Анна Тод
След сблъсъка (87)

Глава осемдесет и шест
Теса

Пропадам. Пропадам назад и надолу. Спомените с Хардин ме дърпат за краката и сякаш се опитват да ме потопят под вода. Свалям прозорците, искам да дишам. Зед е толкова сладък, толкова добър с мен. Разбира ме. Видял е толкова много в живота, преживял е много повече от мен, а аз постоянно го отхвърлям. Ако спра да се държа като глупачка, мога поне да се опитам да бъда с него. Не, не мога да си представя как започвам връзка с него сега. Нито дори в обозримото бъдеще. Но може би след време… бих могла. Не искам Зед да къса с Ребека, ако мога изобщо да му дам отговор или да се опитам да намекна за някакво евентуално бъдеще.

Потеглям към къщата на Ландън, по-объркана от всякога.

Ако мога да поговоря с Хардин, да го видя само още веднъж, може би ще можем цивилизовано да приключим нещата, та да се успокоя. Ако чуя от устата му, че не му пука, ако се държи жестоко с мен, тогава ще мога да дам шанс на Зед. Да дам шанс на себе си.

Преди да успея дори да помисля и да се спра, вадя телефона си и натискам копчето, от което се крия от четвъртия ден насам. Ако ми затвори, мога спокойно да продължа. Ако не ми отговори, това значи официално прекратяване на всичко с него. Но ако ми каже, че съжалява и че можем да работим над проблемите си… не, не. Прекалено много се унижих, за да му се обаждам трети път, но трябва да знам.

И веднага се включва гласова поща.

— Хардин… — думите излизат от устата ми като картечни залпове. — Теса е… Аз… трябва да говоря с теб. В колата съм и съм ужасно объркана… — Започвам да плача. — Защо дори не се опита да ми се обадиш, да се свържеш с мен? Просто ме остави да те… напусна. И ето докъде стигнах. До такова жалко състояние да седя и да плача в колата, и то на някаква гласова поща. Искам да знам какво се случи с нас. Защо този път стана така? Защо сега не се опита дори да се бориш за мен. Заслужавам да бъда щастлива, Хардин — проплаквам и затварям.

Защо го направих? Защо се прекърших и му се обадих, че и плаках. Такъв съм идиот. Вероятно дори няма да го прослуша. И ще се смее. Може би ще го пусне пред някое случайно момиче, с което се напива по цял ден, и ще се смеят за моя сметка. Спирам на един празен паркинг да си събера мислите, преди пак да се ударя в някого.

Гледам телефона и дишам дълбоко, за да се успокоя и да спра да плача. Минават двадесет минути, но нищо. Не се е обадил, не ми е писал. Защо седя на някакъв паркинг в десет през нощта и се мъча да му се обадя? Борих се със себе си, опитвах се да бъда силна, а ето как се разпадам за кой ли път. Не мога да позволя това да се случи. Излизам от паркинга и карам към апартамента на Зед. Очевидно Хардин е прекалено зает да се занимава с мен, а Зед е тук, чака ме, готов е за мен и е толкова мил.

Паркирам колата си до неговата и си поемам дълбоко дъх. Трябва да помисля първо за себе си и за това, което искам.

Докато бягам по стълбите към апартамента на Зед, изпитвам странно спокойствие. Блъскам по вратата и пристъпвам от крак на крак, чакайки да ми отвори. А ако е много късно и не ми отвори? Така ми се полага, предполагам. Не трябваше да го целувам, когато съм затънала в такава каша.

Когато вратата се отваря, дъхът ми спира. Зед е само по къси черни гащи. Татуираните му гърди са голи.

— Теса? — Очевидно съм успяла да го изненадам.

— Не знам… какво мога да ти дам, но мога да… опитам — казвам.

Той прокарва ръка през косата си и си поема дълбоко дъх. Сигурна съм, че ще ми каже да си ходя.

— Съжалявам… не трябваше да идвам… — Не мога да понеса повече да бъда отхвърляна от всички. Не и днес, не и в близко бъдеще.

Обръщам се към стълбите и бягам надолу, взимам по две стъпала наведнъж, докато ръката на Зед не се увива около моята. Обръща ме с лице към себе си. Не казва нищо, просто взима ръката ми в своята и ме води обратно в апартамента си.

