Джим Харисън
Мъст (2)

Глава 2

Промяната беше сходна със сън, в който се намираш на друга планета, само смътно наподобяваща нашата, а после се будиш зашеметен и откриваш, че действително си на онази планета. Беше странно като повтарящо ce déjà vu и онова, което той смяташе за своя реалност, с всеки миг все повече се отдалечаваше и смаляваше, докато накрая в съзнанието му останаха да се носят само случайни картини: дъщеря му; пътят, минаващ пред фермата в Индиана; ловното му куче. През месеца, прекаран в тази стая, той систематично изравяше всички спомени от паметта си и когато най-сетне бе готов да излезе навън, откри, че светът не прилича на онзи, който бе оставил. Сходствата просто не бяха достатъчно силни да го притеглят обратно и нощем, когато изплуваха картините, той не чувстваше никаква връзка с тях и те припряно изчезваха. Отначало си мислеше, че тежкото сътресение му е разстроило мозъка, но скоро загуби интерес към медицинските обяснения. В него се таеше непроницаема болка — той я локализира, изолира я и щеше да я пази, за да го поддържа жив. Когато образът изплува, той отново го съзря през червеникавата мъгла на кръвта, замрежваща погледа му — кучето, отхвърчащо към другия край на стаята, и силните, пронизителни бели писъци, които все още изгаряха тъпанчетата на ушите му и които той можеше да чуе толкова ясно, сякаш пускаше грамофонна плоча. Спомняше си равнодушно единствено как ръката му остро изпращя и подаде, как хлътнаха челюстта, скулата и ребрата му. Те никак не го интересуваха — вълнуваше го само онзи друг глас, отекващ в съзнанието му, който сякаш шепнеше и напяваше призрачно в ухото му.

На сутринта след онази дълга нощ той даде на Дилър да разбере, че е в пълно съзнание, а Дилър не се опита да измъкне нищо от него и започна с демерола. Само го попита дали има някой, когото трябва да уведоми, и добави, че вече е вън от опасност — ръката и ребрата са започнали да зарастват нормално, но едната половина на лицето му е много зле и като се прибере у дома, където и да е това, трябва да се подложи на операция. Дилър свали едно малко огледало от стената и му показа, че отокът е спаднал, но белегът беше издърпал окото му надолу и за компенсация му се налагаше да присвива очи. После докторът додаде, че след няколко дни щял да пристигне един капитан от федералната полиция, но нямало нужда нищо да му казва, мозъчното сътресение било достатъчно оправдание пред закона.

По-късно дойде един младеж да го обръсне, но той отказа. Момчето каза, че името му е Антонио и после се залови да го къпе, проявявайки досадна интимност. Антонио му предложи, ако се нуждае от цигари или нещо, да му заеме пари, докато неговите пристигнат от Щатите. После се засмя и вихрено се понесе към вратата, като подметна, че никога досега пациент не е пристигал в толкова странен вид — гол, като че ли се е родил пребит и одран в храстите. Кокран реши, че в лудостта на Антонио има някаква привлекателност. Сетне се обезпокои, защото не можеше да си спомни дали пуши.

— Не помня дали пуша — каза той.

— Тогава недейте. Оставя противен вкус в устата. Аз обичам да си пийвам, но само когато не съм на работа. Мога да ви вкарам тайно пиячка, обаче тука е забранено. — Младежът му намигна и излезе.

Щом Антонио си тръгна, Кокран успя да се надигне с мъка от леглото и предпазливо се завлече до прозореца. Гърдите го боляха и току залиташе, повлечен от гипса на лявата ръка. На прозореца му се замая главата, вкопчи се здраво за перваза и се втренчи в босите си крака. Гледката зад хасиендата му хареса — свят, потънал в зеленина, огромна зеленчукова градина с издигнати лехи между плитки, напоителни вади, а зад нея обори и конюшни, в които имаше един едър першерон^[1], три коня от породата куортър с доста жалък вид, няколко овце, голяма кочина с прасета и няколко млечни кози. Иззад един храст се измъкна най-старата жена на света и се вторачи в него през прозореца само от педя разстояние. Той запази напълно безизразен вид, както и тя, после лицето й разцъфна в усмивка, той също й се усмихна и тя изчезна.

Когато отново си легна, усети глад и огледа големия белег от игла на дясната си ръка, който му подсказа, че са го хранили венозно. Чувстваше се кух като великденско яйце, пробито с игла и издухано. Заспа дълбоко, но се стресна и се събуди щом засънува, че седи, смеейки се, на пясъка до колата си и гледа към възхитителна гола жена с ужасно разкървавена уста. Тогава изкрещя така, че чак очите му изпъкнаха и окончателно се разбуди в потъналата в полумрак стая. Дилър, Мауро и Антонио се втурнаха вътре — Дилър все още дъвчейки нещо и с чантата си в ръце.

Кокран се усети да казва:

— Извинявайте за безпокойството. Сънувах нещо.

Дилър се приближи до него със спринцовка и Кокран додаде:

— Искам да хапна нещо.

Антонио излезе и Дилър се усмихна. Възпитан човек, помисли си той и се върна към вечерята си. Мауро, в избелели зелени работни дрехи и с увиснали мустаци, го гледаше.

— Аз ви намерих и ви помислих за мъртъв — каза той и се умълча. — Пожелавам ви да намерите защита от вашите врагове и да им отмъстите, ако такова е желанието ви.

На вратата Мауро се размина с Антонио, който носеше поднос с паница супа, чаша козе мляко и няколко царевични тортили.

— Отначало трябва да внимавате с храната. Убеден съм, че сте интелигентен човек — по вида ви личи, и няма да се вслушвате в индианските дрънканици на Мауро. Понякога ми се струва, че той и дъщеря му са призраци, макар да са мили. Като си получите парите, може да им дадете някой и друг долар, задето ви намериха. Господ знае — аз съм само едно бедно и самотно момче, отдадено на медицинската наука, и не е нужно да ме слушате, но ако желаете да ви заема радиото си или да ми продиктувате писмо, защото владея безупречно английски, или просто да ви почета, само ми кажете. Надявам се някога да се преместя в Лос Анжелис. А вие откъде сте?

— От Индиана. Аз съм от Индиана.

Антонио се стъписа, но после се окопити и убедено заяви:

— Славата на щата ми е добре известна. Намира се близо до Джорджия и е много размирен. В Лос Анжелис ще ви е по-добре. А сега трябва да се нахраните и да поспите, а утре да започнете с разходките, иначе тялото ви ще загуби красивата си форма.

