Анна Тод
След сблъсъка (89)

Глава осемдесет и осем
Хардин

Какво правя тук, по дяволите?

Поначало идеята беше лоша.

Крача напред-назад по тротоара и изритвам един камък чак до отсрещната страна на улицата. На какво се надявам? Какво очаквам да се случи? Да се хвърли в ръцете ми и да ми прости за всички лайна, които й скупчих на главата? И изведнъж да ми повярва, че не съм спал с Карли?

Оглеждам огромната къща на Ванс. Може би дори не е тук и ще изглеждам като пълен идиот, че съм се появил неканен. Всъщност ще изглеждам като пълен идиот и в двата случая. Просто трябва да си тръгна. И от тая риза така сърби. Мразя да нося ризи. Черна риза, но все пак риза.

Виждам колата на баща ми и надничам вътре. На задната седалка забелязвам тази ужасна чанта, която Теса влачи със себе си на всяко мероприятие. Значи е тук, вътре е. Празният ми стомах се свива от притеснение и щастие, че съм толкова близо до нея, че може би ще я видя.

И какво да й кажа?

Не знам. Трябва да обяснявам как всички тези дни са били пълен ад без нея — от мига, в който заминах за Англия, че се нуждая от нея, че се нуждая от нея повече, отколкото се нуждая от въздух. Трябва да й кажа, че съм изрод, който е прецакал единственото хубаво нещо в живота си — нея. Тя е всичко за мен и винаги ще бъде. Просто ще вляза и ще я помоля да излезе с мен, за да поговорим.

Мамка му, нервен съм, ужасявам се. Ще повърна. Не, в стомаха ми няма никаква храна. Но ако бях ял нещо, вече щях да драйфам. Знам, че изглеждам като пълно лайно. Как ли изглежда тя? Не вярвам да изглежда така зле. Тя никога не може да изглежда зле, но дали и за нея е било така трудно, както е за мен?

Стигам до вратата и веднага се обръщам да си вървя. И бездруго мразя да съм сред хора, а отпред има поне петдесет коли. Всички ще ме зяпат и аз ще изглеждам като пълен глупак, какъвто съм всъщност.

Преди напълно да се откажа, се обръщам и натискам звънеца. Това е за Теса. Това е за нея, повтарям си. Ким ми отваря вратата с изненадана усмивка.

— Хардин? Не знаех, че ще идваш — казва тя. Знам, че полага максимални усилия да се държи мило, но гневът й избива на повърхността. Да, разбира се, че ще се опитва да я защити.

— Да… и аз не знаех — отговарям.

Тогава в очите й забелязвам нещо ново. Съжаление. Изплува в очите, по лицето й и тогава разбирам, че изглеждам много по-зле, отколкото си мислех, може би защото току-що слизам от самолета и… по ред други причини.

— Влизай… Навън е много студено.

За секунда вниманието ми е привлечено от обзавеждането в къщата на Ванс. Изглежда като шибано произведение на изкуството, сякаш никой не живее тук. Хубаво е и… всичко… но аз харесвам по-стари неща, не това съвременно изкуство.

— Вечерята точно започва — казва тя, аз тръгвам след нея и влизам в столовата със стъклени прозорци.

И точно тогава я виждам. Сърцето ми спира. Такава тежест смазва гърдите ми, че започвам да се задушавам. Теса слуша как някой й разказва нещо, усмихва се и прокарва ръка по челото си, за да прибере косата си назад. Залязващото слънце зад гърба й я облива в някаква божествена светлина. Блести с непоносимо болезнен пламък. Буквално не мога да помръдна. Чувам смеха й и за първи път от десет дни насам мога да дишам. Толкова много ми липсваше. Изглежда феноменално. Винаги е изглеждала така, но сега, пременена в тази червена рокля и със слънчевата светлина, попиваща в кожата й, и с тази усмивка…

Защо се усмихва, защо се смее? Не трябваше ли да плаче, не трябваше ли да изглежда като мен? Съсипана? Тя пак се смее и очите ми най-сетне се откъсват от нея. Поглеждам към източника на веселбата, поглеждам към този, който я кара да забрави за мен. Копелето Тревър. Така го мразя. Мога да отида и да го метна през стъкления прозорец. И никой няма да може да ме спре. Защо все още се навърта около нея, по дяволите? Ще го смажа това шибано лайно.

Не. Трябва да се успокоя. Ако го нападна сега, Теса няма да иска да ме изслуша.

Затварям очи за няколко секунди и водя вътрешна борба да се успокоя. Ако остана спокоен, ще ме изслуша, ще излезем заедно и ще си отидем у дома, където ще падна на колене и ще я моля да ми прости, ще се любим и всичко ще е наред.

