Анна Тод
След сблъсъка (82)

Глава осемдесет и едно
Теса

В мига, в който Карен излиза да закара Ландън на летището, веднага усещам познатата болка. Самотата се плъзва под кожата ми, но се налага да не й обръщам внимание. Трябва да я пренебрегна. Трябва. Сама ми е добре. Стомахът ми започва да ръмжи и се сещам, че съм много гладна.

Кен се е облегнал на плота в кухнята и разопакова един замразен светлосин капкейк.

— Здрасти, Теса. Вземи си един.

Баба ми казваше, че капкейкчетата са храна за душата. Точно от това имам нужда сега — от храна за душата.

— Благодаря — отговарям и облизвам глазурата на кейкчето.

— Не благодари на мен, а на Карен.

— Непременно.

Кейкчето е невероятно вкусно. Сигурно защото почти не съм яла през последните няколко дни, или защото този сладкиш наистина е лек за душата. Изяждам го за по-малко от две минути, но скоро след като прелестният вкус изчезва и се стопява в устата ми, усещам болката. Тя си е все там. Стабилна като пулса на сърцето ми, но вече не ме повлича надолу, както беше в началото, не ме събаря. И тогава Кен ме изненадва:

— Ще стане по-лесно. Ще намериш някой, който може да обича и друг човек, освен себе си.

Стомахът ми се обръща при внезапната смяна на темата.

Не искам да правя крачки назад, искам да вървя напред.

— Отнесох се с майката на Хардин по най-безобразния възможен начин. Знам, че е така. Нямаше ме с дни. Лъжех. Пиех, докато вече не можех да виждам пред себе си. Ако не беше Крисчън, не знам как Триш и Хардин щяха да оцелеят…

След тези думи си спомням какъв гняв изпитвах към Кен, когато разбрах, че той е виновен за кошмарите на Хардин. Спомням си как исках да го зашлевя, че е позволил нещо толкова ужасно така дълбоко да нарани сина му. Сега думите му разпалват потушения с много усилия гняв.

— Никога няма да мога да върна времето назад и да поправя грешките си, колкото и да ми се иска. Не бях достатъчно добър за нея и го знаех. Тя беше прекалено добра за мен. И това знаех. Всички го знаеха. Сега тя има Майк, който ще се отнася с нея така, както заслужава. Знам, че и за теб ще се намери един Майк — казва Кен и ме гледа бащински. — Да се надяваме, че моят син ще открие своята Карен… когато израсне да се бори срещу всеки и всичко, което застане на пътя му.

Когато споменава за Хардин и „неговата Карен“, едва преглъщам и отмествам очи. Не искам да си представям Хардин с никоя друга. Прекалено е рано. Но от друга страна, искам да бъде с някоя, не искам да е сам. Просто се надявам да намери момиче, което да обикне така, както Кен обича Карен, да има възможност да обикне някоя повече, отколкото обичаше мен.

— Дано я намери — казвам накрая.

— Съжалявам, че не ти се е обадил — изрича с много тих глас.

— Няма проблем… Престанах да се надявам преди няколко дни.

— Май ще се качвам в офиса си. Трябва да се обадя на няколко места.

Радвам се, че прекратихме този разговор, преди да сме задълбали още повече. Не искам да говоря за Хардин.

 

 

Когато спирам пред апартамента на Зед, той вече ме чака пред входа с цигара зад ухото.

— Пушиш ли? — питам и сбръчквам нос.

Той ме изглежда озадачено и се качва в колата ми.

— Да, понякога. Ти нали ме видя да пуша онази нощ в къщата? Помниш ли? — Издърпва цигарата иззад ухото си и се усмихва. — Намерих я в стаята си.

Усмихвам се.

— Да, след бира понга и крясъците на Хардин може и да не съм забелязала, че пушиш. — Усмихвам му се пак, но едва тогава започвам да загрявам. — Хей, това е стара цигара. Това ли мислиш да пушиш?

— Да. Не обичаш цигарения дим ли?

— Не, никак. Но ако искаш да пушиш, няма проблем. Но не в колата ми, разбира се.

Пръстите му опипват вратата, натиска едно от малките копчета и сваля прозореца, след което мята цигарата навън.

— В такъв случай няма да пуша — усмихва се и вдига прозореца.

Колкото и да мразя пушачи, трябва да призная, че има нещо във вида му, в изправената му нагоре коса, в слънчевите очила и коженото яке, което прави цигарата да изглежда почти стилна.