Вал Макдърмид
Пътят на скелета (10)

8.

Имаше добри и лоши новини. За раздразнение на Карен добрите новини пристигнаха първи. Въпреки че благодарение на тях денят започна добре, тъкмо заради това лошите новини бяха още по-разочароващи.

Плюсът в сметките й се дължеше на новините от анализатора на пръстови отпечатъци, който бе взел картата от екипа, огледал мястото, на което бе открит скелетът. Карен бе излязла от дома си, преди Ривър да се събуди, вземайки чаша кафе за из път, за да могат синапсите й да заработят по-ефективно.

Можеше да провери какви са резултатите от лабораторните анализи по телефона, но предпочиташе личния контакт с анализаторите, когато това беше възможно. Открай време умееше да им се умилква, за да ги накара да свършат и нещо допълнително за нея. А когато човек работи с минимален бюджет по студени досиета, тези допълнителни усилия можеха да се окажат и решаващи.

Толкова рано в неделя сутринта движението не беше оживено и тя успя да стигне за рекордно кратко време до новичката сграда, където се бяха нанесли отделите за разследване на тежки престъпления на шотландската полиция. Сградата се намираше на територия, която Карен мислено наричаше „шотландски вариант на Бермудския триъгълник“ — забравената от Бога земя между магистралите М-80, М-73 и М-8.

Мястото бе наречено „Бизнес център Гарткош“, за да зазвучи по-динамично и вълнуващо. Но според Карен щеше да се наложи да се промени нещо повече от названието, за да се пропъди в съзнанието на местното население споменът за огромната територия, заета от работилници и леярни, даващи работа на около хиляда души, чийто професионален живот на практика приключи, когато „Бритиш Стийл“ затвори завода през 1986 година. Едно поколение по-късно, белезите от тези рани не бяха изчезнали.

Новата сграда даваше ефектен принос към гледката. С фасадата си от бял бетон и тонирано стъкло тя напомняше на гигантски баркодове, вградени в пейзажа под странни ъгли един спрямо друг. Когато я видя за първи път, Карен се стъписа и бе изкушена да я отхвърли като каприз на архитектите. Но Фил, който потърси сведения за сградата онлайн, поясни, че тя би трябвало да представлява ДНК баркод. „Това е метафора“, бе казал той. Макар и с нежелание, Карен се бе съгласила, че в проекта има някакъв смисъл, предвид това, че в част от сградата щеше да се нанесе отделът по съдебна медицина на шотландската полиция. Но беше доволна, че никой не иска от нея да работи в някаква шибана метафора.

Една от хубавите страни на неделята бяха възможностите за паркиране. Правителството държеше всички да мислят за природата и да ходят на работа с обществен транспорт. Затова според новата политика, когато се издигаха нови бизнес сгради, местата в прилежащите паркинги бяха по-малко от броя на служителите, които щяха да работят там. Според един от бившите колеги на Карен, в „Гарткош“ имало двеста и петдесет паркоместа за хиляда и двеста служители. Но повечето от тези служители се бяха преместили да работят тук от други селища в Централна Шотландия, а за много малко от тези места общественият транспорт предвиждаше пряка връзка с „Гарткош“. „Някои идват на работа преди седем, само и само за да намерят къде да паркират“, бе й казал той. Други, ругаейки, разравяха с колелата на колите си тревните ивици покрай околните пътища. Това нямаше да промени правителствената политика, но поне им олекваше.

Вътре в сградата всичко беше ново-новеничко, с изключение на хората. Те си бяха кисели, размъкнати и неконтактни като преди. Специалистът по пръстови отпечатъци Тревър Дингуол изглеждаше все така, сякаш бе измъкнат насилствено от кръчма, в която е гледал футболен мач. Тениска в цветовете на футболния клуб „Джонстън“, развлечен анцуг и огромни маратонки — все неща, които биха изглеждали горе-долу приемливи като част от облеклото на някой студент.

Но да ги видиш на шкембест, брадат и оплешивяващ четирийсетинагодишен мъж — това действаше просто потискащо. Карен го откри зад една преграда в почти пустото открито работно помещение, изгърбен над купчина разпечатки.

— Виждаш ли каква е тази работа? Никога няма да престане да ме изненадва? — така започна той разговора.

— И аз се радвам да те видя, Тревър. Та каква е днешната програма на изненадите?

Той побутна по-нагоре смъкналите се на носа му очила и я изгледа, присвивайки очи.

— Как мислиш, колко време е прекарало тялото на убития на покрива?

Карен обърна очи към тавана. Защо напоследък като че ли никой не бе в състояние да говори без увъртания? Като че ли всички се опитваха да превърнат и най-обикновения разговор в образец на театралното изкуство.

Тревър кимна мъдро.

— Както казах, това е нещо удивително. Специалистите по оглед на местопрестъпления казаха, че най-вероятно картата първоначално е била в някакъв джоб, но когато платът е изгнил, тя паднала и се подпряла под ъгъл на стената. Така че едната й страна е била защитена от атмосферните влияния, разбираш ли?