Антонио подреди възглавниците зад гърба му и си тръгна. Кокран изяде няколко хапки, а после заспа дълбоко и прекатури паницата със супата. Дъщерята на Мауро дойде да вземе подноса, разчисти и смени чаршафите. Кокран се събуди в ужас — стори му се, че вижда Мирея като момиче.

 

 

Две седмици седя на верандата и наблюдава как кафявият августовски прах се вдига на облаци около краката на хората. Брадата му порасна, а в края на месеца Дилър взе чукче и длето и счупи гипса на ръката му — тя бе добила блед, унил вид. При влажно време ребрата още го боляха. Държеше се учтиво и крайно резервирано. Капитанът от федералната полиция дойде и си отиде, издавайки му туристическа карта. Това беше единственото, което можеше да направи при вида на отчужденото и уморено мълчание на Кокран. Най-накрая написа писмо на дъщеря си, нещо, което обикновено правеше веднъж седмично. После един ден обясни, че разпределителният вал на пикапа на Дилър не е наред и го поправи с помощта на Мауро. Дилър спазваше учтива дистанция и на вечеря включваше и Кокран в благодарствената си молитва. Разговаряха уклончиво за мексиканската история и за Косумел^[2], където бяха ходили и двамата. Това не притесняваше Дилър, който предпочиташе настоящето пред всякаква информация за минали страдания и мъчения, които бездруго му бяха добре познати. В края на краищата човекът се стараеше да бъде полезен, идваше на службите в иззидания от груби циментови блокове параклис и преди всичко беше интелигентен и осведомен по всякакви въпроси, стига да не го засягаха лично.

В началото на септември Кокран започна усърдно да се труди в градината. Чистеше тора от оборите и обикаляше долината, възседнал широкия гръб на першерона, който беше далеч по-удобен от полуобяздените коне, които яздеше Мауро. Когато докараха першерона преди няколко години в мисията — безсмислен подарък от родния град на Дилър, Мауро реши да го обязди, защото нямаха нито хамут, нито ниви, които да оре. Но щом го яхна, конят просто тръгна да върви, подчинявайки се на командите му, и сега разнасяше грамадното тяло на Дилър, когато го викаха в планините на места, недостъпни за камиона. Мауро харесваше Кокран, който дори сръчно му помогна да заколи едно мъжко теле, две овце и едно козле, които опекоха за повторното идване на полицая, придружен този път от един господин, приятел на Кокран.

Това беше пилотът от „Аеромексико“, който щом го видя, се засмя облекчено. Кокран се държа любезно, но възприе стария си приятел като възможна пречка за плановете му, които започнаха да се оформят, докато тичаше и се катереше из планините. Неговото тичане забавляваше всички, защото през септември беше все още твърде горещо, макар умиращият от рак старец, просмукан от контрабанден мескал, да му каза, че тичането можело да го превърне в планински лъв. Животът бил по-хубав, ако не си ничия жертва. Старецът му разказа, че на младини е бил мадерист^[3], но после минал в лагера на Сапата. Да стреляш по враговете си, било справедливо и почтено удоволствие.

Кокран и приятелят му от „Аеромексико“ седяха в трапезарията и пиеха кафе в напрегнато мълчание, а Антонио надникна да види този толкова важен гост. Но гостът очевидно бе решил да изчака приятелят му най-сетне да наруши мълчанието си.

— Като те гледам, май не играеш много тенис — усмихна се той, но неразбиращият поглед на Кокран го смути. Затова смени курса: — Тя умря ли?

— Не знам. Може би. Искам да разбера.

— И сигурно ще загинеш. Докторът каза, че без малко не си умрял. Може би се досещам какво искаш да направиш. Но ми се ще да се върнеш в Тусон.

— Няма да е скоро.

Пилотът въздъхна и огледа сконфузено стаята. Той самият си беше донякъде романтик и с чувство на обреченост прие съдбата на приятеля си. Подозираше, че Тиби не е проявил милост към Мирея и отмъщението е било неизбежно.

— Добре. Длъжен си да се погрижиш за това. Но моля те, приеми един съвет. Сега приличаш на пеон, на пеон-хипи. Остани си така и няма да биеш много на очи. Вземи и тези пари, за из път.

Антонио донесе още кафе и ги прекъсна, и те се умълчаха. След като излезе, пилотът продължи и обясни, че по-големият му брат заема висок пост в правителството в Мексико сити и може да му се има доверие. Така намерил Кокран. Най-добре било да не остава повече в мисията — Тиби можел да размисли и лесно да го издири там. Пилотът добави към плика с пари листче, на което написа името и номера на брат си. После запретна крачола на панталона си, смъкна ботуша наполовина и под него се показа малка „Берета“ 22-ри калибър в открит кобур. Подаде пистолета на Кокран.

— Това е, в случай че пак се озовеш в подобна ситуация. Ако оживееш, ще трябва да си оправиш лицето.

Той се изправи и двамата се прегърнаха. Кокран го изпрати до джипа, но гърлото му се беше свило и не намери какво да каже.

Същия следобед той приготви два плика, всеки с по петстотин долара в песо за Дилър и Мауро, а за себе си остави хиляда долара, които напъха зад пистолета на глезена си. Дилър се трогна и приготви една платнена чанта със стари пеонски дрипи, Библия на испански и шишенце с болкоуспокояващи хапчета. Извини се за износените дрехи, които всъщност бяха останали от умрелите. Помайтапиха се с това и Дилър каза, че ще им липсва много и ще се молят за него. Не попита Кокран за плановете му. С гръмовен глас поръча пищна вечеря в чест на оздравяването и заминаването на пациента си и на собствения си неутолим апетит.

Преди вечеря Кокран и Мауро седяха на верандата и гледаха как вечерните сенки се спускат от планините. Беше трудно да убеди Мауро да приеме парите — за него това беше огромна сума. Мауро му подари ножа си със седефена дръжка и му каза, че той носи късмет и е остър като бръснач, поради което е и идеален да отреже с него топките на онези, които са го пребили и после са го захвърлили като мъртвец. Кокран му заръча, ако някой дойде да го търси, да се обади на един господин в Мексико сити и да остави съобщение за него. Мауро искаше да го придружи и на Кокран му трябваше доста време да го разубеди.

