Анна Тод
След сблъсъка (90)

Глава осемдесет и девет
Теса

Гърдите ме болят и болката нараства, докато гледам как Крисчън прегръща Кимбърли, как я вдига от пода в такава сладка, щастлива прегръдка. Толкова се радвам за нея. Наистина. Просто… се оказва много трудно да гледаш как някой друг получава това, което винаги си искал. Колкото и да съм щастлива за нея, не мога да не си пожелая същото и за себе си. Никога не бих отнела и грам от нейното щастие, но когато той я целува по бузите и плъзга разкошен диамантен пръстен на пръста й, аз ставам от мястото си и тръгвам към хола. И без това никой няма да забележи отсъствието ми. И тогава вече позволявам на сълзите да се излеят. Знаех си, че ще стане точно така. Знаех си, че ще се прегъна. Ако Хардин не беше тук, може би щях да успея да го преглътна, но сега, когато е тук, всичко е толкова сюрреалистично, толкова болезнено.

Дошъл е да ме тормози. Няма за какво друго. Защо иначе да идва, ако не за да мълчи през цялото време и да ме мъчи. Но няма логика… той упорито ме отбягваше през последните десет дни, а след това се появява тук, при положение че знае, че ще бъда на вечерята. Не трябваше да идвам. Или трябваше да дойда с моята кола, за да мога да си тръгна, когато искам. Сега, веднага. Зед няма да дойде преди… Зед!

Зед ще дойде да ме вземе в девет. Поглеждам към лъскавия часовник на стената. Вече е седем и половина. Хардин ще го убие, буквално ще го убие, ако го види тук или с мен. Или може би… не му пука изобщо.

Намирам банята и затварям вратата след себе си. Отнема ми доста време, докато разбера, че осветлението се пуска от панел на стената. Технологиите в тая къща не са за мен. Боже, какво унижение, когато изтървах чашата. Хардин беше толкова безразличен. Сякаш изобщо не бях там. Дали изобщо му е било мъчно? Дали е прекарал цели дни да плаче в леглото и да се моли за сън през нощта, както бях аз? Няма как да разбера, а и той няма да си позволи да изглежда разбит и смазан пред мен. Ще поддържа това безразлично отношение. Дишай, Теса. Трябва да дишаш. Не обръщай внимание на ножа в гърдите ти.

Избърсвам очите си и поглеждам отражението си. Гримът ми не се е размазал. Слава богу. И косата ми е все така изрядно навита. Къдриците не са помръднали. Бузите ми са леко почервенели, но така изглеждам по-добре, по-жива. Когато отварям вратата, Тревър ме чака облегнат на стената и ме гледа с тревога.

— Добре ли си? Побягна доста… внезапно — казва и прави крачка към мен.

— Да, исках само да си поема малко въздух — лъжа. Тъпа лъжа, защото… първо на първо, кой ходи да диша въздух в банята? Тревър, за мой късмет, е джентълмен и никога не би ми признал, че е прозрял лъжата ми, както… би направил Хардин.

— Добре. Ще сервират десерта, ако искаш да се връщаме — казва и тръгваме по коридора.

— Не съм много гладна, но ще хапна малко — отвръщам. Опитвам се да регулирам дишането си и като че ми помага. Мъча се и да измисля нещо, в случай че Хардин и Зед се засекат. И тогава чувам тъничко гласче от една от стаите, край които минаваме.

— Откъде знаеш? — пита Смит по неговия си детски, но и доста критичен, леко циничен дори маниер.

— Защото аз знам всичко — отговаря Хардин.

Хардин? Хардин е със Смит?

— Тревър, защо не се върнеш да си изядеш десерта. Аз… ще отида да… поговоря със Смит.

— Сигурна ли си? — пита озадачено. — Мога да те изчакам.

— Не, няма нужда. Добре съм — разкарвам го вежливо. Той кима с глава, тръгва и ме оставя да подслушвам най-грубо и нахално чуждите разговори. Смит казва нещо, което не разбирам, а Хардин отговаря:

— Въпреки това знам всичко. — Гласът му е спокоен. Както винаги.

Облягам се на вратата и слушам.

— Тя ще умре ли? — пита Смит.

— Не. За бога, човече, защо винаги мислиш, че някой ще умре?

— Не знам — казва малкият.

— Е, не е вярно, че всички умират.

— Кой умира тогава?

— Не всички.

— Добре де, но кои хора умират? — продължава да го притиска малкият.

— Хора… лоши хора… предполагам. И възрастни хора. И болни хора… О, да, понякога и тъжни хора.

— Като твоето красиво момиче?

Сърцето ми препуска в галоп.

— Не, тя няма да умре. Тя не е тъжна — казва Хардин и аз слагам ръка на устата си.

— Да бе.

— Не, не е. Тя е щастлива и няма да умре. Кимбърли е също щастлива и няма да умре.

— Защо си толкова сигурен?

— Вече ти казах, че знам всичко.

Тонът на Хардин се е променил, откакто Смит спомена името ми. Малкият се смее.

— Не, не знаеш нищо.

— Сега по-добре ли си? Ще плачеш ли още? — пита Хардин.

— Не ми се подигравай.