Карен разбираше какво има предвид Тревър. Виждаше в мислите си тъмночервената пластмасова карта, подпряна на стената и останала там, докато тъканта на задния джоб е гниела около нея.

— Аха. Е, и какво имаме?

— Два пръстови отпечатъка. Вероятно показалец и среден пръст.

Да, каза си Карен, направо потресаващо.

— А качеството им?

— Всъщност са удивително добре съхранени. Гладка, равна повърхност, не е била пипана често. Изваждането на отпечатъците не изискваше и особени усилия. Честно казано, очаквах по-голямо предизвикателство — той изглеждаше разочарован.

— Следващия път ще се опитам да осигуря нещо по-достойно за твоите способности.

Без да забележи иронията в думите й, Тревър продължи:

— Ако трябва да изкажа предположения, бих казал, че са му дали ключ-картата на хотелската рецепция. Може да я е ползвал веднъж, после я е пъхнал в задния си джоб. Има следи от някакъв отпечатък и от другата страна, може би от палец, но е прекалено пострадал, за да може да се извлече нещо от него.

— Е, опита ли се да намериш някакво съвпадение за отпечатъците, които успя да откриеш?

— Въведох ги в системата, преди да си тръгна, превъртали са се цяла нощ. И не се намери съвпадение в базата данни. Така че твоят мъртвец няма криминално досие тук, в Обединеното кралство. Боя се, че това е всичко.

Добри новини, лоши новини. Карен въздъхна.

— Добре. Благодаря ти, така или иначе. Може ли да предадеш картата в съдебномедицинската лаборатория за дигитален анализ? Искам те да огледат магнитната лента, да проверят дали няма да може да се измъкнат някакви данни и оттам.

— Направих го вече. Оставих им я веднага след като свалих отпечатъците.

— Ще надникна и при тях, да видя дали няма да имат какво да кажат. Благодаря, Тревър.

— Няма проблем.

Карен тръгна към вратата, но една мисъл я накара да спре на половината път.

— Тревър, а военните поддържат ли изобщо някаква база данни?

Той се смръщи.

— Какво, имаш предвид на военнослужещите ли? Не. Вземат отпечатъци от бунтовници, когато са на места като Афганистан например, за да могат да ги сравняват с отпечатъците на съмнителни лица на контролно-пропускателни пунктове или при акции. Но това е всичко.

— Ами службите по безопасност? Не съхраняват ли отпечатъците на хора, които са работили за тях? Имам предвид, на чужди граждани.

Рошавите вежди на Тревър се вдигнаха рязко нагоре.

— Това е интересен въпрос. Никога не съм попадал на такова нещо. Имаш ли някаква причина да мислиш, че твоят скелет може да е такъв човек?

— Специалистката по антропология е на мнение, че по-ранните поправки на зъбите му са правени в Източния блок. Просто се запитах дали пък не е работил за нас.

Тревър се изкиска.

— По-вероятно е да е някой полски водопроводчик, а не фантом.

Карен въздъхна.

— Вероятно си прав. Само че защо му е било на някого да пуска куршум в главата на полски водопроводчик на покрива на училище „Джон Дръмонд“?

Тревър сви безразлично рамене.

— И те си имат бандити също като нас.

— Прекрасно. Само това ми липсва — запознанство с източноевропейски гангстери пищовджии — изпъшка тя. — Като че ли си нямаме достатъчно тукашни юнаци.

Но си каза, че не бива да забравя да поговори с хората от екипа, който се занимаваше с организираната престъпност сред имигрантските общности в Централна Шотландия.

Докато прекосяваше сградата на път към отдела за дигитален анализ, Карен бе поразена от разкрилата се пред нея драматична гледка към далечните скалисти Кампсийски възвишения. Това бе една от страните на живота в Шотландия, които обичаше. Природата постоянно присъстваше, показваше лицето си на най-неочаквани места. Наистина, нима бе толкова чудно, че толкова много чужденци идваха тук с намерението това да е само междинна спирка по пътя им, а после установяваха, че искат да останат. Нещо подобно ли се бе случило със скелета от „Джон Дръмонд“? Дали не бе дошъл тук по някаква преходна причина, за да бъде въвлечен в един различен начин на живот? Или пък е живял в конфликт със закона и това е станало причина да се изпречи на пътя й?

Карен бутна вратата на приемната на лабораторията и влезе. Зад бюрото в приемната нямаше никой, но една табела инструктираше посетителя да натисне звънеца на стената. Тя вече почти бе изгубила надежда, когато една врата се отвори и се появи млада, широкоплещеста жена в тясна блуза без ръкави и лилави джинси, с платиненоруса коса с екстравагантна прическа и обица на носа. Под строгия поглед на новодошлата Карен незабавно се почувства прекалено закръглена, отпусната и изобщо съвсем не „готина“.

