Анна Тод
След сблъсъка (6)

Глава пет
Теса

Стигам до колата. Не плача. Просто седя и гледам през прозореца. Снегът се трупа по прозорците. Като завита в одеяло съм. Вятърът духа във всички посоки. Вдига снежинките и ги върти около мен. Колата е като убежище. С всяка паднала снежинка бариерата между реалността и мен става по-плътна.

Не мога да повярвам, че Хардин дойде точно когато реших да отида да си взема багажа. Бях се надявала да не го видя. Но все пак срещата ми помогна. Не за разрешаването на ситуацията, а за да мога поне да се опитам да продължа напред и да се отдалеча от този катастрофален период от живота ми. Искам да му вярвам, че ме обича, но нали тъкмо защото му вярвах, се стигна дотук? Може би го казва само защото разбира, че не може да ме контролира повече. И дори и да ме обича, това какво променя? Няма да промени и да заличи това, което стори, няма да се забравят шегите, хвалбите му за нещата, които е правил с мен. Лъжите!

Иска ми се да мога сама да плащам за този апартамент, да остана там и да го накарам да се изнесе. Не искам да се връщам в общежитията и да живея с друго момиче. Не искам общ душ.

Защо трябваше да започне с лъжа? Ако се бяхме запознали по различен начин, сега и двамата щяхме да сме горе, щяхме да се смеем на дивана или да се целуваме в спалнята. А сега съм съвсем сама в колата си и нямам къде да отида.

Когато след много време завъртам ключа, ръцете ми са замръзнали. Може би лятото ще живея без дом. Чувствам се като Катрин. Но не Катрин от Брулени хълмове, а Катрин от Абатството Нортангър. Чувствам се точно като нея: шокирана и принудена да поеме на това самотно дълго пътешествие. Не тръгвам по пътя като нея, след като я унижиха и изгониха, но разбирам какво изпитва. Не знам кой персонаж е най-близък до Хардин в тази книга. От една страна е като Хенри: остроумен и забавен, познава книгите така добре, както и аз. От друга страна, Хенри е много по-мил и точно в това отношение Хардин прилича повече на Джон — арогантен и груб.

Карам без цел и посока. Едва сега осъзнавам, че думите му имат много по-силно въздействие, отколкото искам да призная. Когато ме молеше да остана… сякаш слагаше последното парченце от пъзела на мястото му. За да разруши отново всичко. Сигурна съм, че искаше да остана само да си докаже, че може да ме накара. Освен това, откакто тръгнах, не ми се е обаждал и не ми е писал никакви съобщения.

Полагам огромни усилия да направя завоя към колежа и да отида да си взема последния изпит преди зимната ваканция. През цялото време сякаш не съм в залата и ми се струва абсурдно, че никой не съпреживява трагедията ми. Една изкуствена усмивка и малко празни приказки могат наистина да прикрият какво става в душата на човека.

Обаждам се на майка си да разбера дали е питала за общежитие, но тя само процежда през зъби: „Никакъв шанс засега“, след което веднага ми затваря.

Не знам колко време съм карала без цел из града, когато съзнавам, че съм само на една пресечка от офиса на Ванс. Вече е пет следобед. Не искам да използвам приятелството си с Ландън и да го моля да остана там. Знам, че никой няма да има нищо против, но не е честно да забърквам всички в това, което се случи. А и в тази къща има прекалено много спомени. Не бих могла да понеса още една вечер там.

Карам по една улица с няколко мотела и спирам на паркинга на един от тях. Едва сега осъзнавам, че никога не съм спала в мотел, но няма къде другаде да отседна. Ниският мъж на рецепцията ми изглежда дружелюбен. Иска ми шофьорската книжка. След няколко секунди ми подава карта с ключ и листче с кода за безжичния интернет. Оказа се много лесно да си наемеш стая в мотел. Малко скъпичко, но не искам да спя в евтин мотел и да се излагам на опасности.

— Надолу по тротоара, после ляв завой — казва с усмивка ниският мъж.

Благодаря му и излизам навън в кучешкия студ да преместя колата по-близо до стаята си, за да пренеса багажа си по-лесно.

