Анна Тод
След сблъсъка (56)

Глава петдесет и пет
Теса

Хардин вдига полата ми още по-нагоре, събира я на кръста. Нетърпението ми нараства:

— Отпусни се, Тес. Не мисли за нищо. Няма да е по-различно от обикновено — обещава Хардин. Опитвам се да прикрия смущението си, когато се плъзва в мен, но всъщност се оказва, че е много хубаво. По-смело, по-предизвикателно. Толкова е възбуждащо да правиш нещо извън нормите, нещо, което другите считат за табу. Ръцете на Хардин се спускат по гръбнака ми и аз изтръпвам от желание. Настроението му напълно се е променило. Като се има предвид как изглеждаше, когато излязохме от асансьора, очаквах да направи див скандал.

— Добре ли си? — пита.

Кимам и проскимтявам в отговор. Едната му ръка се забива в таза ми, а другата — в косата ми, държейки ме неподвижна.

— Толкова е хубаво в теб, бебо, толкова е хубаво.

Гласът му е напрегнат. Плъзга се бавно в мен, ръцете му се преместват от косата към гърдите ми. Повдига блузата ми нагоре и съвсем ме оголва. Ръцете му намират зърната ми. Гали ги нежно и после бавно ги върти между пръстите си. Простенвам и извивам гръбнака си, докато той повтаря движението и пак, и пак.

— О, господи — възкликвам и веднага слагам длан върху устата си. Знам, че сме в офиса ми, но това не ме притеснява така, както би следвало. Хардин е в началото на всяка моя мисъл, а в края — удоволствието. В момента не разсъждавам по въпроса за реалността около нас и нередността на действията ни.

— Хубаво е, нали, бебо? Казах ти, че няма да е нищо различно. Е, поне не е по-лошо — прошепва и увива ръка около кръста ми. Когато ме обръща по гръб върху бюрото, едва не падам на земята.

— Мамка му. Обичам те. Знаеш това, нали? — говори задъхано в ухото ми. Кимам, но знам, че има нужда от повече. — Кажи, че го знаеш.

— Знам, че ме обичаш — уверявам го.

Тялото ми започва да се сковава, мускулите ми се обтягат. Той изправя гръбнака си, пръстите му се движат по клитора ми. Опитвам се да се изправя и да видя как магическите му пръсти правят това с тялото ми, но удоволствието ми идва прекалено много.

— Хайде, бебо. — Хардин забързва темпото и вдига единия ми крак във въздуха. Очите му се обръщат назад от удоволствие.

Оргазмът ми е толкова бърз, толкова силен, че когато се хващам за татуираните му ръце, не виждам нищо друго, освен звезди. Стискам зъби, но продължавам да шептя името му. Хардин се навежда над мен, заравя глава в сгъвката на шията ми, извиква името ми и след това залепва устни за кожата ми, за да заглуши стона си. После бавно излиза от мен, целува ме по ухото, а аз ставам и оправям дрехите си. Трябва веднага да отида до тоалетната. Боже, колко е странно всичко това! Не мога да отрека, че ми хареса. Никога няма да забравя първия си — и вероятно последен — секс по време на цикъл.

— Готова ли си? — пита Хардин.

— За какво? — казвам и все още дишам задъхано.

— Да си ходим.

— Не мога да си тръгна, едва два часът е — соча часовника на стената.

— Мини през офиса на Ванс на излизане. Ела си у дома с мен.

И без да чака, взима чантата ми.

— Всъщност няма да е зле да си сложиш тапичката, преди да тръгнем — казва, вади един тампон от чантата ми и ме перва по носа с него. Аз го удрям по ръката и ръмжа:

— Спри да говориш така! — отвръщам и го скривам веднага в чантата си. А той се смее с пълно гърло.

 

 

Три дни по-късно търпеливо чакам Хардин да ме вземе от работа. През няколко секунди се оглеждам през прозореца на лобито. Слава богу, че скоро не е валял сняг. Единствените следи от снега, който падна преди няколко дни, са черните купчини мръсен сняг около канавките и до бордюрите. Хардин настоя да ме кара и да ме взима от работа всеки ден, което естествено много ме дразни, защото знам, че го прави заради Тревър. Все още не мога да се начудя как успях да го успокоя тогава. Не знам какво щях да правя, ако беше нападнал или ударил Тревър на работното ми място. Кимбърли щеше да извика охраната (просто такива са й задълженията) и щяха да го арестуват.

