Анна Тод
След сблъсъка (58)

Глава петдесет и седем
Теса

— Просто го метни в някоя от чашите и другият отбор трябва да изпие чашата, която си уцелила. Печелят тези, които уцелят повече чаши — обяснява Тристан.

— Печелят? Какво? — питам.

— Ами… нищо. Просто не се напиваш толкова бързо, защото не изпиваш толкова много чаши.

Иска ми се да кажа, че тая игра с надпиване, в която победителят пие по-малко от този, който загуби, противоречи на идеята на партито, но в този момент Стеф вика:

— Аз съм първа.

После се усмихва и потърква бялата топка в тениската на Тристан, подухва върху нея и я мята през масата. Топката се удря в ръба на най-предната чаша и пада в задната.

— Искаш ли ти да пиеш първа? — пита Зед.

— Няма проблем — казвам и надигам чашата.

Когато Тристан хвърля топката през масата, тя пада на земята, без дори да докосне някоя от чашите. Зед я вдига и я потапя в една самотна чаша с вода от нашата страна на масата. Значи за тази цел била водата? Едва ли може да се каже, че е много хигиенично, но това е колежанско парти. Какво ли съм очаквала?

— Да, вижда се кого не го бива — казва Стеф подигравателно, но Тристан само й се усмихва.

— Хайде, ти си първа — подканя ме Зед.

Моят първи опит в бира понга… в понга с черешова водка се оказва доста добър. Печеля първите четири мятания. Челюстта ме боли от смях. Може би се дължи на алкохола или съм просто щастлива, защото обичам да печеля и да съм първа във всичко, дори в колежански игри за надпиване.

— Играла си и преди! Знам, че си играла — обвинява ме Стеф и слага ръка на кръста си.

— Не, просто имам умения — смея се.

— Умения?

— Не завиждай на убийствените ми умения по риба гонг — завалям думите и всички на десет метра от нас избухват в луд смях.

— О, боже, не казвай пак тази дума „умения“! — възкликва Стеф, държи стомаха си и се превива надве от смях. Тази игра се оказва много добра идея. Огромното количество алкохол, което съм изпила, вече ми помага да се отпусна и да не ми пука от нищо. Чувствам се млада и безгрижна.

— Ако успееш сега, ще спечелим — казвам на Зед. Колкото повече пием, толкова по-удобно се чувства в компанията ми.

— О, ще успея, вярвай ми — уверява ме и се усмихва.

Малката топка полита и се приземява точно в последната чаша на Стеф и Тристан. Аз пищя и подскачам като идиот, но изобщо не ми пука. Зед плясва с ръце само веднъж и без дори да се замислям, увивам ръце около врата му. От вълнение. Той полита назад, хваща се за кръста ми и аз веднага го пускам.

Това е една напълно безобидна прегръдка. Просто заради победата. И аз съм развълнувана.

Безобидна е.

Когато поглеждам към Стеф, очите й са разширени от изумление, а аз веднага започвам да се оглеждам за Хардин. Няма го. Но и да беше тук, какво толкова! Той ме заряза сама на партито. Не мога да му се обадя или да му пусна съобщение, защото телефонът ми е в него.

— Искам преиграване — крещи Стеф.

Поглеждам към Зед с огромни, развълнувани очи:

— Искаш ли да играем пак?

Той се оглежда и след малко казва с усмивка:

— Добре, хайде още една.

Печелим и следващата игра. Стеф и Тристан ни обвиняват, че мамим, но знам, че се шегуват.

— Добре ли си? — пита Зед, преди да се отдалечим от масата. Две игри са ми достатъчни. Мисля, че съм се понапила. Е, направо съм си пияна, но се чувствам страхотно. Тристан и Стеф изчезват в кухнята.

— Да, добре съм. Чувствам се страхотно дори! На това му казвам забавление — отвръщам, а той се смее. Толкова е чаровен, когато се усмихне. Заглеждам се в езика му.

— Това е хубаво. Извини ме, ще изляза да подишам малко чист въздух — казва.

Въздух. О, и аз искам да подишам въздух. Тук мирише на пот и цигари. И е топло. Много топло.

— Мога ли да дойда с теб? — питам.

— Хм… не знам. Не мисля, че идеята е добра — казва Зед и извръща поглед от мен.

— О… разбирам.

Бузите ми пламват от срам. Обръщам се, но той хваща ръката ми.

— Няма проблем да дойдеш, но не искам с Хардин да имате разправии. — Гласът ми звучи смешно, фъфля. Толкова смешно, че се смея още повече.

— Доста си пияна, нали? — пита и отваря вратата да изляза.

— Млако… клеко… малко — уцелвам най-накрая думата и пак се смея.

Студеният въздух ми действа ободрително. Със Зед тръгваме през двора и стигаме до онзи счупен камък на каменната ограда, където винаги сядах, когато идвах тук. Беше се превърнал в любимото ми място по време на тези партита. Навън няма много хора, защото сега е студено. Едно момче повръща в храстите на няколко метра от нас.

