Анна Тод
След сблъсъка (65)

Глава шестдесет и четири
Теса

На сутринта в хола няма никого и всичко е почистено. По пода няма и парче стъкло. Стаята мирише на лимон. Петното на стената и локвата от уиски на пода вече ги няма. Изненадвам се, че Хардин дори знае къде са препаратите за почистване.

— Хардин? — викам, а гласът ми е прегракнал от толкова крещене снощи.

Никой. Отивам в кухнята и намирам бележка: Моля те, не тръгвай. Ще се върна скоро.

Хиляда тона напрежение се вдигат от гърдите ми. Взимам електронния си четец, правя си кафе и сядам да чакам да се върне. Имам чувството, че минават часове, докато Хардин се прибира у дома. През това време успях да си взема душ, да почистя кухнята и да прочета петдесет страници от Моби Дик, а дори не мислех за книгата. През цялото време мислех в какво настроение ще е и какво ще ми каже. Написал е, че не иска да си тръгвам. Това е добър знак, нали? Или поне се надявам да е така.

Цялата минала нощ ми е като в мъгла, но си спомням някои основни… точки.

Когато чувам ключа в ключалката, инстинктивно застивам. Всичко, което обмислях и се подготвях да кажа, излетява от ума ми. Оставям четеца на масата. Хардин влиза по сив суитшърт и черни джинси. Никога досега не е излизал от къщата, облечен в друго, освен в черно, много рядко в бяло, затова ми се струва доста странно. Изглежда някак по-млад.

Косата му е рошава, но челото му е открито. Под очите му има черни кръгове. Носи лампа. Не е същата като тази, която счупи снощи, но прилича на нея.

— Здрасти — казва и прокарва език по метала на устната си, след което го засмуква между зъбите си.

— Здрасти — отвръщам тихо.

— Как… спа снощи?

Ставам от дивана и го следвам към кухнята. Веднага лъжа:

— Добре.

— Това е хубаво.

И двамата пристъпваме много внимателно към този разговор, очевидно се страхуваме да не кажем нещо грешно. Той се обляга на плота, а аз на хладилника.

— Аз… м… купих нова лампа — изрича и сочи с глава лампата, която е сложил на плота.

— Хубава е. — Притеснено ми е. Много ми е притеснено.

— Нямаха същата като нашата, но казаха…

Прекъсвам го веднага:

— Съжалявам.

— Аз също, Теса.

— Тази нощ не трябваше да бъде такава — казвам и свеждам поглед в земята.

— Това е… много слабо казано.

— Да, така е. Беше ужасна нощ. Трябваше да ти дам възможност да ми обясниш, преди да отида и да целуна онова момче. Беше глупаво и незряло от моя страна.

— Да, така беше. И нямаше нужда да ти обяснявам нищо, защото очаквах, че ми имаш доверие. Това, което не очаквах, беше, че веднага ще си направиш грешното заключение.

Той се обляга на плота върху лактите си, а аз човъркам кожата около ноктите си и се чудя къде да си завра пръстите.

— Знам. Съжалявам.

— Чух те, когато го каза още първите десет пъти, Тес.

— Ще ми простиш ли? Снощи каза, че искаш да ме изхвърлиш?

— Не съм казал такова нещо. Просто отбелязах, че така завършват всички връзки. Просто в един момент нещата спират да работят. Изказах становище.

Толкова се молех да не помни нещата, които наприказва снощи, защото това, което се опитваше да ми обясни, беше, че бракът е за глупаци и че той трябва да е сам. Завинаги.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

— Само това.

— Само това какво? Мислех… — Не знам какво да кажа. Смятах, че новата лампа е неговият начин да се извини и да ми каже, че мисли по съвсем различен начин сега, след като е изтрезнял.

— Какво си си помислила?

— Че не желаеш да си тръгвам, защото искаш да говорим за случилото се, когато се прибереш.

— Нали това правим. Точно за това говорим.

В гърлото ми застава буца.

— Тогава… какво? Не искаш да бъдеш повече с мен?

