Анна Тод
След сблъсъка (73)

Глава седемдесет и две
Теса

Гледам как Смит се настанява на дивана все по-близо до Хардин, който го наблюдава с повишено внимание, но не казва нищо, когато детето се свива до него. Странно защо, но Смит харесва Хардин, при положение че Хардин не понася деца. От друга страна, Смит изглежда като истински бизнесмен от роман на Джейн Остин, така че не мисля, че може да влезе в тази категория.

Никога. Никога. Това каза Хардин на Смит, когато детето го попита дали иска да му бъда съпруга. Никога не е планирал каквото и да е бъдеще с мен. Знаех го дълбоко в себе си, но така заболя, когато чух да го казва. И то с онзи студен и напълно категоричен тон. Можеше да омекоти удара. Поне мъничко.

Не, не казвам, че искам да се оженим сега, веднага. Може би не и след години. Но от мисълта, че това дори не е възможно… боли. Много боли. Казва, че иска да сме заедно завинаги, а не иска да се оженим? И какво? Цял живот ще бъда „приятелката му“? И той ще е моят приятел? И така завинаги? Искам ли никога да нямам деца? Дали ще ме обича достатъчно, за да ме компенсира за онова бъдеще, което винаги съм виждала за себе си? Наистина не зная. Не искам да мисля за бъдещето точно сега. Та аз съм само на деветнадесет. Сега се разбираме така добре. Не искам да разрушавам всичко.

Почиствам кухнята и проверявам Хардин и Смит, преди да се прибера в спалнята и да приготвя нещата си за утре. Точно вадя една дълга черна пола, когато телефонът ми звъни.

Кимбърли е.

— Здрасти, наред ли е всичко? — питам.

— Да. В момента му изписват антибиотици и след малко може би ще тръгваме. Може да стане късно. Дано не ви притесняваме — казва тя.

— Не, разбира се, че не ни притеснявате.

— Как е Смит?

— Добре е. Всъщност прекарва цялата вечер с Хардин. — Не мога да повярвам, че го казвам, не мога да повярвам, че се случва.

— Наистина ли? С Хардин? — Ким се смее от сърце.

— Да, знам… не е за вярване — отвръщам, въртя очи и тръгвам към хола.

— Е, това не можеше да се очаква, но все пак е добра тренировка за бъдещето, когато малките отрочета на Хардин затопуркат из къщата ти — шегува се тя, но сърцето ми се свива от болка и захапвам долната си устна.

— Да… предполагам, че си права.

Искам веднага да сменя темата на разговора, преди буцата в гърлото ми да е станала още по-голяма.

— Надявам се да приключим скоро. Смит си ляга в десет, но понеже вече е десет, оставете го да будува, докато не каже, че му се спи. И пак… много благодаря — казва тя и затваря. Отивам до кухнята да си направя нещо за ядене за утре. Решавам да си взема от останалото от тази вечер пиле.

— Защо? — чувам Смит да пита Хардин.

— Защото са на един остров, от който не могат да мръднат.

— Защо?

— Самолетът им се разби.

— А как така са още живи?

— За да има филм.

— Тъп филм — усмихва се Смит, а Хардин се смее.

— Да, май си прав.

Хардин клати весело глава, а Смит се смее. Приличат си. Трапчинките, формата на очите, усмивките им. Ако изключим цвета на косата, мисля, че Хардин е приличал на Смит, когато е бил на неговите години.

— Става ли да си легна, или искаш да остана с него? — питам Хардин.

Той ме поглежда, после гледа детето.

— Ами… няма проблем. И без това гледаме безмозъчни филми — отвръща Хардин.

— Добре, лека нощ, Смит. Ще се видим след малко, когато Ким дойде да те вземе.

Смит поглежда към Хардин, после към мен, усмихва се и прошепва:

— Лека нощ.

Обръщам се към спалнята, но ръката на Хардин ме задържа.

— Хей, няма ли лека нощ и за мен? — сърди се той.

— О, да… извинявай. — Прегръщам го и го целувам по бузата.

— Лека нощ. — Прегръща ме пак, но после слага ръце на раменете ми и пита:

— Сигурна ли си, че всичко е наред?

— Да, просто съм много изтощена, а и той предпочита да е с теб — усмихвам се уморено.

— Обичам те — казва и целува челото ми.

— Обичам те — казвам и бързам да затворя вратата на спалнята зад гърба си.