— Страхотно — пъшкам и сядам, а Зед се смее. Голите ми крака почти залепват за ледения камък. Имам сако, ако ми потрябва, но то е в колата на Хардин. Не че имам някаква представа къде е самият Хардин. Виждам, че колата е още тук, но него го няма от… две игри на водка понг, че и повече.

Поглеждам към Зед. Той се е втренчил замислено в мрака. Защо се държи така странно? Ръцете му се движат по корема му и мисля, че нещо го сърби. Когато повдига тениската си, виждам бинт.

— Какво е това? — питам ужасно високо.

— Татуировка. Направих си я точно преди да дойда тук.

— Мога ли да я видя?

— Да… — Той сваля якето си и го оставя между нас, след това отлепва лейкопласта и марлята.

— Тук е тъмно — казва и вади телефона си, за да използва светлината от екрана.

— Часовник?

Без изобщо да се замислям, прокарвам пръст по мастилото. Той сбръчква вежди за секунда, но не се отмества. Татуировката е голяма, заема почти целия му корем. Останалата кожа е покрита с по-малки, някак уж случайно пръснати татуировки. Новата татуировка представлява много зъбчати колелета. Мисля, че се движат, но последното може би се дължи на водката. Пръстът ми гали топлата му кожа… и тогава се усещам какво правя…

— Извинявай — почти изпищявам и се отдръпвам.

— Няма проблем… Да, нещо като часовник е. Но виж как кожата изглежда като скъсана, като изрязана по краищата тук? — Посочва към ръба на татуировката и аз кимам. — Тоест, ако кожата се сложи обратно… ако си представим, че е махната, съм като робот или нещо такова.

— Чий робот? — Разбира се, не знам какво питам.

— На обществото, предполагам.

— О… — изказвам се мъдро. Това е доста сложен разговор, който ме сварва напълно неподготвена. — Всъщност татуировката е страхотна. И сега я разбрах — усмихвам се и ми се вие свят.

— Не знам дали хората ще схванат цялата концепция. Ти си първата досега.

— Колко татуировки искаш? — питам.

— Не знам. Нямам място по ръцете, сега нямам и по корема, но вероятно ще спра, когато вече нямам повече място по тялото — смее се той.

— Трябва да си направя татуировка — казвам, без да мисля.

— Ти? — Зед започва да се смее с пълно гърло.

— Да! Защо не? — опитвам се да звуча ядосано. В момента идеята ми се струва страхотна. Нямам представа каква ще бъде, но ми се струва доста забавно и приключенско.

— По-пияна си, отколкото смятах — казва с усмивка и залепва марлята.

— Мислиш, че не мога да изтърпя болката? — питам предизвикателно.

— Не, не за това. Просто… не знам. Не мога да си представя… ти и татуировка? Дори не мога да си представя каква ще бъде — опитва се да не се смее.

— Не знам… слънце или емайли.

— Смайли? Тук вече говори водката.

— Може би — смея се и след това млъквам. После го питам със сериозен тон: — Мислех, че си ми сърдит.

Лицето му веднага става безизразно.

— Защо си смятала така? — пита тихо.

— Защото ме отбягваше през цялото време, докато Тристан не те помоли да играеш с мен.

Той въздъхва тежко.

— Не… не съм те отбягвал, Теса. Просто не искам да предизвиквам никакви проблеми.

— С кого? С Хардин? — питам, макар да знам, че е така.

— Да. Той ме е помолил да стоя настрани от теб. Не искам да се карам и да се бия повече с него. Не искам да се карам с него. И с теб. Просто… Няма значение.

— Той се подобрява… по отношение на контрола над гнева си — казвам сконфузено. Но всъщност не знам дали това е вярно, фактът, че не уби Тревър, вече е постижение само по себе си.

— Той ли? — пита Зед с недоверие.

— Да, така мисля…

— Всъщност къде е? Учудвам се, че те е изпуснал от поглед.

— Нямам никаква представа — отвръщам и се оглеждам, сякаш това би ми помогнало да разбера. — Отиде да говори с Логан и оттогава не съм го виждала.

— Странно — казва Зед и пак се почесва по корема.

— Да, странно е — смея се и благодаря на водката, че прави всичко така забавно.

— Стеф беше толкова щастлива, че ще дойдеш тази вечер — казва и слага цигара между устните си. Запалката осветява лицето му. Миризмата на никотин нахлува в носа и дробовете ми.

— Да, знам. Стеф ми липсваше, но все още не съм забравила всичко, което се случи.

Темата не ми се струва така тежка като преди, забавлявам се истински, макар че Хардин го няма. Смях се със Стеф и със Зед и за първи път имам чувството, че мога да оставя това зад гърба си и да продължа напред със Стеф.

— Много си смела… Искам да кажа… да дойдеш тук — говори с усмивка Зед.

— Глупава и смела са две съвсем различни неща.

— Не, сериозно. След всичко… не се криеш или нещо такова. Аз вероятно бих се покрил.

— О, аз се крих известно време, но той винаги ме намира.

— Да, винаги те намирам. — Гласът на Хардин ме кара да подскоча от камъка. Налага се да се хвана за якето на Зед, за да не падна от каменната стена.