На вечеря Кокран реши да седне при Мауро, дъщеря му и майка му и усети да го изпълва силна привързаност към новия му живот. В сравнение с него старият му живот изглеждаше отдалечен на светлинни години, плосък и банален като статия в тъпо списание, изключение правеше само дъщеря му. Спрямо нея беше особено предпазлив и когато й пишеше, не посочваше обратен адрес. Сега седеше на маса, отрупана с храна, заедно с десетина души, които бърбореха на испански и току подпяваха с радиото, което Дилър им позволи да пуснат. Под масата Кокран и Мауро си наливаха мескал в чашите — Кокран за пръв път от два месеца близваше алкохол. Дилър нареди всички да изпеят по някоя песен и когато майката на Мауро изпълни омагьосващо индианско песнопение на неразпознат от никого език, се възцари зловещо мълчание. Но после Антонио изпя една шеговита песничка, а болният от рак старец се представи с прочувствен химн, приветстващ пролетта, която щеше да дойде след шест месеца и всички на масата знаеха, че той няма да я види. От усилието старецът едва не припадна и Мауро му сипа тайно чаша мескал, който по чудо го съживи. Мауро отказа да пее, но вместо това издекламира някаква вариация на „Знаме, обсипано със звезди“, научена кой знае откъде, и всички много се смяха. Когато дойде ред на Кокран, той се изправи и поде една народна песен от Гуадалахара, която Мирея пееше особено красиво, но по средата се развълнува, от очите му бликнаха сълзи и избяга от стаята.

За свое щастие той, в неповторимото състояние на опиянение, предизвиквано от мескала, не знаеше какво точно е сполетяло любимата му, която призори щеше да тръгне да дири. Има един силен порив за мъст, присъщ на определен тип мъже на юг от границата, който би оставил без дъх и най-закоравелия сицилианец.

 

 

Тиби Балдасаро Мендес се беше родил в Кулиакан в неописуемо бедно семейство. Майка му беше наполовина индианка от племето апахи мескалеро, което не се славеше със смирение и благост. На четиринайсет години той вече беше пораснал мъж, притежаващ бърза мисъл и небивала наглост, и се подвизаваше като сутеньор в Мазатлан. Постепенно заряза сутеньорството, за да поеме голяма част от наркотрафика в Кулиакан. Сега участваше в наркотрафика само периферно като разпределител, но той беше в основата на неговите владения — недвижими имоти в Мексико сити, курортни хотели във Венецуела, Рио и Мерида, огромен портфейл от акции, в това число и международни. Единият от синовете му беше доктор, а другият — адвокат. Първите му два брака бяха с местни жени и с издигането си в обществото се отърва от тях. За него Мирея беше недостижим изложбен експонат, жена, до която се беше домогвал в продължение на години и чрез която в крайна сметка получи достъп до мексиканския светски елит, където изобщо не го допускаха. Благодарение на безупречната репутация на Мирея, огромното му състояние за една нощ стана чисто, както се случва навсякъде по света.

Предателството на Кокран, с когото се надяваше, че са вече приятели, беше голям удар за него. Дори му прости първите няколко тайни срещи, за които Кокран и Мирея наивно вярваха, че никой не подозира. Тиби познаваше и разбираше непостоянния емоционален живот на жените, а Кокран бе извънредно притегателна личност. Беше отправил завоалирано предупреждение към приятеля му — пилота от „Аеромексико“, а касата шампанско, парите и билета до Париж бяха придружени с бяла роза. Колко още знаци бяха нужни на този глупак? Записите от телефонните й разговори бяха възмутителни и го изпълваха със срам. Изпадна в отчаяние, когато чу как Мирея разказва на сестра си в Ню Йорк за новата и последна голяма любов в живота си и за това как той я помолил да избягат в Севиля и тя вероятно щяла да се съгласи. Тогава Тиби се почувства съкрушен и вкара силите на цялата си организация в преследването на влюбените чак до изненадващото нахлуване в хижата. Впусна се с неприязън във всичко това, защото щеше да се прочуе в своя свят като рогоносец, а после слуховете щяха да се разнесат чак до Кулиакан, до Мексико сити и обратно до Тусон. Тази мисъл подклаждаше яростта му и отново събуди у него присъщото за сутеньора отвращение към жените. Нямаше да позволи на никого да разбере, че изведнъж се е почувствал стар и че губейки нея, е загубил всичко. Щеше да й даде такъв урок, че мълвата за него да върви редом с мълвата за рогата му и да я смекчава. В деня преди Мирея да замине, той се люби с нея, а после отиде в стаята си и се разрида. Внезапно завидя на простите контрабандистас за техния живот — пиене, курви и безгрижно сваляне на правителствените самолети, шпиониращи насажденията им с мак и марихуана. За Тиби беше най-лесно да повика печално известния, макар и интелигентен и достоен убиец Ел Кокилоко, но когато ти сложат рога, си длъжен да отмъстиш сам за престъплението. Наливаше се безспирно, за да подхранва гнева си, защото всъщност всичко това така му беше дотегнало, че му се искаше да замине за Париж — да речем в „Плаза Атине“ — и да яде, да пие и да забрави. Но това щеше да бъде краят на неговата гордост и тогава нямаше да му остане нищо на този свят, освен парите.

Когато лимузината напусна мястото на жестоката сцена в хижата, Тиби се помъчи да заличи наченките на съжаление и ужас, които се надигаха в него, и четири часа по-късно, на половината път за Дуранго, вече беше почти невменяем. По-късно накара шофьора да спре и на оскъдната светлина на зората огледа упоената Мирея и зашлеви окървавеното й лице.

Отчасти разиграваше театър — мъжете в колата щяха да разпространят мълвата за неговата мъст — и закрещя превзето:

— О, любов моя, ти, която исках да ми родиш синове, ти, шибана вероломна курво, ти, зла неблагодарна кучко! Щом ти се иска да се чукаш, ще те чукат по петдесет пъти на ден, преди да пукнеш!

И точно това се случи, защото Тиби беше майстор на отмъщението — Мирея седя три дни в една гола бяла стая на високо столче, натъпкана с амфетамини, а около нея по пода пълзяха пет-шест гърмящи змии. Тя тъкмо щеше да се свлече на земята, когато започнаха да й инжектират все по-големи дози хероин и всичко това продължи две седмици, а после извикаха фризьор да я разкраси и я откараха в най-изпадналия бардак в Дуранго, чиято клиентела бяха бедни каубои, миньори и всякаква паплач. Устните и откъснатото й ухо, зашити от един ветеринар, бяха започнали да заздравяват, но гледката на скалъпените на две на три шевове върху инак безупречно красивото й лице направо късаше сърцето. Въпреки това тя беше най-популярното момиче в дома, най-вече защото всички знаеха за случилото се, а мъжете бяха чувствителни към женската изневяра — истинска или въображаема, и крехката бледа фигура на Мирея върху мръсните чаршафи разпалваше у тях невиждана дотогава похот. Към края на месеца обаче съдържателката сбърка от алчност и намали дозата хероин на Мирея дотолкова, че тя се свести и заби нож във врата на един мъж — извади го тайно от джоба му, докато той издевателстваше над нея. Мъжът беше надзирател на работниците в едно голямо ранчо и около случая се развихри скандал.

