Анна Тод
След сблъсъка (77)

Глава седемдесет и шест
Теса

Събуждам се. Хардин не е в леглото. Предполагам, че е в банята или е отишъл да прави кафе. Проверявам колко е часът и с мъка ставам от леглото. Макар че не излизах никъде снощи, се чувствам доста изморена, затова не отделям време за тоалета си. Слагам джинси и тениската с емблемата на университета. Изкушавам се да обуя панталоните за йога, за да видя изражението на лицето му, но не ги намирам никъде. Ако го познавам добре, вероятно ги е скрил някъде, за да не може никой друг, освен него да ме вижда в тях. Търся в най-горното шкафче на тоалетката и едва тогава забелязвам бележката от Хардин.

Излязох на закуска с баща си.

Не мога да кажа, че не съм изненадана и объркана, но в същото време се радвам за тях. Наистина се надявам Хардин и Кен да продължат да градят връзката си. Решавам, че вече са приключили със закуската, започвам да звъня на Хардин, но той не ми вдига. Пускам му съобщение и тръгвам да се видя с Ландън в кафенето.

Когато влизам, той ми маха, усмихва се и ми показва, че е взел вече кафе и за мен.

— Много мило. Благодаря.

Горчивият вкус на ароматното кафе ме разбужда, докато вървим, и веднага започвам да се притеснявам защо Хардин не ми вдига.

— Погледни ни само. Като редовни, примерни студенти — казва Ландън и сочи тениската ми. По една случайност той също е облякъл тениската с емблемата на колежа. Смея се и отпивам от кафето. — Хей, къде е Хардин тази сутрин? Не те ли докара на лекции?

— Не знам. Оставил ми беше бележка, че е излязъл с баща си на закуска.

Ландън точно се кани да отпие, но при тези мои думи спира с чаша пред устата и ме поглежда въпросително.

— Наистина ли? — След миг кимва и казва: — Предполагам, че са се случвали и по-странни неща.

Отговорът му само ме кара да се съмнявам, че е излязъл с баща си. Не, не е отишъл на никаква закуска с Кен. Нали?

Докато с Ландън вървим към залата по религия, болката в гърдите ми става все по-силна. Не е отговорил на нито едно от многото ми съобщения. Сядаме и Ландън пита:

— Добре ли си?

Точно се каня да отговоря, когато професор Сото влиза в залата.

— Добро утро на всички. Извинявам се за краткото закъснение, но снощи си легнах късно — обяснява, разкопчава якето си и го мята на облегалката на стола си. — Надявам се, че всички сте намерили време да купите или да откраднете някой бележник?

Ландън и аз вадим бележниците си и се оказва, че сме единствените, които са си направили труда. Никога няма да разбера безотговорността на студентите. Как може да се явиш неподготвен?

Професорът продължава да говори и междувременно оправя вратовръзката си, сякаш не е забелязал, че само двама души имат бележници.

— Ако нямате бележник, извадете празен лист, защото през първата част от лекцията ще работим по задачата ви за дневника. Не съм решил още колко такива задачи ще имате, но както вече споменах, дневникът ще оформи повече от половината ви оценка, така че не е зле да се потрудите.

После се усмихва, сяда и вдига краката си на бюрото.

— Искам да запишете идеите си за вярата. Какво е вярата за вас. Тук няма грешен отговор. Вашата лична вяра или това, в което самите вие вярвате, не може да бъде грешен отговор. Може да мислите в най-различни посоки. Дали вярвате в съществуването на по-голяма сила извън вас самите? Считате ли, че вярата може да внесе добро в живота на хората? Може би мислите за вярата в съвсем различна посока? Дали вярата в нещо или някого може да доведе до положителна промяна на дадена ситуация? Ако имате вяра в невярната си половинка, дали това би променило човека? Дали би престанал да ви бъде неверен? Има ли вярата някакво значение? Дали вярата ви в Бог или много богове ви прави по-добри хора в сравнение с някого, който не вярва? Темата е Вяра. Правете и пишете това, което искате. Просто направете усилие.

В главата ми се въртят хиляди идеи. Когато бях по-малка, ходех на църква, но трябва да призная, че връзката ми с Бог не е от най-силните. Всеки път, когато докосна листа и химикала си, се сещам за Хардин.

Защо не ми се е обадил? Винаги се обажда. Оставил е бележка, така че знам, че е добре, но къде е? Къде е сега? Колко време трябва да чакам, преди да ми се обади? Всяко съобщение, което пращам, остава без отговор. Започвам да изпадам в истинска паника. Той се промени толкова много. Поведението му е съвсем различно. Вяра? Имам ли прекалено много вяра в Хардин? Ще се промени ли, ако продължа да имам вяра в него? Преди да се усетя, вече съм на третата страница. Всичко, което е на листа, е излязло някъде отвътре, без участието на съзнанието и сърцето ми. И след като написах всичко това за вярата си в Хардин, имам усещането, че някой е вдигнал огромна тежест от гърдите ми.

Професор Сото обявява края и аз слушам това, което е написал Ландън. Той е избрал да пише за вярата в себе си и в бъдещето си. А аз, без да се замислям, написах за Хардин. Не знам как самата аз да разбирам собствения си избор.

Остатъкът от деня се влачи ужасно тегаво, защото Хардин не се обажда. До един часа му се обадих още три пъти. Нищо.

Чувствам се зле от това, което си мисля. Да, току-що писах за вярата си в него, но първата ми мисъл е, че е някъде. И дали прави нещо, което може да ни навреди.

Втората ми мисъл е Моли. Странно как винаги изскача в съзнанието ми, когато сме изправени пред беда. Тя е като дух, който ми се явява, макар и да знам, че никога не би ми изневерил.