Анна Тод
След сблъсъка (71)

Глава седемдесет
Хардин

— Ще престанеш ли да се цупиш? Държиш се по-зле от детето, а то е само на пет — кара ми се Теса.

— Само казвам, че ти ще се занимаваш с него. И гледай да не пипа моите неща. Ти се съгласи, така че проблемът е изцяло твой, а не мой — напомням й и точно тогава на вратата се чука.

Сядам на дивана и я оставям да си посрещне гостите. Тя ме гледа гневно, но аз не помръдвам. Разбира се, че сама трябва да отвори на своите гости. Тя слага възможно най-фалшивата усмивка и отваря широко вратата. Кимбърли веднага започва да дърдори. По-скоро да квичи.

— Толкова съм ти признателна! Нямате представа колко ни помагате. Не знам какво щяхме да правим, ако нямахте възможност да гледате Смит. Крисчън е толкова болен, повръща навсякъде и ние…

— Няма никакъв проблем, наистина — прекъсва я Теса, защото съм сигурен, че не иска да слуша подробности за повръщането на Крисчън.

— Добре, той е в колата и няма да е зле да побързам. Смит е доста независим, играе си сам и ако има нужда от нещо, ще ви каже.

След това се отдръпва встрани и виждам малко момче с тъмноруса коса.

— Здрасти, Смит? Как си? — пита Теса с глас, който никога не съм чувал, не съм и предполагал, че държи някъде в себе си, но се сещам, че това е гласът й за говорене на бебета, макар че момчето е на пет. Кофти опит. Само Теса може да се дъни така. Момчето не й отговаря, само се усмихва леко, минава покрай Кимбърли и влиза в хола.

— Да, не е много приказлив — обяснява Кимбърли, защото вероятно забелязва разочарованието, изписано на лицето на Теса.

Колкото и да е смешно, не искам Теса да се разстройва заради това, че малкият не й е отговорил, затова лайното да си събира лайната и да започва да се държи прилично и мило с нея.

— Добре, тръгвам тогава — казва Ким, усмихва се и помахва на Смит за последен път.

Теса се навежда и пита Смит:

— Гладен ли си?

Той клати глава. Не е.

— Жаден?

Същият отговор, само че сега сяда на другия край на дивана.

— Искаш ли да играем на нещо?

— Тес, мисля, че детето просто иска да си седи тук — казвам и бузите й пламват.

Преглеждам каналите и търся нещо за гледане, докато Теса… гледа деца.

— Съжалявам, Смит — бърза да му се извини. — Просто искам да съм сигурна, че всичко е наред.

Той кима като робот и едва сега се заглеждам в него. Много прилича на баща си. Косата му е същият цвят, очите му са същото синьо-зелено и предполагам, че ако се усмихне, ще има същите трапчинки като Крисчън.

Следват няколко минути неловка тишина, през което време Теса стои права до дивана и разбира, че планът й е напълно провален. Знам, че е очаквала, че детето ще влезе тук и веднага ще иска да си играе с нея. Вместо това то не е обелило и дума, не се е помръднало от мястото си на дивана. Облечен е изрядно, както и предполагах. Малките му маратонки изглеждат така, сякаш никога не са обувани преди. Когато го поглеждам в очите, забелязвам, че ме гледа.

— Какво има? — питам го.

Той веднага поглежда встрани.

— Хардин! — простенва Теса.

— Какво? Само попитах защо ме гледа — казвам и сменям канала, на който по случайност бях спрял и където дават някаква глупост. Последното, което ще седна да гледам.

— Бъди мил — настоява тя и ме гледа строго.

— Мил съм. Какво толкова съм казал?

Теса върти очи и обявява:

— Е, отивам да правя вечеря. Смит, искаш ли да дойдеш с мен, или предпочиташ да останеш с Хардин?

Усещам, че детето ме гледа, но решавам да не го поглеждам в очите. Теса сама реши да се прави на детегледачка — да се оправя.

— Отиди с нея — казвам.

— Можеш да си останеш тук, Смит. Хардин няма да те притеснява — уверява го тя.

Той не й отговаря. Каква изненада. Теса изчезва в кухнята, а аз увеличавам звука на телевизора, за да избегна всякакъв разговор с него. Не че се очаква да се случи такова чудо. Минават минути и започвам да се чувствам наистина неловко. Защо само седи? Защо не говори, по дяволите, не си играе или там… каквото правят петгодишните. Минава ми мисълта да отида при Теса в кухнята и да го оставя да седи сам.

— Я ми кажи каква е тая работа? Защо не говориш?

Той свива рамене и, разбира се, не ми отговаря.

— Грубо е да пренебрегваш хората, когато ти говорят — казвам съвсем информативно.