Тиби се смили и настани Мирея в приют за душевноболни момичета и жени, управляван от монахини. Направи им солидно дарение и това щеше да се повтаря всяка година, докато я държат там. Самият Тиби се беше оттеглил в едно малко ранчо край Тепехуанес, северно от Дуранго. Душата му беше в траур и той дефлорира доста пеонски девойки по време на маниакалните си пристъпи, които се редуваха с периоди на толкова жестоко униние, че му се искаше да иде в публичния дом, а после и в манастира, и да се опита да си върне щастието, което толкова за кратко му бе принадлежало.

 

 

Мауро се събуди преди разсъмване, облече се и после мина на бегом разстоянието от една миля надолу по планинския склон до мисията. Щеше да откара своя тайнствен приятел и благодетел — защото никой не знаеше името му, освен федералната полиция — до Ермосильо, за да хване автобус или самолет, не беше наясно какво точно. Когато влезе в стаята му, в съседство с кошарата на овцете, Кокран беше напълно облечен и стегнал багажа си и седеше на ръба на леглото сякаш изпаднал в транс. Мауро приседна на един стол и скръсти умислено ръце; разбираше колко сериозна е мисията на този човек и му се искаше да тръгне с него, за да го пази, защото новият му приятел като че беше твърде голям мечтател, за да се справи със суровата реалност на убийството. После вратата се пооткрехна и Кокран се изправи мълниеносно, насочил напред подарения му нож, но това беше само майката на Мауро, която им носеше кафе и курабии. Кокран се извини за реакцията си, каза, че не е разпознал походката й и това зарадва Мауро — човек, който помнеше походки, не можеше да е чак такъв мечтател.

Отне им половин ден, за да стигнат със старата камионетка до Ермосильо. Добраха се до главното шосе и Кокран се стресна от първите коли, които зърваше от два месеца насам, дори отскочи назад, когато една нова кола с номер от Индиана профуча покрай тях с висока скорост. Камионетката вдигаше твърде много шум, за да разговарят, и Кокран лениво си помисли, че не би искал да има за враг човек като Мауро, който като същински маламут^[4] никога не лаеше, преди да захапе. Мауро беше едновременно вял и смъртоносен. Кокран бе достатъчно съобразителен да предположи, че подобна простота и решителност са непостижими, за който и да е истински цивилизован човек. Той поне никога не беше срещал такива хора във външния свят и се съмняваше, че изобщо съществуват. Една неделя, когато с першерона отиде до кирпичената колиба на Мауро, му се стори, че започва да разбира този човек — там върху една тоалетка беше нареден малък олтар на покойната му съпруга и под оцветената в крещящи цветове сватбена снимка, върху кожа от планински лъв, до сребърния кръст, полегнал между белия череп на планински лъв и още един на койот, стоеше ваза със свежи цветя, които дъщеря му всеки ден донасяше и сменяше, въпреки че почти не помнеше майка си. Вазата бе поставена върху чисто нова Библия на испански, подарък от Дилър. Мауро не можеше да чете.

В камиона Кокран беше осенен от мисълта, че се намира в най-подходящото душевно състояние за осъществяването на своя замисъл — той почти не разсъждаваше, имаше само цел. Мислите му бяха толкова малко, че нямаше да попречат на мисията му, а тя беше съвсем ясна — да убие Тиби и да си възвърне Мирея, ако беше жива. Толкова изпразнен беше от мисли, че светът по странен начин бе започнал отново да го радва, защото в ума му нямаше нищо, което да му пречи да вижда красотата на долината или пък енергичната грозота на съвременния свят, в който навлизаше.

Щом стигнаха в покрайнините на Ермосильо, той каза на Мауро, че иска да похапне и после да хване автобуса отнякъде, но не вътре в града, защото нямаше смисъл да рискува да го разпознаят. Това още повече укрепи колебливата вяра на Мауро в неговия приятел.

На другия край на Ермосильо намериха крайпътна кръчма с препълнен паркинг, която служеше и за спирка на автобусите, пътуващи на юг. В полето до паркинга помогнаха на един тексасец, който водеше непокорен жребец. Кокран разбра, че тексасецът е първокласен коняр, но кашляше тежко и изглеждаше изтощен от някаква болест, поради което животното го събори на земята. Мауро вдигна тексасеца, а Кокран успокои коня и го прибра във фургона. Тексасецът залитна и взе да ругае на испански, а после се облегна на пикапа си.

— Тая гад едва не ме довърши, ама да ви кажа, момчета, хич не съм на себе си, иначе щях да го съборя и да го наритам тоя копелдак, колкото и скъп да е, щото него вече го продадоха и купиха, ама иначе като нищо щях да му пусна куршума между очите, но искам да го доставя здрав и читав, та ще взема да го упоя шибаняка, да си помислят, че са си купили свестен и спокоен жребец, а после ще си бия камшика от тая държава, че направо откачам само като мина шибаната граница.

После тексасецът подаде ръка на Мауро и на Кокран и тримата се заговориха за трудностите при превоза на жребци. Кокран по някакъв странен начин усети, че Мауро смята мъжа за безхитростен човек. Когато Кокран заговори на безупречен английски, тексасецът направо се шашна.

— Ей, приятел, пък аз те помислих за шибан кампесино, за пеон, нали се сещаш. И тебе ли тука те хващат бесните? Айде да похапнем, аз черпя. Ударете по някоя и друга чашка.

Влязоха в кръчмата. Мауро си поръча бира и каза, че е време да тръгва обратно, защото го чака дълъг път. Тексасецът настоя да остане, но не беше хубаво мисията да остава цяла нощ без линейка. Кокран излезе да се сбогуват насаме — шумът в кръчмата го нервираше — и Мауро като че се смути. Подаде на Кокран пакетче:

— Майка ми моли да носите това. Казва, че то ще ви помогне да унищожите враговете си. Знам, че сте разумен човек, ама ако го носите под ризата, от това няма да ви заболи.

