Анна Тод
След сблъсъка (88)

Глава осемдесет и седем
Теса

Единадесет дни. Минаха единадесет дни и нито дума от Хардин. Бяха много трудни дни, но компанията на Зед наистина ми помогна. Тази вечер е официалната вечеря. Започвам да се притеснявам все повече и повече, че когато се окажа сред всички онези познати лица, всяко едно от тях ще ми напомня за Хардин и стените, които се опитвах да изградя, ще рухнат. Само на едно място да се пропукам… и край — няма да имам никаква защита.

Време е да тръгвам. Поемам си дълбоко дъх и се поглеждам в огледалото. Както винаги, косата ми е пусната и пада на едри къдрици, но гримът ми е по-тъмен. Слагам гривната, която Хардин ми подари, макар и да знам, че не бива да я нося, но без нея се чувствам гола. Тя е част от мен, от това, което е той… беше той. Роклята ми се струва още по-красива днес и се радвам, че успях да възвърна теглото си след драстичното отслабване през първите дни, когато изобщо не ядях.

Искам само да бъде като преди. Искам да те видя пред входната врата, пеят в песента.

Свалям слушалките, взимам си чантата и тръгвам. Когато слизам на долния етаж, Кен и Карен вече ме чакат. Карен е облечена в прекрасна дълга рокля на бели и сини щампи, а Кен е с костюм и вратовръзка.

— Изглеждаш великолепно — казвам на Карен и бузите й веднага поруменяват.

— Благодаря, слънце. Ти също — усмихва се тя с най-топлата си усмивка.

Толкова е добра. Когато се наложи да се изнеса, ще ми липсва да я виждам така често, както я виждам сега.

— Мислех си, ако имаш възможност тази седмица, да отделим малко време за парника? — пита, докато върви към колата.

Босите ми крака шляпат по асфалта във високите обувки.

— Разбира се, с огромно удоволствие — казвам и се качваме в тяхното волво.

— Ще е толкова забавно! Не сме ходили на парти от доста време — възкликва Карен и взима ръката на Кен в своята, докато той завива и подкарва по улицата. Взаимната им любов не ме кара да им завиждам, напротив — напомня ми, че всъщност хората наистина могат да бъдат добри един с друг.

— Ландън се прибира късно тази вечер. Ще го взема от летището в два часа — казва Карен развълнувано.

— Нямам търпение да се върне.

И наистина нямам търпение. Той е най-добрият ми приятел. Липсват ми мъдрите му думи и топлата му усмивка.

 

 

Къщата на Крисчън е точно това, което си представях. Много модерна, а като структура цялата е почти прозрачна. Очевидно основният елемент е стъкло, съчетан с метал, и като че само това я държи да не падне от хълма. Всеки детайл е такъв, че да се вписва в основния тематичен мотив на интериора. Удивително! Напомня ми на музей сякаш никой никога не докосва нищо в този дом.

Кимбърли ни посреща на вратата.

— Благодаря, че дойдохте — усмихва се и ни прегръща.

— Благодарим за поканата — казва Кен и се здрависва с Крисчън. — И поздравления за голямата крачка напред.

И тогава през задния прозорец забелязвам водата. Сега разбирам защо почти цялата къща е само стъкло: къщата е построена върху езеро. Водата около нея изглежда ужасно много, като безкрайност. Залязващото слънце се отразява във водата и почти ме ослепява. Дъхът ми спира. Къщата е на върха на възвишение и склоновете отстрани създават илюзията, че плуваш върху вода.

— Всички са в столовата — казва Кимбърли и ни води направо натам.

Столовата е като всичко останало в тази къща — съвършена. Не мога да кажа, че точно това е стилът, който обичам — предпочитам по-старомодните къщи, но наистина тук всичко е изумително. Две продълговати маси за хранене изпълват цялото пространство. Пред всяко място е поставена малка купа с плуващи свещи, а през две места има разкошни декорации от най-различни цветя. Салфетките са сгънати като цветя. Всяка е захваната със сребърна халка. Красиво е.