— Още по-грубо е да питаш хората защо не говорят — стреля веднага срещу мен.

Акцентът му е британски, не така силен като на баща му, но не е и съвсем размит от американския.

— Е, сега вече знаем, че можеш да говориш — отвръщам леко изненадан от наглия му отговор, но се явява нов проблем: не знам какво да му кажа.

— Защо искаш да говоря?

Боже, това момче има акъл на голям човек.

— Не че искам… не знам… Защо не обичаш да говориш?

— Нямам идея — свива рамене.

— Наред ли е всичко? — вика Теса от кухнята.

За секунда се колебая дали да я излъжа, че детето е паднало и се е пребило, но не ми се струва смешно.

— Да, всичко е наред!

Надявам се да свърши скоро, защото не мога да продължавам да водя разговор с дете, което не обича да говори.

— Защо имаш такива неща по лицето? — пита Смит и сочи пиърсинга ми.

— Защото искам. Може би по-добрият въпрос би бил защо ти нямаш? — опитвам се да прехвърля топката в неговото поле и същевременно се старая да не си припомням, че е само на пет.

— Болеше ли, когато ти ги слагаха? — пита хлапето, без да си дава труда да отговори на въпроса ми.

— Не, никак.

— Изглежда така, сякаш много боли да ти дупчат кожата — почти се усмихва. Не е много зле, но въпреки това не ми харесва идеята да го гледам цяла нощ.

— Почти съм готова — провиква се Теса от кухнята.

— Добре. Тъкмо го учех как да си направи бомба в домашни условия само с една бутилка сода — шегувам се, но тя, разбира се, веднага се показва на вратата да провери какво става.

— Луда е, човече, казвам ти — уверявам го, а той се смее и вече виждам трапчинките му.

— Хубава е — казва с ръце пред устните си, за да чуя само аз.

— Да, нали? — кимам и поглеждам към Теса, която е прибрала косата си в нещо като гнездо, все още е с панталоните за йога и обикновена тениска. Красива е, а дори не се налага да полага усилия. Знам, че може да ни чуе, и с крайчеца на окото си забелязвам усмивката й, когато се обръща да довърши вечерята. Не знам защо се усмихва така. Какво като говоря с някакво дете? Детето ме дразни, въпреки разговора. Като всяко едно друго човешко същество, чийто ръст е една трета от моя.

— Да, много хубава — повтаря пак.

— Добре, сега по-спокойно, пич, защото тя е моя — казвам шеговито, а той отваря устата си и оформя едно обло О.

— Твоя какво? Твоя съпруга?

— Не… по дяволите, не — казвам почти раздразнено.

— По дяволите? — пита.

— Мамка му, не казвай „по дяволите“ — пресягам се и слагам ръка на устата му.

— Да не казвам „мамка му“? — пита и освобождава устата си от ръката ми.

— Не казвай нито „по дяволите“, нито „мамка му“. — Ето ти причина номер едно да не ме оставят сам с дете.

— Знам, това са лоши думи — казва той и аз веднага бързам да се съглася.

— Не ги казвай тогава — напомням му.

— Ако не ти е съпруга, каква ти е тогава?

Боже, това любопитно малко лайно!

— Тя е приятелката ми. — Не трябваше да го заговарям изобщо. Той слага дланите си една в друга и ме гледа като някакъв миниатюрен свещеник… или нещо такова.

— Искаш ли да ти стане съпруга?

— Не, не искам да ми става съпруга — казвам бавно и ясно с надеждата сега да ме чуе добре и да ме разбере.

— Никога?

— Никога.

— А имате ли бебе?

— Не! По дяволите! Не! Откъде ти хрумна?

Само като чуя такова нещо, изречено на глас, и започвам да изпадам в тотална паника.

— Защо не… — започва да пита, но аз веднага го прекъсвам:

— Престани да задаваш толкова много въпроси — казвам сърдито и той кима, след което взима дистанционното от ръката ми и сменя канала.

Теса не ни е проверявала от няколко минути. Решавам да отида да видя дали е готова.

— Тес… готова ли си? Защо се бавиш толкова много — питам и взимам едно парче броколи от чинията, която приготвя. Мрази, когато ям, преди да е сервирала, но в стаята ми има петгодишно хлапе, така че мога да изям проклетата хапка.

— Да, още една-две минутки — отговаря, без да ме погледне. Гласът й е странен. Нещо не е наред.

— Добре ли си? — питам, когато се обръща към мен с навлажнени очи.

— Да, добре съм, от лука е — казва и пуска водата в мивката да измие ръцете си.

— Няма проблем, ще говори и с теб. Позагрял е вече — опитвам се да я успокоя.

— Да, знам. Не е това… просто е от лука.