Зед е спокоен, мълчалив и разбиращ. Сядаме на дивана. Той в единия ъгъл, а аз в другия. Толкова е различно от това, което беше с Хардин. Когато не искам да говоря, той не ме кара. Когато не мога да се сетя как да обясня защо съм тук и защо постъпвам така или иначе, той не ми вика и не ме притиска. И когато му казвам, че няма да се чувствам добре да спя в неговото легло, той ми носи одеяло и доволно чиста възглавница и ги оставя на дивана.

 

 

Когато се събуждам на другата сутрин, вратът ми е скован и ме боли. Старият диван на Зед не е най-удобното място за спане, но все пак се наспах добре предвид обстоятелствата.

— Здрасти — усмихва се Зед, когато влиза в хола.

— Здрасти — усмихвам се и аз.

— Добре ли спа?

Зед се държа невероятно добре снощи. Дори не мигна, когато му казах, че искам да спя на дивана. Слуша ме с часове, когато говорих за Хардин и за това как всичко се е объркало. Той ми каза, че много харесва Ребека, но сега не знае какво да прави, защото винаги бил харесвал само мен и мислел за мен през цялото време. Дори и след като се запознал с нея. За първи път изпитах вина спрямо това момиче, но с напредването на нощта сълзите ми изсъхнаха и накрая вече се смеех. Коремът буквално ме болеше от смях, когато си разказвахме спомени от детството и разни смешни неща, които сме правили като малки. После си легнахме.

Почти два следобед е. Никога не съм ставала толкова късно, но така се получава, когато не си лягаш до седем сутринта.

— Да, добре спах. А ти? — Ставам и сгъвам одеялото, което Зед ми даде. Имам смътен спомен как ме зави, докато заспивах.

— И аз — усмихва се и сяда на дивана. Косата му е мокра. Кожата му лъщи, сякаш сега си е взел душ.

— Къде да сложа това? — питам и соча одеялото.

— Където и да е. Нямаше нужда да го сгъваш — смее се, а аз се сещам как Хардин блъскаше всичко в гардероба, само и само да ме побърква.

— Имаш ли нещо за днес? — питам.

— Работих тази сутрин, така че нямам нищо.

— Вече си свършил за днес?

— Да, от девет до дванадесет — усмихва се. — Ходих само да си оправя колата.

Бях забравила, че работи като автомонтьор. Всъщност сега осъзнавам, че не знам почти нищо за него. Освен че е доста издръжлив, за да спи само два часа и после да отиде на работа.

— През деня трудолюбив студент по опазване на околната среда, през нощта омазан с масло автомонтьор — шегувам се и той се смее.

— Нещо такова. Ти какво ще правиш днес?

— Не знам. Трябва да си купя тоалет за партито на шефа ми утре вечер.

За секунда се замислям дали да не го помоля да дойде с мен, но не, би било грешка, би било грозно. Никога не бих го направила. Ще накарам всички да се чувстват неловко, а аз самата едва ли ще се чувствам по-добре. Със Зед се разбрахме да не избързваме. Просто да прекарваме малко време заедно и да видим какво ще излезе накрая, как ще потръгне. Той няма да ме кара да се откажа от Хардин, защото и двамата знаем, че ще ми е нужно много повече време, преди дори да си помисля да започна да излизам с някого. Имам толкова много неща на главата. На първо време трябва да реша къде ще живея.

— Мога да дойда с теб, ако искаш. Или можем да отидем на кино след това — пита притеснено той.

— Да. И двата варианта са ОК — отвръщам, усмихвам се и проверявам телефона си. Нямам пропуснати обаждания. Нямам и съобщения. Нищо в гласовата поща.

Със Зед си поръчваме пица и прекарваме заедно остатъка от деня. Накрая си тръгвам и поемам към къщата на Ландън. По пътя спирам в мола точно преди да затворят. Попадам на страхотна червена рокля с квадратно деколте, стигаща малко над коляното. Не е много консервативна, но не е и много разголена.

Когато се прибирам в къщата, на плота до чиния с храна Карен ми е оставила бележка, че са на кино и че ще се върнат веднага след това. Изпитвам истинско облекчение, че съм сама, макар че когато са там, почти не ги забелязвам, защото мястото е огромно. Взимам си душ, обличам си пижамата и се насилвам да заспя.

В сънищата си виждам зелени очи, но вече пред тях застават нечии златистокафяви.