Кокран разгърна пакетчето — вътре беше огърлицата от зъби на койот. У него нямаше и следа от суеверие, но оцени жеста.

— Кажи й, че с радост ще я нося. Убеден съм, че ще помогне.

В кръчмата тексасецът обръщаше чаша след чаша текила, като ги разреждаше с бира. Бяха донесли храната, но тексасецът само я чоплеше и не спираше да дърдори как натоварил жребеца в Аризона, за да го откара в Торехон. Полагал му се дял от десет на сто за уреждането на сделката между двама богати коневъди и за доставката на коня.

— Да ти кажа право, писнало ми е от тоя зор. Имах си добри кобили в едно малко ранчо край Ван Хорн, ама жената ме заряза и прахосах всичко по пиене и по жени. Трябва да се отбиеш някой ден на гости, във фризера винаги имам по два елена, а се случва да намине и някоя свястна мадама. Ти с тая брада да не си някоя дрога?

— Не. Крия се от данъчните, нали разбираш. — Кокран остана доволен от собственото си хрумване.

— Майната им. Не им плащай нито цент! На мене ми плащат в брой и тия хич и не ме знаят, че живея, приятел. Ако ти се домъкнат в двора, направо ги застреляй тия педали. — Той млъкна и отпи една яка глътка. — Предадеш ли се, влизаш в затвора и там ще те опъват ненормалниците. Не им се оставяй да те гепят жив. А иначе накъде си се запътил?

— Надолу към Дуранго, сигурно…

— Ти пък що не каза! И аз съм за нататък. Ще те оставя наблизо. Ще стигнеш без пари. Няма какво да пътуваш с автобуса, дето всички пикаят по седалките.

Тексасецът поръча пиене и Кокран се досети, че любезно са го наели за шофьор, срещу което нямаше нищо против. Мъжът изглеждаше наскоро прехвърлил петдесетте, но беше трудно да се каже, защото очевидно животът не го беше жалил. Нахален стар фукльо, изтупан с колан с метални украшения и ботуши от питонска кожа, марка „Тони Лама“. Тексасецът му намигна, дръпна ревера на джинсовото си яке и отдолу лъсна оксидираната стомана на револвер .44 калибър.

— Пробва ли се някой да посегне на тоя кон, топките му ще бъдат отнесени. Мога да откъсна пишката на бягащ елен от сто метра, та дори и от повече.

Кокран се хранеше с наслада, но се ограничи само с две бири — спомняше си каква мрачна вълна от чувства го заля, докато пиеше с Мауро. Чу нечий боботещ глас от вратата, вдигна очи и сърцето му се разтуптя, потръпна и тялото му се покри с лепкава студена пот. Беше грамадният мъж от онази нощ в хижата, елегантно облечен и придружен от двама мърляви телохранители. Кокран наблюдаваше как погледът на мъжа обходи кръчмата и го подмина, без нищо да забележи.

— Да не си видял призрак, да му се не види? — Тексасецът погледна Кокран, а после проследи как грамадата тръгна обратно към мъжката тоалетна, а охраната му се настани на една маса и започна да задиря сервитьорката. — Каква буца е тоя, а!

— Моля те, пали камиона. Аз ей сега ще дойда. — Гласът на Кокран прозвуча толкова хладно и равно, че тексасецът кимна съвсем трезво, стана и хвърли банкнота от сто песо на масата.

— Чакам те, момчето ми. И умната.

Кокран бързо тръгна към мъжката тоалетна, забил очи в земята и олюлявайки се като пиян пеон. Пред вратата той стисна ножа на Мауро и издиша. Грамадата стоеше пред огледалото и се решеше. Даже и не погледна Кокран, който беше невидим като всички бедняци. Кокран небрежно си наплиска лицето с вода и опръска грамадата, който тутакси се разяри, обърна се и вдигна ръка, за да халоса тъпия пеон. Кокран се прегърби, уж за да поеме удара, замахна с ножа нагоре, стиснал дръжката с две ръце и с всичка сила разпра мъжа от топките до гръдната кост, където завъртя ножа и разсече със замах шията му чак до гръбнака. Грамадата се олюля, Кокран отвори с ритник една кабина, набута го вътре и онзи се строполи върху тоалетната чиния. Кокран се погледна в огледалото, провери дали не се е изцапал с кръв, ухили се и тръгна, без да бърза.

Тексасецът беше докарал камиона и конския фургон пред кръчмата и се усмихна, когато Кокран излезе с чантата на Дилър в ръка, без да се набива в очи.

— Винаги съм обичал победителите — каза тексасецът, щом Кокран се качи в камиона.

— Тоя хич го нямаше. — Кокран се облегна назад на седалката и се разрови из касетите, а тексасецът изкара камиона на шосето. Той искаше да стигне в Кулиакан преди мръкнало, но пък в Сиудад Обрегон се намираше най-хубавият бардак на света и той може би имаше шанса да го вдигне поне още веднъж в живота си.

В ранния следобед Кокран пое волана, а тексасецът откара три часа дрямка, след като се наобядва. Спря в Лос Мочис да зареди и тексасецът се събуди с яростен пристъп на кашлица и задух. Мъжът отвори аптечката, изтръска оттам половин дузина хапчета и ги преглътна с една бира от хладилната чанта. Сетне дълго се държа за главата и докато излизаше на шосето, Кокран сериозно се разтревожи. Странно, но не се безпокоеше, че ще ги преследват — знаеше, че местната полиция щеше да изтълкува убийството като отмъщение на наркотрафикант и надали щеше да го търси в камион с тексаски номер, теглещ фургон с жребец за разплод. Тексасецът се отпусна назад на седалката, опита се да си поеме въздух и се усмихна.

— Божичко, ти мина транзит през Сиудад Обрегон, пък аз си мислех да се отбия да опъна някоя кучка. Човек не знае кога ще му е за последно, пък и на мен май не ми остава много. — Той се умълча, заслушан в записа на Уили Нелсън от касетофона. — Слушах го да пее преди години в Сан Антонио, вярно е, че прилича на хипар пиянде, ама пък хубаво пее.

— Дано вече си по-добре.

— Момче, мога да ти връча списък с всичките ми болежки — ама ще пукнеш от скука. В болницата за ветерани, щото аз съм истински ветеран, ми рекоха: виж какво, не те знаем как изобщо си жив, а аз им разправям — вече от години съм толкова болен, че чак не мога да умра. Просто ще изчезна и айде. Искаха тялото ми и аз им викам: пикая на вас, мене ще ме погребат във Ван Хорн до майка ми.