Гледам я как оживено започва да разказва нещо. Свободната й ръка се движи плавно из въздуха, говори, усмихва се. Забелязвам гривната на ръката й и сърцето ми ще изскочи. Тя все още я носи. Тя все още я носи. Това е добър знак. Трябва да е добър знак. Шибанякът Тревър я гледа напрегнато. Очите му са пълни с обожание. Кръвта ми кипва. Изглежда като болно от любов куче, а тя го насърчава още повече.

Нима вече се е отказала напълно от мен? Заради него? Ще продължи без мен заради него? Ако е така… не, няма да издържа. От друга страна, мога ли да я виня? Не й се обадих. Дори не съм си направил труда да си купя нов телефон. Вероятно си мисли, че не ми пука, мисли си, че съм се отказал от нея. Спомням си за онази тиха уличка в Англия, за подутото коремче на Натали, за изпълнената с обожание усмивка на годеника й Илайджа. Точно така Тревър гледа Теса сега. Той е нейният Илайджа. Той е вторият й шанс да получи това, което заслужава.

И когато осъзнавам това, имам чувството, че един тон тухли се изсипват върху главата ми. Трябва да си тръгна оттук. И то сам. И да я оставя на мира. Да я оставя на него. Сега разбирам, че срещата ми с Натали не е била случайна — трябвало е да видя момичето, което съсипах, като предупреждение да не правя пак същата грешка. И то с Теса.

Трябва да се обърна и да изляза. Преди да ме е видяла.

Но в мига, в който вече приемам поражението си, очите й срещат моите. Усмивката й изчезва, чашата с вино се изплъзва между пръстите й и се разбива в дървения под. Всички се обръщат и я гледат. Откъсвам очи от нея, но забелязвам, че Тревър, колкото и да е объркан, веднага скача като пружина да й помогне. Теса мига няколко пъти и очите й бавно се свеждат към пода.

— Много съжалявам — започва да се извинява като обезумяла и се навежда да събира стъклата.

— О, не се излагай. Ще донеса метла и кухненското руло — казва Кимбърли и се забързва към… където и да е.

Трябва веднага да се махна. Обръщам се, готов съм да бягам, ако трябва, и едва не се препъвам в някакъв дребен човек. Поглеждам надолу и виждам Смит, който ме гледа с празен поглед.

— Мислех, че няма да идваш — казва той, а аз само поклащам глава и го потупвам по косата.

— Да, точно си тръгвах…

— Защо?

— Защото не бива да съм тук — отвръщам и поглеждам през рамото му.

Тревър е взел вече малката четка от ръцете на Кимбърли и мете, после изсипва стъклата в малка торбичка. Тес му помага. Да… има нещо символично в това: Тревър помага на Теса да събере счупените парчета. Шибана метафора.

— И на мен не ми харесва — пъшка Смит и се принуждавам да го погледна. — Остани? — моли невинно. С надежда.

Поглеждам Теса, после детето. Сега малкият не ме дразни така, както в началото. Мисля, че нямам сили дори да се дразня. Особено от него. Някой слага ръка на рамото ми.

— Не е зле да го послушаш — казва Крисчън и стиска леко рамото ми. — Остани да вечеряш. Ким се е постарала толкова много, за да направи тази вечер възможна — добавя с топла усмивка.

Поглеждам към приятелката му, която чисти мокрото петно на пода, което се оказа там по моя вина. Разбира се, Теса е до нея и се извинява малко повече от необходимото.

— Добре — казвам и поглеждам Крисчън.

Ако мога да издържа на тази вечеря, значи мога да издържа на всичко. Просто ще преглъщам болката, която ме реже само докато гледам как Теса е толкова щастлива без мен. Изглеждаше съвсем спокойна до момента, в който ме видя, чак после тъгата помрачи красивото й лице. Ще се държа по същия начин, ще се правя, че не умирам при всяко помръдване на клепачите й. Ако остане с впечатлението, че не ми пука, ще й бъде по-лесно да продължи напред и да получи това, което заслужава.

Кимбърли свършва с почистването и заръчва на единия от сервитьорите да звънне с една камбанка.

— Е, шоуто свърши. Време е да седнем за вечеря — казва с усмивка и подканя хората с ръка да заемат местата си по масите.

Тръгвам след Крисчън и избирам някаква маса, без да обръщам внимание къде са Теса и „приятелят й“. Въртя вилицата в ръце и виждам Кен и Карен, които явно идват да ме поздравят.

— Не очаквах да те видя тук, Хардин — казва баща ми.

Карен сяда до мен. Въздъхвам.

— Защо всички ми го казват тази вечер? — Не вдигам поглед, не искам да знам къде е седнала Теса. Не мога да си позволя да я търся с очи.

— Говори ли с нея? — едва прошепва Карен.

— Не.

Гледам ситните цветни мотиви на покривката и чакам да донесат храната. И когато я донасят… Цели пилета. Огромни пилета във всяка шибана чиния. Сосове и салати се редят в средата на масата, купа след купа.

