Анна Тод
След сблъсъка (69)

Глава шестдесет и осем
Теса

Момичето, което ми даде катинара, очевидно си е заминало. Оставям го на шкафчето. Ако не си го вземе, ще продължа да го ползвам и ще й го платя. Преобличам се, събирам си нещата и излизам при Хардин, който ме чака в коридора. Облегнал се е на стената, като е залепил подметката си на нея.

— Ако се беше забавила още малко, щях да нахлуя и да те извлека — казва сърдито.

— Така и трябваше да направиш. Нямаше да си единственият мъж там — лъжа и наблюдавам как чертите му се изопват. Правя крачка напред, но той ме хваща за китката, завърта ме рязко и ме заковава на стената да го погледна.

— Би ли повторила какво каза! — Погледът му е първичен, очите му са почти затворени.

— О, само се шегувам — смея се, а той пуска ръката ми и ръмжи недоволно.

— Мисля, че шегите ти за днес станаха прекалено много.

— Може би — отвръщам, усмихвайки се.

— Наистина ти доставя удоволствие да ме тормозиш — клати глава.

— Йогата ме отпусна и прочисти аурата ми — смея се.

— Което не важи за мен — напомня ми той и излизаме навън.

Първият ден от втория семестър мина доста добре. Дори йогата, която се оказа голяма забава. Не обичам да говоря за академичното си обучение като за нещо забавно, но присъствието на Хардин беше наистина приятно. Може би часовете ми по религия ще се окажат малко проблематични поради липсата на структура, но ще се опитам да се съобразя с изискванията и няма да започвам да откачам отсега.

— Трябва да свърша малко работа за няколко часа, но ще съм готов до вечерята — казва Хардин. Напоследък работи много. — Онзи хокеен мач е утре, нали?

— Да. Нали не си се отказал?

— Не знам…

— Аз обаче трябва да знам, защото ако не искаш да ходиш, аз ще отида с Ландън — отговарям. Осъзнавам, че Ландън би предпочел да бъде в моята компания, но пък двамата имат нужда да прекарат малко време заедно. Знам, че никога няма да станат приятели, но би било добре, ако поне започнат да се разбират и да си говорят нормално.

— Добре, мамка му — въздъхва и влиза в колата.

— Благодаря — усмихвам се, а той върти очи.

След половин час паркираме на обичайното му място пред блока ни.

— Как минаха лекциите ти днес? — питам. — Всички бяха ужасно тъпи, нали? С изключение на йогата? — опитвам се да подобря настроението му.

— Да, с изключение на йогата. Оказа се доста… интересно отвръща, обръща се и ме поглежда.

— Сериозно? Как така? — питам, захапвам долната си устна и се мъча да изглеждам напълно невинна.

— О, може би заради русото момиче — подсмихва се Хардин, а аз застивам.

— Моля?

— Не видя ли това секси русо маце до мен? О, бебо, как може да не си забелязала? Не забеляза ли страхотния й задник в тези тесни йога панталонки?

Лицето ми е като буреносен облак. Отварям вратата.

— Къде отиваш? — пита той.

— Вътре. В тази кола е студено.

— О, Тес, не ревнуваш от русото момиче в групата по йога, нали? — продължава да ме тормози.

— Не, разбира се, че не.

— О, да, ревнуваш — продължава да ме предизвиква. Въртя очи и излизам от колата.

Изненадвам се, когато чувам стъпките на Хардин зад мен. Отварям стъклената врата на сградата и вече съм до асансьора, когато се сещам, че съм си забравила чантата в колата.

— Как може да си такъв идиот? — смее се Хардин.

— Моля? — питам и го поглеждам лошо.

— Как може да си мислиш, че ще се заглеждам по някаква непозната руса, когато си до мен и мога да гледам теб? Особено в тези панталонки. Дори и да искам, не мога да гледам другаде. И когато говорех за русото секси маце, говорех за теб.

Той прави голяма крачка напред, а аз се залепвам за студената стена и наистина се цупя. Издула устни и… всичко.

— Видях я как се опитва да флиртува с теб.

Не ми харесва вкусът на ревността. Това е възможно най-противното чувство.

— Глупаво момиче. — Прави още една крачка към мен и ме повежда към асансьора. Слага ръце на лицето ми и ме кара да го погледна в очите. — Как е възможно да не проумяваш какво ми причиняваш? — пита и се отдръпва на сантиметри от устните ми.

— Знам — казвам и веднага след това изпищявам, когато ме хваща за ръката и я слага върху късите си гащи.

— Ето, това правиш — отвръща и се намества така, че да усетя ерекцията му, която изпълва дланта ми.

— О! — Леко ми се вие свят.

— След малко ще кажеш много повече от едно О…

Асансьорът спира на следващия етаж.

— Това шега ли е, или какво? — изсумтява, когато една жена с три деца влиза в асансьора.

Опитвам се да се отдръпна от него, но той ме държи за кръста, притиска ме и не ми позволява да мръдна. Едно от децата започва да плаче и Хардин се дразни още повече. Представям си какво би се случило, ако асансьорът внезапно спре и се наложи да прекараме известно време с три плачещи деца. За негов късмет, вратите се отварят секунди по-късно и ние слизаме на нашия етаж.

— Не мога да понасям деца, честно — оплаква се той, докато вървим към апартамента.

Когато отключва, веднага усещам ледения въздух вътре.

— Да не би да си изключил отоплението? — питам, когато влизаме в студеното жилище.

— Не, оставих го включено тази сутрин.

После бързо отива до термостата и започва да псува.

— Показва, че е двадесет и седем градуса, но очевидно не е. Ще се обадя на поддръжката.

Кимам, увивам се с одеялото, което е оставено метнато на дивана, и сядам.

— Да, не работи и тук е дяволски студ — обяснява Хардин по телефона. — Тридесет минути? Не става… Изобщо не ми пука. Плащам цяло състояние, за да живея тук и не искам приятелката ми да мръзне у дома си… — После се коригира: — Не искам да замръзваме от студ в дома си.

Поглежда ме, а аз извръщам поглед.

— Добре, петнадесет. Но не повече — излайва в телефона и го мята на дивана. — Пращат човек да го поправи.

— Благодаря — отвръщам, усмихвам се и той сяда до мен.

Разтварям одеялото и се пресягам да го докосна. Когато се притиска до мен, аз сядам в скута му и го обкрачвам. Прокарвам пръсти през косата му и дърпам леко.

— Какво правиш? — Ръцете му са на хълбоците ми.

— Каза, че имаме петнадесет минути — прокарвам устни по неговите, после и по линията на челюстта му. Усещам как потръпва под мен и как лицето му се разпъва в усмивка.

— Опитваш се да ме съблазниш ли, Тес?

— Хардин… — скимтя, за да го накарам да спре да ме подкача.

— Шегувам се. Сега се съблечи — казва заповеднически той, но вече ме съблича сам.