Анна Тод
След сблъсъка (78)

Глава седемдесет и седем
Хардин

— Искаш ли още едно кафе? — пита тя. — Ще ти помогне да се оправиш от махмурлука.

— Не, знам как да се оправя, когато имам махмурлук — изръмжавам.

Карли върти очи и казва:

— Само питах. Не е нужно да се държиш като задник.

— Престани да говориш. — Разтривам слепоочията си. Господи, как ме дразни гласът й.

— Очарователен, както винаги — смее се тя и ме оставя сам в кухнята.

Дори не знам защо съм тук. Но нямах друг избор. Имах, но се опитвам да не поемам вината за драматизирането на ситуацията снощи. Не бях справедлив с Теса и ето къде съм: в кухнята на Карли и пия кафе в късния следобед.

— Искаш ли да те закарам до колата ти? — крещи от другата стая.

— Да, очевидно — отговарям, а тя влиза в кухнята само по сутиен.

— Имаш късмет, че ти докарах пияния задник. Приятелят ми се връща скоро, така че трябва да тръгваме — заявява и облича тениската си.

— Имаш приятел? Браво. — Става все по-добре.

— Разбира се, че имам. Може и да се изненадаш, но не всички искат безкрайни, безплодни и безсмислени сексуални връзки и приятелчета само за едното чукане.

Отварям уста да й кажа за Теса, но после се отказвам. Не й влиза в работата.

— Трябва да пикая — казвам и тръгвам към банята.

Главата ми пулсира, ядосан съм на себе си. Как изобщо се оказах тук? Трябваше да съм си у дома… Не, по това време в колежа. Чувам, че телефонът ми звъни на плота в кухнята.

— Да не си посмяла да вдигнеш — крещя като откачен и Карли прави крачка назад.

— Нямах такова намерение. Майко мила, снощи не беше чак такъв конски задник — казва ядно, но не й обръщам внимание.

Тръгвам след Карли към колата й. Главата ми бучи и пулсира с всяка стъпка по асфалта. Не трябваше да пия толкова много. Не трябваше изобщо да пия. Поглеждам към Карли. Тя сваля прозореца си и запалва цигара. Как съм могъл да я харесам навремето? Не носи колан, слага си грим на кръстовищата. Теса е толкова различна от нея. И от всяко едно момиче, което познавам.

Караме към бара, където оставих колата. Чета си съобщенията от Теса. Чета ги по много пъти. Чувствам се ужасно. Вероятно наистина се тревожи за мен. Мозъкът ми е прекалено размътен, за да измисля някаква основателна причина, затова пиша:

Много пихме с Ландън снощи и съм заспал в колата. Прибирам се у дома.

Нещо не ми звучи като хората, но мозъкът ми е като разбит с миксер, затова не се замислям повече и пращам. Чакам отговора й, но няма нищо. Е, не мога да й кажа, че съм спал в Карли, защото няма да ми прости, дори няма да ме изслуша и ще реши, че съм спал с нея. Сигурен съм. Усещам как напоследък простотиите ми започват да й писват, но нямам идея как да оправя нещата.

Точно тогава Карли набива спирачки и псува:

— Мамка му, трябва да обърнем. Има катастрофа и голямо задръстване.

Вдигам поглед и виждам някакъв мъж на средна възраст, пъхнал ръце в джобовете, който говори с един полицай. Посочва към бяла кола, която изглежда… като… като… Паниката ме стиска за гърлото.

— Спри колата — крещя.

— Какво? За бога, Хар…

— Казах, спри шибаната кола без да мисля, отварям вратата и се втурвам към катастрофиралите коли.

— Къде е другият шофьор? — пита ядосано единият от полицаите. Оглеждам се. И точно тогава забелязвам талона за безплатно паркиране на паркинга на колежа. Виси на огледалото за обратно виждане.

Мамка му. Мамка му.

До полицейската кола е паркирала линейка. Мамка му. Ако нещо е станало с нея… ако е пострадала…

— Къде е момичето? Някой да ми отговори! — крещя.

Ченгето ме гледа агресивно и раздразнено, но другият шофьор усеща тревогата ми и казва меко:

— Там. — И сочи към линейката.

Сърцето ми буквално спира да бие. Вървя като упоен. Вратите на линейката са отворени… Теса седи отзад и държи ледена торбичка до бузата си.

Слава богу. Слава богу, че е само малко.

Хуквам към нея и думите се изсипват от устата ми:

— Какво стана? Добре ли си?

Когато ме вижда, цялото й лице омеква от облекчение.

— Катастрофирах.