Ето в какво се превърнах заради това безмозъчно и егоистично същество. Превърнах се в човек, който спи в мотели. Сама. Всичките ми вещи са наблъскани из чанти в багажника на колата. Бях човек, който имаше планове. Сега съм човек, който няма на кого да се опре.

Взимам няколко от чантите и заключвам колата. Изглежда като куп желязо до това лъскаво BMW. Точно когато си мислех, че не може да стане по-зле, изпускам едната чанта и тя се отваря на заснежения тротоар. Дрехите ми и няколко книги се разпиляват в снега. Навеждам се и започвам да ги събирам с една ръка. Не поглеждам кои са книгите, защото не искам да знам, че наред с всичко друго са съсипани и някои от най-любимите ми книги. Няма да го понеса.

— Нека Ви помогна — чувам мъжки глас зад гърба си. — Теса?

Поглеждам нагоре и виждам познатите сини очи и едно загрижено лице.

— Тревър? — Ставам и се оглеждам. — Какво правиш тук?

— Точно щях да те питам същото — усмихва се той.

— Ами… аз… — Захапвам устна и не знам как да продължа, но той ме спасява, като заговаря пръв.

— Имам проблем с тръбите у дома и докато ги оправят… съм тук — казва Тревър, навежда се и събира някои от подгизналите вещи. Слага в ръката ми и напълно мокрото копие на Брулени хълмове и ме гледа въпросително. След това ми подава няколко мокри тениски и мокрото копие на Гордост и предразсъдъци.

— Тази е наистина в окаяно състояние.

Да, вселената си прави извратени шеги с мен. Подиграва ми се.

— Подозирах, че харесваш класически романи — казва с приятелска усмивка. После взима чантите от ръцете ми, аз кимам с глава да му благодаря и отварям вратата. В стаята е зверски студ. Бягам към радиатора и веднага го включвам на най-силно.

— Като си помислиш колко скъпо взимат за една стая, не смятам, че сметката за тока им е проблем — казва Тревър и оставя чантите на пода.

Усмихвам се, събирам мокрите дрехи и ги мятам върху релсата на завесата на душкабината. Връщам се в стаята. Двамата мълчим, неловко е. Едва познавам този човек и не знам какво да му кажа. Накрая питам колкото да наруша тишината:

— Апартаментът ти наблизо ли е?

— Къща е. На около миля. Искам да съм близо до работа. Мразя да закъснявам.

— Да, логично. — Наистина звучи като мен.

Тревър изглежда толкова различен във всекидневни дрехи. Виждала съм го само в костюми, но сега е облечен в джинси и червен суитшърт. Косата му е разбъркана, рошава. Бях го виждала само с много гел по нея, добре прибрана и сресана.

— И аз така мисля. Сама ли си? — пита и веднага забива поглед в пода. Очевидно му е неудобно до любопитства.

— Да, сама съм.

Наистина съм сама. Не само в хотела. Съвсем сама съм.

— Не искам да любопитствам. Попитах само защото приятелят ти не ме харесва особено — казва и почти се засмива, докато прибира косата си от челото.

— О, Хардин не харесва никого. Не го приемай лично. И не ми е приятел.

— О, съжалявам. Разбрал съм грешно. Така поне изглеждаше.

— Беше… нещо като… приятел.

Дали е бил наистина? Поне така каза, но като се замисля, Хардин каза толкова много други неща.

— О, съжалявам. Пак. Не мога да задам един нормален въпрос.

— Няма проблем, наистина — казвам и започвам да вадя нещата от торбите.

— Искаш ли да те оставя? Да не би да се натрапвам? — пита и се обръща към вратата, сякаш да ми покаже, че наистина не иска да се натрапва.

— Не, не, остани. Ако искаш, разбира се. Не се налага да тръгваш — казвам прекалено бързо. Защо реагирам така? Какво ми става?

— Добре, ще остана — отвръща и сяда на стола до бюрото. Оглеждам се къде да седна и накрая сядам на ръба на леглото. Всъщност съм доста далеч от него и едва сега разбирам, че стаята е прекалено голяма.

— Харесва ли ти в издателството? — пита Тревър, а пръстите му правят кръгчета по дървеното бюро.

