Анна Тод
След сблъсъка (83)

Глава осемдесет и две
Хардин

— Ето, готово — казва майка ми, докато влиза в старата ми стая. Подава ми малка порцеланова купа. Сядам в леглото.

— Какво е това? — питам, а гласът ми е прегракнал.

— Топло мляко с мед. — Отпивам една глътка. — Помниш ли, че когато беше малък, ти правех мляко с мед.

— Да.

— Ще ти прости, Хардин — казва майка ми и аз веднага затварям очи. От хлипане и рев преминах в състояние на тотална вцепененост. Ням, глух, сляп.

— Не мисля…

— Ще ти прости. Видях как те гледа. Прощавала ти е далеч по-лоши неща, помниш, нали?

Тя отмята сплъстената ми коса от челото и за първи път не се опитвам да я отблъсна.

— Знам, но този път не е така, мамо. Унищожих всичко, което градих с нея месеци наред.

— Обича те, знам.

— Не мога повече така. Не мога. Не мога да бъда човекът, който тя иска, не мога да бъда такъв, какъвто ме иска. Винаги прецаквам всичко. Това съм аз и винаги ще бъда такъв.

— Това не е вярно. Аз знам, убедена съм, че ти си точно това, което тя иска.

Чашата трепери в ръката ми. Едва не я изтървавам.

— Знам, че се опитваш да ми помогнеш, но моля те… просто не го прави, мамо.

— И сега какво? Ще се откажеш ей така? И ще продължиш сам… някак?

Оставям чашата, преди да отговоря. Въздъхвам.

— Не, не мога да продължа дори и да искам, но тя трябва да го направи. Трябва да я оставя да продължи, преди да й навредя още повече. Трябва да я оставя да живее щастливо като Натали… да бъде щастлива след всичко, което й причиних. Щастлива с някого като Илайджа.

— Добре, Хардин. Не знам какво повече да ти кажа, за да те убедя да отидеш и да се извиниш — изрича рязко тя.

— Просто ме остави, моля те — умолявам я.

— Така и ще направя. Но само защото вярвам, че ще вземеш правилното решение и ще се бориш за нея.

Веднага след като затваря вратата, купата и чинийката биват запратени към стената, след което падат на пода на малки парченца.