Устната й е подута и сцепена, а над челото има марля.

— Можеш ли да вървиш? — питам прекалено рязко. — Може ли да върви? — питам лекарката, която е седнала до нея. Жената кима и ни оставя сами. Пресягам се и махам торбата с лед. Под нея бузата й е подута и зачервена. Ще посинее. Със сигурност.

— Мамка му. Добре ли си? Той ли е виновен? — Обръщам се и търся къде е другият шофьор.

— Не, аз се забих в него — казва и лицето й се сгърчва от болка, когато опира ледената торбичка до бузата си. И тогава облекчението и радостта да ме види се изпаряват от очите й.

— Къде беше цял ден?

— Моля? — Честно, не разбирам какво ме пита. След като видях колата й, а и предвид жестокото ми главоболие, наистина съм объркан. Очите й стават ледени.

— Повтарям: къде беше цял ден?

Веднага се връщам в реалността.

Мамка му!

И точно когато се каня да започна да се оправдавам, Карли се приближава до нас и ме удря по задника.

— Е, господин Мрънкач, мога ли да си тръгвам? Наистина трябва да се върна у дома.

Очите на Теса се разширяват, стават като тигани.

— Ти пък коя си?

Мамка му. Мамка му. Мамка му. Не сега. Не и това.

Карли се усмихва:

— Аз съм приятелка на Хардин. Казвам се Карли. Съжалявам за злополуката. — След това ме поглежда и пита: — Мога ли да си ходя вече?

— Чао, Карли — излайвам.

— Чакай — вика Теса. — Той с теб ли е бил снощи? У вас?

Опитвам се да накарам Теса да ме погледне, но тя все така се е втренчила в Карли, която казва:

— Само го карам да си вземе колата.

— Колата? Къде му е колата? — Гласът на Теса трепери.

— Чао, Карли — изричам пак и я гледам гневно.

Теса се изправя. Краката й леко треперят.

— Не, не, кажи ми. Къде е колата му?

Хващам я за лакътя и се опитвам да я спра, но тя рязко ме отблъсква и веднага скимти от болка.

— Не ме докосвай — говори през зъби. — Карли, къде е колата му?

Карли вдига ръце, гледа ту мен, ту Теса и накрая казва:

— Пред бара, в който работя. Сега вече си тръгвам — отвръща и изчезва.

— Тес… — умолявам я.

Боже, защо съм такъв идиот. Защо винаги прецаквам всичко?

— Махай се от мен.

Бузата й хлътва и знам, че я дъвче отвътре, за да спре сълзите си. Като я гледам такава неемоционална, взряла се в далечината, започвам да изпитвам носталгия по времето, когато постоянно плачеше.

— Теса… ние… — започвам, но гласът ми веднага се прекършва. Сега аз съм на ръба да се разплача, но не ми пука. Като че паниката от вида на смазаната й кола ме залива едва сега и искам само да я прегърна, но тя не ме поглежда.

— Махай се. Веднага. Или ще кажа на полицая да те махне от мен.

— Не ми пука…

Очите й се обръщат към мен и вече ме гледа отмъстително, със злост.

— Не, не искам дори да те слушам. Не знам какво е станало снощи, но цяла сутрин предчувствах, че нещо не е наред, знаех, че си с друга. А аз едва започвах да си създавам доверие към теб, да ти вярвам.

— Ще ти обясня, Теса, ще се разберем — умолявам я. — Винаги сме намирали начин.

— Хардин, забелязваш ли, че току-що претърпях злополука? — Крещи, започва да плаче и да маха на лекарката да се върне.

— Защо ли се учудвам всъщност? Може би не си забелязал и това, защото твоята представа за реалност е доста изкривена. Снощи ми оставяш бележка, че ще закусваш с баща си, след което ми пускаш съобщение, че си заспал в колата, понеже си се напил с Ландън. С Ландън! И си мислиш, че съм толкова проста, че да вярвам на всичките ти глупости, които дори си противоречат? Разбира се, самият ти си едно ходещо кълбо от противоречия, така че вероятно си се заблудил, че реалността и целият свят са като теб.

Едва сега осъзнавам колко съм глупав. Истината ме удря и не мога да намеря думи. Глупак, глупак, глупак.

Не само защото не мога дори да се придържам към едно и също оправдание. И докато аз се чудя какво да кажа, лекарката слага ръка на рамото й и я пита:

— Наред ли е всичко? Трябва да те закараме в болницата, за да проверим всички други показатели.

Теса избърсва сълзите си, поглежда ме с убийствен поглед и казва:

— Да, готова съм. Вече съм готова да тръгна.