— Много. Оказа се далеч над очакванията ми. Мечтаех си за такава професия. Надявам се да ме назначат на постоянна работа, след като завърша.

— О, мисля, че ще ти предложат много преди това. Крисчън много те харесва. Онази книга, която си му предала миналата седмица, яко го е впечатлила. Само за това говори по време на целия обяд онзи ден. Казва, че имаш набито око, а от устата на човек като него подобно изказване е голям комплимент.

— Наистина? Така ли е казал? — Усмихвам се. Колко е странно да можеш да се усмихнеш. Не го желая, но в същото време една-единствена усмивка може наистина да те успокои.

— Да. Защо иначе да те кани на конференцията? Отиваме само ние четиримата.

— Четиримата?

— Да. Аз, ти, Крисчън и Ким.

— О, не знаех, че и Ким ще идва. — Надявам се, толкова силно се надявам да не ме е поканил заради връзката ми с Хардин или да го е почувствал като задължение към сина на най-добрия си приятел.

— Той не може да изкара цял уикенд без нея. Заради изключителните й умения в управлението на офиса, разбира се — казва Тревър шеговито.

— Да, това се вижда — отвръщам с лека усмивка. — А ти защо отиваш? Ти си само по финансовата част, нали? — опитвам се да поясня въпроса си.

— А, разбирам, вие, хората на изкуството, нямате нужда от ходещи калкулатори около себе си. — Завърта очи и аз се смея. С глас. — Всъщност отваря втори офис в Сиатъл и имаме среща с потенциален инвеститор. Освен това ще гледаме няколко места за офис и съм необходим да преценя дали, ако харесаме помещение, можем да си го позволим.

— Занимаваш ли се с имоти? — питам. В стаята вече е топло. Събувам обувките си и свивам крака под дупето си.

— Не, но ме бива в изчисленията. И ще прекараме хубаво. Сиатъл е красив град. Била ли си някога?

— Да, това е любимият ми град. Не че имам много голям избор от любими градове…

— И при мен е така. Аз съм от Охайо и не съм видял кой знае колко градове. Сравнен с Охайо, Сиатъл е като Ню Йорк.

Изведнъж ми става крайно любопитно и искам да науча повече за живота на този човек.

— Защо дойде във Вашингтон?

— Майка ми почина, когато бях последна година в гимназията, и трябваше да тръгна. Светът е голям, толкова много неща трябва да се видят. Малко преди да почине, й обещах, че няма да остана в онзи ужасен малък град, в който живеехме. Денят, в който ме приеха в колежа тук, беше най-щастливият и най-нещастният в целия ми живот.

— Най-нещастният?

— Мама почина в същия ден. Не е ли странно? — Усмихва се горчиво. Харесвам как само половината му устна се извива нагоре. Наистина красива усмивка.

— Съжалявам.

— Не, не бъди тъжна. Тя беше от онези хора, чието място не е сред нас. Беше прекалено добра. Успяхме да прекараме с нея повече време, отколкото изобщо заслужавахме. Не бих променил нищо — казва и се усмихва широко. — А ти? Тук ли ще останеш завинаги?

— Не. Винаги съм мечтала да се преместя в Сиатъл. Но напоследък си мисля за някое по-далечно място — признавам.

— Трябва да пътуваш. Да видиш колкото е възможно повече от света. Жена като теб не бива да остава затворена в кутия.

Вероятно е забелязал странното изражение на лицето ми, защото бърза да допълни:

— Искам да кажа… можеш да постигнеш толкова много. Имаш много таланти. Не бива да се спираш на едно място.

Но той не ме разбра правилно. Това, което каза, изобщо не ме притесни. Когато ме нарече жена, ме накара да се почувствам истински щастлива. Винаги и за всекиго съм била дете. Всеки се е отнасял с мен като с дете.

Тревър е само приятел, нов приятел. И се радвам, че е с мен в този ужасен ден.

— Ял ли си нещо? — питам.

— Още не. Мислех да си поръчам пица, за да не излизам пак в тая снежна буря.

— Можем да си разделим една? — предлагам.

— Става — съгласява се той и ме гледа така мило, както никой не ме гледал от толкова много време.