Накрая не издържам и вдигам поглед да я търся, а тя стои точно срещу мен… до Тревър идиота, разбира се. Подбутва една аспержа в чинията си, без да я яде. Знам, че не обича аспержи, но е прекалено любезна да не изяде нещо, което са й сервирали, нещо, което някой друг е приготвил за нея. Гледам как затваря очи и се насилва да вкара зеленчука в устата си. Почти се засмивам, когато забелязвам как стоически се опитва да прикрие отвращението си и отмива неприятния вкус с много вода, а после попива устните си с кърпичка. Тя ме хваща, че я гледам, и веднага отмества поглед. Виждам болката зад сивите й очи. Болка, която аз съм причинил. Болка, която ще спре само ако стоя настрани от нея и й позволя да продължи живота си без мен. Всички наши неизказани думи летят над масата… и тя пак забива поглед в чинията си.

Не вдигам очи от масата по време на цялата вечеря. Едва успявам да сложа пет хапки в устата си. Дори когато чувам как Тревър говори на Теса за Сиатъл, не поглеждам. За първи път в живота си истински искам да съм някой друг, да не съм себе си. Бих дал всичко, за да съм Тревър, да мога да я направя щастлива, никога да не я наранявам. Теса отговаря на въпросите му, но доста кратко и знам, че е истински благодарна на Карен, когато тя повдига темата за Ландън и за неговата неразрушима връзка с момичето му в Ню Йорк.

Изведнъж чувам как някой чука с вилица по чашата си, за да привлече вниманието на всички. Крисчън става:

— Мога ли да ви помоля за малко внимание… — Почуква още веднъж, засмива се и казва: — По-добре да спра, преди да я счупя. — Веднага поглежда извинително към Теса. Бузите й пламват и се налага да стисна с все сила бедрата си, за да се задържа на стола и да не стана да му кажа нещо грубо, задето я постави в неловко положение. Знам, че само се шегува, но понякога се държи като идиот. — Благодаря на всички, които дойдоха тази вечер. За мен означава толкова много да събера в дома си всички хора, които обичам. Тук, с нас. Нямам думи да изразя гордостта си от работата на всеки един от вас. Тази стъпка не би била възможна без приноса на всички ви. Вие сте най-добрият екип. Никога не се бях надявал да събера толкова качествени хора като вас в един екип. Кой знае? Догодина може да отворим офис и в Лос Анжелис. Или в Ню Йорк… мога да ви побъркам с плановете, които ми се въртят из главата — смее се на шегата си, но личи, че амбициите му наистина се простират доста далеч.

— Не се надценявай — казва Кимбърли и го плясва по задника.

— А ти, Кимбърли, най-вече ти… Нямаше да стигна доникъде без теб. — Тонът му рязко се променя. Настроението в залата също. Той я хваща за ръката и застава пред нея. — След смъртта на Роуз живях в пълен мрак. Дните идваха и си отиваха в мъгла. Никога не съм предполагал, че някога мога да бъда отново щастлив. Не вярвах, че съм способен да обичам друга жена. Бях приел факта, че сме само ние двамата: Смит и аз. Един ден тази луда блондинка попада по случайност в офиса ми. Идва с десетминутно закъснение и с най-ужасното петно от кафе на блузата си. И край… там се предадох. Бях напълно завладян от духа и енергията ти. Ти ми даде нов живот точно когато се отказвах от предишния си. Никой никога не можеше да замени Роуз. Ти го знаеше, но се опита да я замениш. Ти не се страхуваше от спомена за нея, напротив, съживи го и ми помогна да си върна живота. Просто ми се иска да те бях срещнал по-рано и да не бях страдал толкова дълго. — Той се опитва да се засмее, защото моментът става прекалено емоционален, но не успява. — Обичам те, Кимбърли. Обичам те повече от всичко на света и искам да прекарам живота си с теб. Всеки ден да ти се отблагодарявам за това, което ми даде, за живота, който ми даде. — И пада на едно коляно.

Това е някаква шега, нали? Всички, които познавам, изведнъж решават да се женят… или просто това е някаква шега? Специално заради мен? Наговорили са се?

— Това не е празненство заради новия офис, а годежно парти ако се съгласиш, разбира се — казва и й се усмихва.

Кимбърли пищи и заплаква. Когато започва да крещи, че е съгласна, не мога да гледам повече и отвръщам очи от тях.

Не мога да се сдържа и поглеждам Теса. Тя слага ръце на бузите си и бърше сълзите си. Знам, че полага върховни усилия да се усмихне на приятелката си — заради нейното щастие, — иска сълзите й да изглеждат като сълзи на радост, но само аз знам, че се преструва.

Да, моментът е емоционален, но тя мисли за това как е трябвало да слуша друг мъж да каже на друга жена думите, които тя искаше да чуе от мен.