— Аз съм главен инспектор Пири — каза тя, решена да съхрани все пак някаква инициатива. — Отдел за исторически разследвания. Бих искала да разговарям с някого за едно веществено доказателство, което сме предали вчера за анализ при вас.

Жената прехвърли цяла буца дъвка от едната си буза в другата.

— Казвам се Тамсин Мартино и съм човекът, който ви трябва — каза тя. Дори малкото произнесени думи бяха достатъчни, за да се долови австралийският й акцент. — Заповядайте.

Карен я последва в стая, слабо осветена от екраните на компютрите.

— Знам, че е доста рано, но така или иначе бях в сградата.

— Не се притеснявайте — каза Тамсин, разполагайки се в ергономичен стол на работното си място — пред три монитора и различни черни и сребристи кутии, чието предназначение беше загадка за Карен. — Вземете си стол.

Карен придърпа най-близкия обикновен стол и седна.

— Има ли нещо, което можете да ми кажете?

Едва бе произнесла тези думи, и вече съжаляваше. Тамсин се усмихна като жена, на която току-що са дали ключовете на чужда спортна кола.

— Еее — провлече тя изкусително, — да видим. — И започна: — Вашият човек от огледа на местопрестъплението каза, че ставало дума за хотелска карта-ключ и аз бих заложила на същото. Теоретично картата би могла да съхранява все още някакви данни. Но тези данни няма да ни бъдат от полза. Те няма да гласят: „Стая 302 на мотел «Котел», ангажирана на двайсети юни за господин еди-кой си“. Няма да имаме такъв късмет. Всъщност най-вероятно ще става дума за произволна лента, която съвпада с ключа за достъп до даден хотел за периода. Ако наистина имаме късмет, може да са съхранени и данни, които ще ни покажат естеството на резервацията.

— Естеството? Тоест, искате да кажете как е резервирана стаята? В смисъл — по телефона или по интернет?

Тамсин изгледа нетърпеливо Карен, като че ли тя беше малко и глупаво дете.

— Не, искам да кажа дали е била резервирана само стая, или стая и закуска, нещо подобно. Дали гостът е имал право да си поръчва храна и услуги, записвайки ги на сметката на стаята. Това би означавало, че хотелът е получил позволение за достъп до кредитна карта. Дали гостът е имал достъп до фитнес зала, басейн или ВИП-салон. Това от своя страна ще ни даде възможност да стесним кръга на търсенето на хотела, от който е картата.

— Ясно — Карен се почувства на по-сигурна почва. — Тоест, ако е имал достъп до фитнес зала и басейн, очевидно не е нощувал в пансион в Лийт.

— Много точно казано. Може дори да има дата и час на изтичане на валидността на картата, което ще ви даде начин да разберете и кога е пристигнал в хотела. Единственият проблем би могъл да бъде свързан с факта, че данните на подобни карти почти винаги са кодирани. Ползва се един общ ключ за разкодиране, уникален за съответното място, настроен при инсталирането на системата за ключ-карти. Добрата страна е, че ключът е доста елементарен по съвременни стандарти. И тъй като производителите на тези системи за ключ-карти не са чак толкова много, алгоритмите, с които може да се реши това уравнение, също не са много. Така че някой като мен може да разбие кода за около две седмици.

— Две седмици? — Карен не можа да прикрие разочарованието си.

— Хайде, инспекторе. Знаете, че в моя свят такъв срок е минимален. Едно сложно разбиване на код може да отнеме цели шибани месеци. Но така или иначе, всички тези разсъждения са на някакво шибано академично ниво. Тъй като вашата карта е стояла на открито и по-голямата част от магнитната лента се е изронила като пърхот по яката на сако.

— Мамка му — каза потиснато Карен.

— Е, донякъде е така, а донякъде — не. Има мъничко данни, които успях да измъкна от нея. И се оказва, че те са доста по-стойностни от това дали господин еди-кой си е имал право на достъп до ВИП-салона — Тамсин замълча в очакване на реакция.

Карен знаеше какво се очаква от нея.

— Наистина ли? Това е удивително. Какво успяхте да откриете?

— Ето каква е работата. Ако натъпчете няколко карти заедно в джоба си, понякога данните от магнитната лента на едната може да се закачат на магнитната лента на другата. И точно това е станало в този случай. Очевидно банковата дебитна карта на господин еди-кой си е била в джоба му, притисната до ключ-картата от хотела. И част от съдържащата се в дебитната карта информация се е прехвърлила на ключ-картата. Днес е вашият щастлив ден, инспекторе.

— Успяхте ли да откриете име?

Без да бърза, Тамсин отново прехвърли дъвката си в другата буза.

— Кажи-речи. Можете да ме приемете за добрата фея. Разполагам с банковия код и първите пет цифри от номера на сметката. Не мисля, че имате нужда от особено опитен разбивач на кодове, за да откриете данните още щом банките отворят сутринта.