— Не казвам нищо подобно. Ела тук — вика ме и разтваря ръце. Не отвръщам нищо. Тихо прекосявам малката кухня и заставам до него. Усещам, че губи търпение. Когато вече съм достатъчно близо, увива ръцете си около кръста ми. Облягам глава на гърдите му. Дрехите му са студени от ледения вятър.

— Толкова ми липсваше — казва в косата ми.

— Не съм ходила никъде — отговарям.

— Напротив. Когато целуна онзи… тогава те загубих. Макар и за момент, но това ми стига, за да знам, че те е нямало. Не можех да го понеса.

— Не си ме загубил, Хардин. Направих грешка.

— Моля те… — Веднага след това усеща, че е омекнал прекалено много, и се поправя: — Никога повече не го прави. Казвам ти го съвсем сериозно.

— Няма — обещавам с готовност.

— И доведе Зед тук.

— Само защото ме остави сама на партито и нямаше как да се прибера — напомням му.

През цялото време, докато водим този разговор, отбягваме да се погледнем в очите. И така и искам. Когато тези пронизващи зелени очи не ме гледат, имам чувството, че съм по-безстрашна. Е, малко по-смела… може би.

— Трябваше да се обадиш — казва.

Продължавам да гледам нанякъде, накъдето и да е другаде, но не и в очите му.

— Телефонът ми беше в теб. Чаках навън. Мислех, че ще се върнеш за мен.

Той леко вдига главата ми от гърдите си и ме държи така, че да може да погледне в очите ми. Изглежда толкова уморен. Знам, че и аз изглеждам така.

— Може и да не съм способен да владея гнева си, което важи сто процента за снощи, но не знаех какво друго да направя.

Погледът му е толкова настоятелен, че се налага да отместя своя. Избирам да се взирам в пода.

— Харесваш ли го? — Докато задава въпроса, гласът му трепери. Повдига брадичката ми и ме кара да го погледна в очите.

Какво? Не, това не може да е сериозен въпрос.

— Хардин…

— Отговори ми.

— Не и по начина, по който си мислиш.

— Какво искаш да кажеш? — Усещам, че става нетърпелив, може би дори започва да се ядосва.

— Харесвам го в известен смисъл. Съвсем приятелски.

— И нищо повече? — пита, а гласът му ме умолява, буквално проси да намеря начин да го уверя, че няма нищо повече от това, да му кажа, че обичам единствено и само него.

Слагам длани на лицето му и казвам:

— Нищо повече. Обичам те. Само теб. И знам, че направих нещо ужасно глупаво, но беше от гняв и заради алкохола. Това изобщо не означава, че имам чувства, към когото и да е друг.

— Защо накара точно него да те доведе у дома? Нямаше ли други хора на това парти?

— Защото беше единственият, който предложи.

И тогава аз задавам въпрос, който веднага искам да набутам обратно в устата си.

— Защо беше толкова зъл с него?

— Зъл? Не го казваш сериозно, нали?

— Беше жестоко да го унижаваш така пред мен.

Хардин прави крачка встрани, така че вече не сме лице в лице. Прокарва пръсти през косата си и казва:

— Той много добре знаеше, че не трябва да го прави. Не трябваше да тръгва с теб.

— Ти обеща да си сдържаш нервите. — Опитвам се да не го притискам, искам да го успокоя, а не да ровя по-надълбоко, но става точно обратното.

— Това и правех от известно време. Докато не ми изневери и не си тръгна от партито със Зед. Можех да го пребия снощи, а и сега не е късно да изляза и да свърша тая работа — казва и пак повишава тон.

— Знам, че можеше, и се радвам, че не го направи.

— Но аз не съм доволен, че не го направих. Просто се радвам, че поне за едно нещо си доволна.

— Не искам да пиеш повече. Когато пиеш, ставаш друг човек, не си ти. — Сълзите пълнят очите ми и се опитвам да ги преглътна.