Елегантно. Цветно. Като изрязана от списание снимка. Кимбърли наистина се е постарала за това парти.

Тревър седи на масата, която е най-близо до прозореца. Разпознавам и някои други колеги от издателството. Забелязвам и Кристъл от отдела по маркетинг и бъдещия й съпруг. Смит е седнал на два стола и си е забил носа в някаква видеоигра.

— Много си красива — казва Тревър и става да поздрави Кен и Карен.

— Благодаря. Как си? — питам.

Вратовръзката е абсолютно същият цвят като очите му, които греят весело.

— Страхотно. Готова ли си за голямото преместване?

— Да. И още как — отговарям, но всъщност си мисля колко хубаво би било, ако наистина мога да замина за Сиатъл. Веднага.

— Радвам се да те видя, Тревър — казва Кен и се здрависват, а аз поглеждам надолу, когато усещам как някой ме дърпа за роклята.

— Здрасти, Смит. Как си? — питам малкото момче с грейнали зелени очи.

— Добре — свива рамене и после много тихо пита: — Къде е твоят Хардин?

Не знам какво да му отговоря, а и тези думи… „твоят Хардин“ разбъркват на нова сметка емоциите, които бях успяла да потисна. Каменната стена около мен вече започва да се пука, а са минали едва десет минути.

— Той… той не е тук в момента.

— Но ще дойде, нали?

— Не, съжалявам. Не мисля, че ще успее да дойде днес.

— О!

— Но каза да ти предам поздрави — лъжа и разрошвам косата му.

Да, знам, че е ужасна лъжа и че всеки, който познава Хардин, би разбрал, че лъжа, но не мога да не му кажа нещо. Ето, Хардин вече ме кара да лъжа и децата. Супер. Смит се усмихва и пак сяда.

— Добре. Харесвам твоя Хардин.

И аз, но не е мой, искам да му кажа.

През следващите петнадесет минути пристигат още около двадесет души. Крисчън пуска супер модерната си стереоуредба. С едно-единствено натискане на копчето из къщата се понася тиха музика, само едно нежно пиано. В стаята се появяват млади момчета с бели официални ризи и започват да разнасят напитки и предястия. Взимам си нещо, което прилича на парче хляб с доматче и сос.

— Офисът в Сиатъл ще ви вземе дъха. Трябва да го видите — казва Крисчън на малката група, събрала се около него. — Намира се във вода и е два пъти по-голям от офиса тук. Не мога да повярвам, че най-накрая успях да постигна това разширение на бизнеса си.

Опитвам се да изглеждам максимално заинтригувана, когато един сервитьор ми подава чаша бяло вино. Е, разбира се, че съм заинтригувана. Само съм малко разсеяна. Разсеяна от споменаването на името на Хардин и от идеята за Сиатъл. Гледам към водата през стъклената стена и си представям как с Хардин се местим да живеем в Сиатъл. В апартамент точно в оживения център. Ново място, нови хора. Ще се сприятелим с други хора, ще започнем живота си отначало, на чисто. Хардин ще работи при Ванс и ще се хвали денонощно как изкарва повече пари от мен, а аз ще трябва да се бия с него, за да извоювам правото да плащам кабелната телевизия.

— Теса? — Гласът на Тревър ме изтръгва от красивия ми блян.

— Извинявай… — казвам и едва сега осъзнавам, че сме останали сами и че той или започва, или току-що приключва някаква история, която аз изобщо не съм чула, дори не съм разбрала кога е започнал да ми разказва.

— Казвах, че апартаментът ми е много близо до новия офис, точно в центъра. Наистина трябва да видиш гледката — усмихва се той. — Сиатъл е безумно красив през нощта.

Усмихвам се и кимвам. Обзалагам се, че е така.