Тази нощ отседнаха в един крайбрежен хотел близо до Масатлан. Беше умерено скъп и тексасецът даде на Кокран назаем някакви дрехи с обяснението, че толкова далече на юг „костюмът на мексикански селяндур“ вече няма да му е нужен. В стаята тексасецът обърна една голяма чаша текила и каза, че бил готов за мадами, а когато идел при богатия коневъд да му покрие разходите, щял да поиска да добавят и още петстотин долара за „курви, пиячка, татуировки и лайняните лекарства“, както обобщи самият той.

След вечеря тексасецът покани Кокран да го придружи в публичния дом, но той отказа и предложи вместо това да нахрани, разходи и напои коня.

— Ти днеска имаше тежък ден и мисля, че като удариш една патка, може да ти поолекне.

— Не. Днес убих човек, когото мразех, и не искам да смесвам удоволствията. Искам да си лежа в леглото и да си мисля колко хубаво ми беше.

Тексасецът кимна и запали пура. Той не беше вчерашен.

— Сигурно си си имал причини. Аз гръмнах крака на един преди години и го откъснах, щото чукаше жена ми. Една година го лежах, ама като се сетех за празната обувка на това копеле, се усмихвах.

Тексасецът се уговори с един келнер, който му извика такси. Кокран се върна в стаята, погледна се в огледалото и не можа да се познае. Изплакна в мивката ножа на Мауро от засъхналата кръв, после опипа странната огърлица. Заподсвирква си онази народна песен и един такт треперливо заседна дълбоко в ума му. Знаеше, че едва започва и изобщо не го беше грижа, че може и да умре, преди да приключи. Той беше от онези пилоти, за които разстоянието до земята никога не премахваше смъртната заплаха, защото въображението му беше твърде развито. Излезе да разходи коня, мислейки си мрачно как тексасецът се олюляваше несигурно на крачка от смъртта, знаеше го и въпреки това настъпваше педала до края.

Събуди се малко след разсъмване и се разтревожи щом видя, че тексасецът още не се е върнал. Намери го в пикапа с посивяло лице, предницата на ризата му беше оплескана с кръв и повръщано. Прегледа го за рани, не откри нито една, после му провери пулса — беше непостоянен. Разходи коня няколко минути, като се чудеше какво да прави. Когато се върна в камиона, тексасецът примижа срещу него и с немощен глас си поиска бира. Той извади една бутилка от топлата вода в хладилната чанта, а тексасецът я взе и изгълта с нея хапчетата си.

Тексасецът кимна и заспа. Кокран намери шосе 40 за Дуранго и Торехон и после спря да пие едно кафе и да обмисли нещата. Знаеше, че здравият разум изискваше да зареже спътника си и да се залови със своите си дела. Но не му даваше сърце, а и бездруго това щеше да го забави само с един ден. Върна се в камиона и този път тексасецът бе отворил очи.

— Знам какво си мислиш: тоя дъртак да не вземе да умре в ръцете ми? Какво ще го правя тогава, за бога, и какво ще правя с шибания кон? Спокойно, момчето ми, ти само ми помогни да закарам коня и ще ти се отплатя. Викам й снощи на оная мадама, постарай се, че може да ми е за последно, и тя доста се постара.

Тексасецът каза всичко това, мънкайки под носа си, а Кокран гледаше смутено през прозореца и съсредоточено караше по лъкатушния планински път за Дуранго. Малко по-късно спътникът му потъна в дълбок сън.

След като обядваха в Дуранго, тексасецът се поободри и поеха по пътя за Торехон. Климатикът беше издъхнал и жегата беше кошмарна. Той дърдореше замаяно за коневъдство, а Кокран размишляваше за Дуранго. Мислеше си, че напуснеш ли веднъж туристическите маршрути, Мексико ставаше много по-неразбираема и почти феодална страна, в която е трудно да влезеш някъде, без да те забележат. Имаше отчаяна нужда да си измисли някакво прикритие, обаче не вървеше да се престори на търговец на коне. Можеше да се наложи да използва връзките на приятеля си с правителството в Мексико сити, макар и да не му се искаше. Трябваше да действа достатъчно хитро, че да стигне до Мирея, без да го убият междувременно. Стресна се, когато на половината път за Торехон тексасецът се вкопчи в ръката му.

— Оная буца ли ти смля лицето? А може би ти е сторил и друго? — Сега мъжът се беше зачервил и постоянно свиваше юмруци. — Няма нужда нищо да обясняваш. Да си кажа честно, аз май вече за нищо не ставам, но тази страна е красива и аз никога не съм искал да умра на грозно място. Сънувах, че ще умра в Биг Тимбър, в Монтана. Само сложи отгоре ми някой шибан камък да не ме оглозгат лешоядите.

Малко по-късно стигнаха до великолепна хасиенда с две охранявани порти, бодлива тел като в концлагер, поддържани паркове, басейн, червен тенис корт, кръгла площадка с препятствия за коне, разкошен дом и конюшни. Докато чакаха бароне да дойде, пиха шери. Тексасецът прие отворената кутия от пури, пълна с пари и я затвори, без да ги преброи.

— Дано да успея да се прибера у дома, преди да ме освободят от тези пари — каза той на изненадващо официален испански.

Бароне се засмя и отвърна на оксфордски английски:

— Съчувствам ви за вашето безпокойство. — След което подаде на тексасеца визитката си. — Само повторете това име на всеки, който ви създава неприятности. Ще напълнят гащите и ще хукнат като зайци.

Заведоха ги в къщата за гости до конюшните, където им сервираха вечеря и бутилка шотландско уиски. През нощта тексасецът започна да приказва на майка си и да ходи насам-натам, като ту се смееше, ту ревеше и се наливаше. Умря точно щом мина три часът след полунощ и Кокран го нагласи в седнало положение, та като се вкочани трупът, да го намести на седалката на пикапа. Щом се зазори, той натовари мъртвеца в пикапа и смъкна стетсъна^[5] му над очите. На излизане през двойната порта махна на охраната и погреба тексасеца няколко мили по-надолу по пътя, като според волята му го затрупа с камъни. Три крави го наблюдаваха с вяло любопитство.