— Знам. — Поглежда встрани. — Не съм искал да е така. Просто бях толкова бесен… и наранен… наранен. Единственото нещо, за което можех да мисля, за да не убия някого, беше да пия. Затова отидох и си купих уискито. Нямаше да пия много, но постоянно си представях как целуваш онзи… и продължавах да се наливам.

Почти съм готова да хукна да се разправям с възрастната жена в „Конърс“, задето е продала алкохол на Хардин, но той става на двадесет и една точно след месец, а и белята вече е факт, така че какъв е смисълът?

— Ти се страхуваше от мен, видях го в очите ти — казва Хардин.

— Не… не се страхувах от теб. Знам, че никога не би ме наранил.

— Но ти отскочи назад. Спомням си. Почти всичко ми е мъгла, но помня най-важните неща, така както помня всичко, което се случи вчера през деня.

— Просто се изненадах и не знаех как да реагирам.

Знаех, че никога няма да ме удари, но цялото му поведение беше толкова агресивно, а алкохолът може да накара хората да извършат нечувани неща. Неща, които никога не биха сторили в трезво състояние. Хардин прави крачка напред и почти затваря пространството около мен.

— Не искам никога повече… да се изненадваш. А аз… никога повече няма да пия така, кълна се.

После слага ръка на лицето ми, а пръстът му гали челото и слепоочието ми. Не искам да отговарям нищо. И бездруго този разговор беше достатъчно смущаващ с това постоянно разиграване напред-назад. В един момент имам чувството, че ми прощава, в следващия — изобщо нямам идея какво става. Говори много по-спокойно, отколкото очаквах, но гневът му е точно на милиметри под повърхността.

— Не искам да съм такъв, определено не искам да съм като баща ми. Не биваше да пия толкова много, но и ти имаш вина.

— Аз… — опитвам се да се извиня пак, но той ме кара да замълча само с един поглед. Очите му са като стъкло.

— Въпреки това аз съм вършил много лоши неща, списък… дори книга с издънки. И ти винаги си ми прощавала. И това, което съм правил в миналото си и спрямо теб, е по-лошо. Затова ще положа максимални усилия да ти простя и да забравя. Не е справедливо от моя страна да очаквам от теб неща, които аз самият не мога да направя. Теса, наистина съжалявам за всичко, което се случи снощи. Държах се като истински идиот.

— И аз. Знам как се чувстваш, когато около мен има мъже. Не биваше да използвам слабостта ти, за да потуша гнева си. Следващия път ще се опитам да мисля, преди да действам. Съжалявам.

— Следващия път? — пита и на устните му заиграва усмивка. Как може така бързо да сменя настроенията си?

— Значи всичко между нас е наред? — питам.

— Това не зависи само от мен.

— Искам да просъществуваме. Ние. Заедно — изричам и гледам в зелените му очи.

— И аз, бебо. И аз.

Облекчението ме залива като топла вълна. Облягам се на гърдите му. Знам, че много неща не бяха казани. Съвсем с умисъл. Засега разрешихме достатъчно проблеми. Той целува косата ми и сърцето ми се раздува от топлина.

— Благодаря — казва с леко шеговит тон. — Надявам се да съм се реванширал с лампата.

Решавам да продължа с шеговитата нотка:

— Може би… ако бе успял да намериш същата.

Той ме гледа и се усмихва.

— Изчистих целия хол.

— Естествено. Ти изпотроши всичко.

— Все пак знаеш много добре какво мисля за чистенето и каква ми е нагласата. — Прегръща ме по-силно, притиска ме към себе си.

— Изобщо нямаше да си мръдна пръста да чистя след теб — казвам.

— Кой? Ти ли? Няма начин. Нямаше да го оставиш така.

— О, да. Щях.

— Страхувах се, че когато се върна, ще си ме напуснала. — Вдигам поглед към него, а той свежда своя към мен.

— Нямам намерение да ходя никъде.

Толкова се надявам това да е самата истина. Действително да не се налага да ходя никъде. Той не казва нищо повече. Устните му са притиснати в моите.