хубавеца.

Той й протегна ръка.

— Главен инспектор Пири, радвам се да се запознаем — после кимна леко към Хубавеца. — Приятно ми е. Наричайте ме Фиц, всички ме наричат така. — „Мечтай си“, каза си Карен. — Надявам се, че нашата система за сигурност ви е направила добро впечатление.

— Всеки би предположил, че при вас има какво да се краде — каза невъзмутимо Карен, приемайки тренираното му ръкостискане. Ръката му беше топла и суха, стискаше здраво, но не настоятелно. Тя беше готова да се обзаложи, че се е обучавал на специален курс за делови маниери.

Той се засмя, смехът му, висок и нервен, прозвуча като цвилене.

— Е, нали сме банка!

— Да, въпреки че не разполагате с истински пари на собствената си територия.

— Тук не става дума за защита на пари, а на лична безопасност. Имам предвид личните заплахи, отправяни към хора от банката след избухването на финансовата криза. Сигурен съм, че и вие си спомняте как се бяха разгорели страстите. Действително трябва да благодарим на колегите ви за ефективната защита.

Карен понякога си задаваше еретичния въпрос за какво им трябваше да полагат такива усилия. Не й се случваше често, но от време на време имаше чувството, че в основата си властта на тълпата криеше повече почтеност от онова, срещу което възразяваха протестиращите. Но тя беше служител на полицията; неин дълг беше да защитава членовете на обществото. Банкери и неудачници, наркомани и алкохолици — според теоретичните основи на полицейската работа всички те бяха равни пред сините униформи.

Как пък не.

— Е, сега имате възможност да ни се отплатите. Може ли да отидем на някое не толкова публично място? — Карен посочи фоайето. Не можеше да се каже, че тук беше прекалено оживено, просто тя искаше да покаже кой решава от самото начало на разговора. — За предпочитане на място, където има компютър с достъп на информация за банковите сметки.

Фицджералд изглеждаше скандализиран, като че ли му беше направила неуместно предложение за секс.

— Не съм убеден, че това може да се направи — започна да шикалкави той. — Но засега можем да ползваме някоя от стаите за разговори.

Той ги поведе през атриума и отвори вратата на малка, но елегантно обзаведена стая.

Интересно, каза си Карен. Не ги допускаха в същинската банка. Това беше само преддверие към деловото сърце на ФКБ. Но за начало беше достатъчно. Тя се настани веднага в едно от тежките кожени кресла, наредени около кръглата маса в средата на стаята. Хубавеца остана при вратата, а Карен не изчака Гордън Фицджералд да се настани, преди да започне с онова, което се бе приготвила да каже.

— Разследвам убийство — заяви тя. — Разполагам с важна улика, която се състои от сорт-код и първите пет цифри от банкова сметка. Искам от вас да ми кажете името на клиента ви, на когото принадлежи сметката.

Фицджералд отново се усмихна леко.

— Госпожо главен инспектор, наш дълг е да съхраняваме банковата тайна. Не можем да се ровим в банковите сметки на стотици клиенти, само защото вие сте казали така.

Карен се усмихна.

— Хайде, Фиц, и двамата знаем, че не става дума за стотици клиенти. Не съществува практиката на един клон да се дават определен брой номера, които да раздава. Номерата на сметките се определят централно и се спазва последователност. Така че от деветстотин деветдесет и девет възможни клиенти със същите пет първи цифри на сметката, доста малко на брой ще имат и сорт-кода на същия клон. Права ли съм?

— Така е. Но това не променя принципната ни позиция. Съхраняване на банковата тайна, главен инспектор Пири. Това поставяме ние на първо място.

Карен отвори чантата си.

— Това е похвално. Но аз разполагам с нещо, което ще постави на втори план поверителността на сметките на клиентите ви. Наистина ли мислехте, че ще дойда тук с искане за подробности относно банкова сметка без съдебно решение?

Тя постави решението на масата.

Той го вдигна предпазливо, сякаш беше напоено с отрова.

— Ще трябва да се посъветвам за това с нашите орли на правосъдието.

— Това е съдебна заповед, Фиц. Ако откажете да сътрудничите, още днес следобед ще бъдете изправен пред магистратите за неуважение на съда. При това, което ще е още по-неприятно за вас, в Къркалди. Вижте какво, не искам от вас да ми свалите луната. Мога дори да стесня още повече обхвата на търсенето. Човекът, чието убийство разследвам, е мъртъв поне от пет години. Затова предполагам, че напоследък не е имало особено движение по сметката му.

Той се изправи и каза:

— Трябва да поговоря с един човек.

Карен извади демонстративно телефона си и нагласи таймера. После обърна екрана към Фицджералд.

— Имате половин час. После ще се обадя в съда.

Лъскавата му, невъзмутима маска се пропука за миг, но той се съвзе.

— Ще се постарая да побързам — и излезе от стаята доста по-забързано, отколкото бе влязъл.

Хубавеца седна на креслото срещу нея.

— Това ви достави удоволствие, нали, шефе?

Тя се ухили.

— Толкова явно ли беше?

— Струва ми се, че той схвана намека. Е, дали ще се съгласят?

— Ще видим. А сега си напиши домашното или играй на някаква игра, или свърши нещо полезно, докато аз си прегледам пощата.

Таймерът на телефона показваше, че са изминали двайсет и седем минути, когато вратата отново се отвори. Но не се появи Гордън Фицджералд. Влязлата беше жена на четиридесет и няколко години, облечена в безличен черен костюм и блуза на дискретни райета. Носеше тъничка папка от жълтеникав картон и се представи, докато вървеше към креслото между Карен и Хубавеца.

— Аз съм Джема Макай — каза тя бодро. — Работя в правния отдел на банката. Прочетох донесената от вас заповед и ми се струва, че всичко е наред. Огледахме всички сметки във въпросния клон и се оказа, че номерът само на една от тях съвпада с частичния номер, който сте ни представили.

— Което улеснява работата на всички — отбеляза Карен.

— Именно. Само че според моя колега вие сте очаквали по въпросната сметка да няма движение. Така ли е?

— Считаме, че е възможно титулярът на сметката да е жертва на убийство. Затова — да, такива са очакванията ни.

Джема кимна.

— Е, в известен смисъл имате право. Но в друг смисъл не бихте могли да грешите повече.