Кокран подкара направо към Мексико сити, като от време на време спираше да подремне. По обратния път през Дуранго си подсвиркваше песничката на Мирея и тя му вдъхваше сили. Сега вече трудно можеше да бъде победен — той бе поел по своя път. Някой му бе откраднал душата и той възнамеряваше да си я върне. Стигна в Мексико сити за двайсет и четири часа и заряза камиона и фургона на паркинга на летището. Във фургона се премени с най-хубавите дрехи на тексасеца и хвана такси до „Камино Реал“ с кутия от пури под мишницата.

 

 

Манастирът, в който държаха Мирея в плен, беше на около седем мили от Дуранго, в провинциалното имение на благородник от осемнайсети век, сега поразнебитено и западнало, но отдалече приятно за окото и напомнящо за Нормандия. След процес на детоксикация, който трябваше да я излекува от едномесечното принудително пристрастяване към наркотиците в бордея, започнаха да я пускат да излиза от стаята си и да броди из двора заедно с другите пациентки, смятани за достатъчно кротки, че да им се предоставя тази минимална свобода. Една неугледна злобна монахиня с покарали мустаци я следеше изкъсо. С такава доходна пленница не смееха да поемат никакви рискове. Особено отвращение Мирея будеше у майката игуменка — как можеше жена с такъв благороден произход и добро образование да стане наркоманка и побъркана проститутка в най-долния бордей и да се остави някакъв сводник така жестоко да я обезобрази! Писмото, дадено й от шофьора на сеньор Мендес, съдържаше сърцераздирателна молба за спасението на душата на клетницата. Но майката игуменка имаше меко сърце, макар да беше малко користолюбива, и след месец позволи на Мирея да си поръча няколко книги от Мексико сити, макар преди това да провери внимателно писмото й. Младите шизофренички, още почти деца, получаваха достатъчно майчинско внимание от другите обитатели на приюта, но имаше три аутистични момичета, изоставени съвсем сами в своята няма тъмнина, защото не откликваха на никого. Мирея реши сама да поеме грижата за тях и потърси книги по темата.

Дни наред седеше на слънчевия двор с трите деца, помагаше да ги хранят и обличат, приспиваше ги с песни и напрягаше забележителния си ум, за да получи от тях някаква реакция. Нервно триеше белега на устните си, заздравял в тънка нишка от плътна тъкан. Беше травматизирана до такава степен, че мислите й се въртяха главно около летата от детството й, прекарвани в Косумел. Двете със сестра й по цял ден плуваха, беряха цветя, събираха миди и когато у тях нямаше други гости, придружаваха баща си в залива с голямата му лодка за спортен риболов. Баща й беше починал преди години, инак безспорно щеше да й се притече на помощ. Един от екипажа на лодката прави любов със сестра й, когато тя беше едва на тринайсет, и по поръчка на баща й в сгоден момент го удавиха по време на продължително плаване в търсене на риба меч. Мирея не смееше да се надява, че любимият й ще дойде за нея, макар да отказваше да повярва в смъртта му. Някога тя щеше да напусне това място и щеше да разбере каква голяма злина му е сторила, и навярно, ако той не се отвратеше от белезите й, те отново щяха да се отдадат на любовта си, та дори и на луната. Често, унесена в мечти, тя напълно губеше връзка с реалността и когато дойдеше на себе си, се учудваше, че е жива, събираше длани и се оглеждаше из стаята или из двора с искрен потрес и любопитство. Когато ужасът й нарастваше неимоверно, тя тихомълком търсеше пътища за бягство, но такива нямаше и тогава се скриваше някъде да плаче, докато не събереше достатъчно самообладание да се върне към своите повереници, а те я гледаха и с нищо не показваха, че виждат или чуват, като слепи и глухи кутрета.

 

 

В ранчото край Тепехуанес Балдасаро Тиби прекара цяла есен в мрачни размисли. От стаята си за закуска виждаше хребетите на Сиера Мадре, но планините му навяваха тъжни мисли за баща му, когото смяташе за много по-благороден от себе си. Баща му беше близък приятел на Еуфемио Сапата, брата на Емилиано и лейтенант от времето на революцията. Умря, когато Тиби беше десетгодишен, от последствията от раните си и от дългите години, прекарани в езда, пиене и битки. Много старци в Кулиакан още говореха за баща му и въпреки огромните богатства на Тиби не го удостояваха дори и с малко от тази почит. Тиби, колкото и практичен да беше, имаше някаква идеалистична жилка и на младини си мечтаеше как ще поведе някое нелепо въстание. Макар и преуспял, той живееше като жертва на тези блянове, градени от него на деветнайсет години, когато всички достигаме зенита на идеалистичната си глупост. Деветнайсет години — това е възрастта на идеалния пехотинец, който би загинал без хленч със сърце, пламтящо от патриотизъм. Деветнайсет е възрастта, в която умът на раждащия се поет в неговата стая под наем се издига високо и с радост се поддава на набезите на онова, което той мисли за бога в себе си. Деветнайсетата година е последната, в която една жена ще се омъжи просто по любов. И тъй нататък. Мечтите преследват душата и четирийсет години по-късно Тиби се чувстваше притиснат натясно. Спеше лошо, започна да проявява нехайство и посърна. Излетя с хеликоптера заедно с управителя на ранчото и изпозастреля три дузини койоти, които тормозеха овцете, макар отлично да знаеше, че вредителят сигурно е един-единствен грохнал койот. Мирея го беше накарала да обещае, че няма да стреля по койотите и му показа книга по темата, която той прочете любознателно. Даде й обещанието. Често в ръцете й се превръщаше в бебе. Тя беше единственото му избавление от всичко, което той беше на земята. Тя го бе върнала назад и той пак беше деветнайсетгодишен. Сега и в кошмарите му, и наяве някакъв тик разтърсваше ръката му, както когато бръсначът разряза устните й, пуквайки се в зъбите.

 

 

В „Камино Реал“ съобщиха на Кокран, че нямали нищо свободно, освен един апартамент, който той нае с престорен тексаски акцент, та да подхожда на облеклото му. Изведнъж му се прииска да се махне от това фоайе, спомняйки си угощението с Тиби след тенис мача. Чувстваше се изнервен и уморен до смърт, затова си поръча вечеря и бутилка вино за стаята. Взе си набързо душ, като внесе в банята и кутията от пури с парите от жребеца за разплод. Докато вечеряше, щеше да преброи парите, без сам да знае защо — някой ден щеше да издири наследниците на тексасеца във Ван Хорн и може би щеше да плати на коневъда, макар да се съмняваше. Обади се на брата на своя приятел, пилота от „Аеромексико“. Мъжът сърдечно го приветства с добре дошъл в Мексико сити и му каза, че този разговор не е за телефон, че не бива да излиза от стаята си и че ще дойде утре преди обяд да му помогне с каквото може. Кокран спа добре, пъхнал револвера на тексасеца под възглавницата.