— Извинявай. Но все пак, възнамеряваш ли да плачеш още?

— Не.

— Добре.

— Добре.

— Не ме имитирай, не е възпитано — казва Хардин.

— Ти си груб.

— Ти също. Сигурен ли си, че си само на пет години? — пита Хардин.

Всъщност самата аз винаги съм искала да го питам същото. Смит е толкова зрял за годините си, но може би така се случва, когато трябва да преживееш толкова много неща, и то толкова малък.

— Да, напълно съм сигурен — отвръща Смит. — Искаш ли да играем?

— Не, не искам.

— Защо?

— Защо задаваш толкова много въпроси. Напомняш ми на…

— Теса? — Гласът на Кимбърли ме стряска и едва не изпищявам от уплаха. Тя слага ръка на рамото ми. — Извинявай. Виждала ли си Смит? Избяга с Хардин… да не повярваш… хукна след него.

Тя изглежда крайно объркана, но все пак развълнувана от жеста на Хардин.

— Ами… не знам — промърморвам и бързам да се отдалеча, за да избегна унижението Хардин да ме хване да подслушвам разговора му. Знам, че е чул, когато Кимбърли извика името ми.

Връщам се в столовата и се присъединявам към малката група, с която разговаря Крисчън. Казвам му колко много ценя жеста му да ме покани и го поздравявам за годежа. Кимбърли се появява след няколко минутки, поздравявам и нея, благодаря им и казвам, че си тръгвам. Отивам да кажа довиждане на Карен и Кен. Поглеждам часовника на телефона си. Зед ще е тук след десет минути. Хардин е зает със Смит и очевидно няма никакво намерение да говори с мен. Което е много хубаво, наистина. Точно от това имам нужда. Не искам да ми се извинява и да ми казва колко е бил нещастен през цялото време без мен. Няма нужда да ме прегръща и да ми обяснява как всичко ще е наред, как всичко ще се нареди, как ще поправи всичко счупено. Не, нямам нужда от тези неща. И без това няма да го направи, така че е безсмислено да искам нещо, което не съществува.

Заставам на тротоара и след секунди замръзвам от студ. Трябваше да си взема сако. Краят на януари е и започва да вали сняг. Не знам за какво съм си мислела. Надявам се Зед да дойде по-скоро. Леденият вятър плющи в косата ми, треперя от студ. Обвивам тялото си с ръце, за да се предпазя. Неуспешен опит.

— Тес? — Обръщам се и за секунда ми минава през ума, че халюцинирам. Момче, облечено в черно, върви към мен. — Какво правиш? — пита Хардин.

— Тръгвам си.

— О… — Потърква врата си, както прави винаги, когато не знае какво да каже. Мълча.

— Как си? — пита. Не мога да повярвам що за въпрос ми задава.

— Как съм аз ли! Аз ли как съм? — Опитвам се да запазя самообладание, докато той ме гледа с напълно неутрално изражение.

— Да… искам да кажа… ти… дали си… знаеш… добре?

Дали да му кажа истината, или да излъжа.

— А ти как си? — питам. Зъбите ми треперят.

— Аз попитах пръв.

Не, не си представях така първата ни среща след раздялата. Не бях убедена какво трябваше да се случи, но със сигурност не беше това. Мислех, че ще ме напсува и че ще ми крещи. Но да стоим на тротоара, който снегът започва да затрупва, и да се питаме как сме… това е последното нещо, което съм си представяла, фенерите, закачени по дърветата, греят с глуха светлина, която пада право върху него. Изглежда като ангел. Каква илюзия.

— Добре съм — лъжа.

Той бавно спуска поглед по тялото ми, а после нагоре към очите ми. Стомахът ми се качва в гърлото, сърцето ми бие до пръсване.

— Да, това мога да видя и сам. — Вятърът носи гласа му.

— А ти как си? — Искам да ми каже колко е зле, че се чувства ужасно, но той не отвръща нищо подобно.

— Като теб. Добре.

И тогава бързо изстрелвам въпроса:

— Защо не ми се обади?

Може пък това да предизвика някаква емоция у него.

— Аз… — Поглежда ме, после поглежда дланите си и бавно прокарва пръсти през покритата си със сняг коса. — Аз бях… зает.

Този отговор буквално срива и остатъците от стената ми. Гневът потушава болката, която в един миг щеше да ме събори.

— Зает?

— Да, бях… зает.

— Уау.

— Какво уау!

— Ти си бил зает? Знаеш ли през какво преминах последните единадесет дни? Беше ад, преживях болка, каквато изобщо не съм предполагала, че може да съществува, както и че човек може да оцелее след подобно страдание. И чаках… чаках един шибан идиот! — крещя и се дера.

— Ти също не знаеш какво съм правил. Винаги си мислиш, че знаеш всичко, но знаеш ли? Нищо не знаеш — крещи и той и аз тръгвам към края на тротоара, защото съм наясно, че съвсем ще откачи, когато види кой идва да ме вземе. Къде е Зед, по дяволите? Осем и пет е.

— Кажи ми тогава, кажи ми каква е тази заетост, която е била по-важна от това да се бориш за мен, Хардин?

Бърша сълзите под очите си и се моля някой да ги спре. Не искам повече да плача.