Анна Тод
След сблъсъка (75)

Глава седемдесет и четири
Хардин

Докато с Ландън се опитваме да си пробием път през тълпата, аз мърморя и негодувам:

— Защо е вече толкова претъпкано?

Той ме поглежда многозначително и казва:

— Защото закъсняхме заради теб.

— Мачът започва едва след петнадесет минути.

— Обикновено идвам час по-рано.

— Разбира се. Дори когато не съм с Теса, пак съм с Теса — не спирам да мрънкам.

Ландън и Теса са един и същи човек, когато става дума за това да се явят някъде навреме или да са най-добрите в онова, което правят.

— За теб би трябвало да е чест да си с такова момиче като Теса — казва Ландън.

— Престани да се държиш като задник и тогава може евентуално да се порадваме на малко качествен хокей — отвръщам, но не мога да прикрия усмивката си, когато виждам раздразнението на лицето му. — Извинявай, Ландън. За мен наистина е чест да бъда с Теса. Сега може ли да го караме малко по-спокойно? — смея се.

— Да, стига да се доберем до местата си — казва тихо и тръгва напред.

 

— Какво е това, по дяволите? Видя ли? Как така се брои за гол? — пищи Ландън до мен.

Никога не съм го виждал толкова ентусиазиран. Уви, дори когато е ядосан, звучи като пичка.

— Хайде! — крещи в ухото ми, а аз си захапвам езика от смях. Теса май се оказа права: Ландън не е чак толкова лоша компания. Е, едва ли мога да го нарека първи избор, но не е много зле.

— Чувал съм, че колкото повече крещиш и се дереш, толкова по-голям е шансът на любимия ти отбор да спечели — казвам.

Той не ми обръща внимание и продължава да вика и да прави мексикански вълни. Аз ту гледам мача, ту пускам мръсни съобщения на Теса и така, докато Ландън извиква едно последно ДА! И неговият отбор побеждава в последната секунда.

Тълпата започва да се изнизва и аз си проправям път между хората.

— Внимавай бе! — чувам глас зад себе си.

— Извинявам се — казва Ландън.

— Има защо — отвръща гласът и когато се обръщам, виждам Ландън, който е доста поизнервен, свит, пред един идиот в тениска на другия отбор. Ландън преглъща, но не казва нищо. Мъжът и групичката му започват да се подиграват и да го притискат.

— Гледай го колко е изплашен — говори някой друг, очевидно приятел на най-големия гъз.

— Аз… аз… — запъва се Ландън.

Тези май си търсят майстора.

— Чупката и двамата! — изревавам и двамата се обръщат към мен.

— Що, к’во ще стане?

Единият вони на бира.

— Защото ще ви затворя устите за нула време пред всички и ще ви направя за такъв резил, че ще сте в горещите спортни новини още тази вечер. Ето защо — предупреждавам ги. И никак не се шегувам.

— Хайде, Денис, да вървим — казва по-ниският и дърпа другия за ръката, след което изчезват в тълпата. Хващам Ландън под мишницата и го влача сред тълпата чак докато излезем, защото Теса ще ми отреже топките, ако го оставя да го пребият тази вечер.

— Благодаря… Нямаше нужда — казва Ландън, когато стигаме до колата.

— Моля те, нека не се разнежваме и просълзяваме сега — отвръщам и се усмихвам, но после забелязвам как клати глава и се смее тихичко.

— Да те закарам ли обратно в апартамента? — пита Ландън след няколко минути неловко мълчание, докато чакаме в колата да излезем от претъпкания паркинг.

— Да, разбира се. — Проверявам телефона си да видя дали имам някакви съобщения от Теса. Не, не е отговорила на нито едно. — Ще се местиш ли? — питам Ландън.

— Не знам още. Иска ми се да съм близо до Дакота.

— Защо тя не се премести тук?

— Защото кариерата й в балета няма никакъв шанс за развитие тук. Трябва да е в Ню Йорк.

Ландън пуска още една кола пред нас, независимо че не сме мръднали и на сантиметър на опашката към изхода на паркинга.

— И ще се откажеш от целия си живот и ще се преместиш при нея? — питам подозрително.

Наистина не го разбирам.

— Да, предпочитам да направя точно това, отколкото да живея без нея. Нямам нищо против да се преместя. Наистина. Ню Йорк вероятно е много красив град, хубав за живеене. В една връзка не става дума само за това, което иска единият — поглежда към мен, а аз веднага обръщам глава и зяпам навън. Ебалник.

— Това камъни в моята градина ли бяха?

— Не точно. Но щом си си помислил, че е така, значи е било така.

Няколко пияни идиоти се препъват пред колата, но на Ландън очевидно не му пречи, че блокират пътя ни.

— Ще млъкнеш ли вече! — реагирам. Защо се държи пак като задник?

— Искаш да ми кажеш, че няма да се преместиш в Ню Йорк, за да бъдеш с Теса?

— Да, точно това казвам. Не искам да живея в Ню Йорк, следователно нямам намерение да се местя там.

— Нямах предвид Ню Йорк. Исках да кажа Сиатъл. Теса иска да живее в Сиатъл.

— Тя ще се премести да живее с мен в Англия — заявявам и увеличавам звука на радиото с надеждата да спрем този разговор.

— А ако не иска? Знам, че не иска. Защо я принуждаваш?

— Не я принуждавам, не я насилвам, Ландън. Тя ще се премести с мен, защото ние трябва да бъдем заедно. Тя няма да иска да живее далеч от мен. Толкова е елементарно.

Проверявам пак телефона си само за да се преборя с раздразнението, което взе да се трупа след този разговор с доведения ми брат.

— Ти си задник, знаеш, нали?

— Да, никога не съм твърдял обратното.

Набирам номера й и чакам да вдигне. Не вдига.

— Страхотно. Направо велико.

Започвам да се моля да си е у дома, когато се прибера. Ако Ландън не караше толкова бавно, вече щях да съм си у нас. Сега седя, мълча и дърпам кожичките около ноктите си.

След около три часа (или поне така ми се струва) Ландън спира пред входа на жилището.