На зазоряване си поръча кафе, седна на балкона и се загледа в унес надолу към градините, докато не се появи първият човек — един градинар, и тогава влезе обратно в апартамента да размишлява над плановете си за отмъщение и оцеляване — два инстинкта, които рядко се съчетават с безопасността.

Когато мъжът пристигна, на Кокран отначало не му допадна любезността, облечена в бледосив костюм на тънки райета, външната черупка, така сръчно изрисувана върху повърхността на политика. После мъжът взе да нервничи, поръча да му донесат питие в стаята и помоли Кокран да говори на кастилско наречие, при това колкото може по-добре. Доволен, мъжът му съобщи, че с нищо друго не може да му помогне за Тиби, освен да му предложи нова самоличност и помощта на единствения човек, на когото има доверие — негов доверен приятел от детинство, живеещ в Дуранго. Обясни, че в Дуранго се снимат много филми — обикновено американски и мексикански уестърни, и Кокран ще може свободно да се движи под самоличността на собственик на текстилна фабрика от Барселона, интересуващ се от недвижими имоти и от киноиндустрията. Отвори чантата си и даде на Кокран няколко убедителни препоръчителни писма и пари, които Кокран отказа с обяснението, че има достатъчно. А също и полицейски специален револвер трийсет и осми калибър, който брат му пращал. Кокран се засмя и каза, че вече е въоръжен до зъби. Мъжът стана сериозен и му връчи досие за Тиби, което Кокран не взе с обяснението, че знае достатъчно за него.

— Разбирате, че сеньор Мендес е „чист“, както се казва — той притежава политическо могъщество и парите му са изпрани. Вие несъмнено ще умрете, а брат ми, когото обичам, е загрижен за вас. Но дори и облечен в този нелеп костюм, аз зная, че май е по-добре да умреш, отколкото да живееш с това. Моят приятел в Дуранго още не е открил никаква следа от жената, но продължава упорито да я издирва.

Сега мъжът вече се харесваше на Кокран и той се опита да го успокои, че мисията му не е чак толкова безнадеждна, но онзи пресуши питието си на един дъх и извърна очи. Каза, че е получил съобщение от мисията, от човек на име Мауро, онзи, който го откарал в Ермосильо: на сутринта, скоро след като потеглили, дошъл един грамаден мъж с двама помагачи и с убийство в очите.

— Изкормих тоя кучи син като тлъста свиня! — каза Кокран с крива усмивка.

Мъжът кимна, като че поуспокоен. Преди да си тръгне, той помоли Кокран да запамети телефонните му номера наизуст и да унищожи листа, на който бяха написани. Той имаше брат, но също и съпруга и деца, а както се надяваше, и бъдеще.

Кокран прекара следобеда, доизпипвайки своя образ на богат бизнесмен от Барселона. Извади няколко хиляди долара от кутията за пури и я напъха в телевизора. Купи си няколко костюма и аксесоари, оформиха му прическата и брадата, направи си маникюр и си резервира билети за ранен полет до Дуранго на другата сутрин. Порепетира да говори на английски като добре владеещ езика чужденец, като от време на време изпускаше по някой неопределителен член. Пусна дълго и пълно с размишления писмо до дъщеря си, в което пишеше, че се надява скоро да се прибере и че напоследък е малко тъжен, защото Дол, неговото ловно куче, било блъснато от кола. Привечер си стегна багажа в нов скъп куфар. Вечеря леко, лежеше гол в тъмното на леглото и слушаше концерт на Бах по радиото.

Лежеше безсънен и си спомняше дребното спречкване с Мирея една вечер в апартамента му. Беше по някакъв глупав литературен въпрос — кой кого убил в „Паскуал Дуарте“, тази кръвопролитие книга, и докато той дърдореше ли дърдореше, между тях се възцари хлад. Знаеше, че спори, подтикван от хормоните си, че мисли с оная си глава. Умееше да говори прекрасно, но тя безмилостно атакуваше твърдоглавието му и му напомняше, че езикът е изразно средство на сърцето, а не тояга, с която да пребиваш хората. Той засрамено скри лицето си под възглавницата и извика: „За бога, прости ми, че толкова много ми знае устата!“ Чу смеха й и в тъмнината под възглавницата усети устните й да го галят. Отмести възглавницата от очите си, видя коляното й и сякаш се пробуди, осъзна ясно, че никога не е поглеждал женско коляно. Погледът му запълзя нагоре и той видя Мирея цяла, и за миг му се стори, че я вижда за пръв път и нищо не разбира. Отново изживя тази свежест на възприятията, като прокара поглед от присвитите пръсти на краката й до лъскавата й черна коса, разпръсната по корема му. Любовта му към нея стана едновременно цялостна, страховита и непоносима. После й заговори за това и тя като че ли го разбра идеално. Обзе го лекота, сякаш за пръв път проумя реалността на земния живот извън него; това странно го успокои и той заспа лесно, защото вече не го вълнуваше дали ще заспи, или не. Бързо се отказа от идеята да изрази чувството си чрез езикови конструкции. Животът му сякаш бе ужасно замърсено огледало, а безмълвната любов изчистваше това огледало и животът вече можеше не само да се търпи, но и да се живее пламенно и енергично — едно очакване, което носеше удоволствие, независимо от обратите на съдбата.

Сутринта той най-спокойно проспа часа на полета си, но също така спокойно нае чартърен „Бийчкрафт“, закуси и хвана такси до летището. Беше ясна слънчева утрин и краткият нощен дъжд заедно със северния вятър бяха пречистили и направили прозрачен обичайно мръсния въздух на Мексико сити. Застанал на пистата, той се загледа на юг към планините, в които се бе зародила религия, загубена за настоящето. Пилотът се държеше почтително, те излетяха при силен насрещен вятър и се спуснаха ниско, за да се порадват на гледката. Прелетяха над Селая, Агуакалиентес, над развалините на Куемада и над Фреснило, над границата със Сакатекас и над провинция Дуранго към едноименната й столица. Изпревариха с няколко минути самолета на авиолинията, който имаше междинно кацане в Гуадалахара. Там го чакаше мъж на име Амадор.