Трябваше да е тук в четири и половина, а сега е вече пет и петнадесет. Почти всички са си тръгнали, а толкова много хора ми предложиха да ме откарат. Тревър също, макар че ми говори от около десет метра. Не желая нещата между нас да са така неизяснени и да се чувстваме неловко, когато се засичаме. Искам да сме приятели, независимо от „нарежданията“ на Хардин.

Най-сетне Хардин се появява, завива към паркинга и аз излизам навън. Вятърът е леден. Днес е малко по-меко в сравнение с предишните няколко дни, дори слънцето леко топли, но не е достатъчно.

— Извинявай, че закъснях. Заспал съм — казва, когато се качвам в топлата кола.

— Няма проблем — уверявам го и се заглеждам през прозореца.

Малко съм притеснена за посрещането на Нова година, което ще се случи тази нощ, и не искам да добавям допълнително стрес към огромния списък с неща, за които имам да се тревожа, като се карам с Хардин за закъснението. Не сме решили къде ще ходим и какво ще правим, а това ме побърква, защото искам да си планирам вечерта до последния детайл.

От два дни се колебая дали да отговоря на съобщението, което ми прати Стеф. От една страна, наистина искам да я видя, да покажа на нея и на всички останали, че не са ме пречупили, колкото и да ме унизиха. Да видят, че съм по-силна, отколкото си мислят. Но като оставим това настрана, знам, че ще се чувствам ужасно неловко сред приятелите на Хардин. Няма да знам как да се държа, а и се страхувам, честно казано, че всичко ще е различно, когато с Хардин излезем от нашето малко балонче. А ако Хардин не ми обръща внимание през цялото време? А ако Моли е там? Кръвта ми закипява само при мисълта, че може да се видят.

— Къде искаш да отидем? — пита Хардин. Бях му казала, че ми се ще да си купя нещо, което да облека тази вечер.

— До мола. Трябва да решим дали ще ходим, за да знам какво да си купя.

— Наистина ли искаш да си там, или да си останем само двамата? Все още съм на мнение, че трябва да си останем сами.

— Не, не искам да оставам у дома. Винаги можем да си останем сами вкъщи — усмихвам се. Обичам да съм си у дома с Хардин, но той винаги е прекарвал навън. Понякога се притеснявам, че ако през цялото време го държа вкъщи, ще му писне. Ще му омръзна.

Пристигаме в мола и аз бързам към входа на „Мейси“. Докато Хардин паркира и дойде при мен, вече съм избрала три рокли.

— Какво е това? — пита недоволно Хардин и сочи жълтеникавата рокля, която е най-отгоре в купа, който съм преметнала през ръцете си. — Този цвят е ужасен.

— О, да, за теб всеки друг цвят, освен черният е ужасен.

Той не оспорва моето вярно твърдение, но прокарва пръст по материята на златистата рокля под яркожълтата.

— Тази ми харесва — казва.

— Наистина ли? Точно за тази се колебах най-много. Не искам да се набивам на око.

Той ме поглежда въпросително.

— А с това жълто няма никакъв шанс да се открояваш?

Има право. Оставям жълтата рокля и изваждам бяла, без презрамки.

— Какво ще кажеш за тази?

— Трябва да ги пробваш — предлага с нагла усмивка.

— Перверзник — казвам закачливо.

— За теб… винаги — смее се и тръгва към пробните след мен.

— Няма да влизаш тук — казвам строго и затварям вратата зад себе си, но оставям място, колкото да си промуша главата. Хардин се цупи и сяда на кожения диван пред съблекалнята.

— Искам да ги видя всичките — заявява, когато затварям вратата напълно.

— Тихо.

Чувам как се смее и ми се иска да отворя и да видя усмивката му, но после решавам да не го правя. Първо обличам бялата, тази без презрамките, и едва вдигам ципа. Прекалено е тясна.

И къса. Много къса. Най-накрая се преборвам с ципа и дърпам роклята колкото може по-надолу, за да не личи колко е къса. Отварям вратата.

— Хардин? — прошепвам.

— Мили боже — възкликва, когато ме вижда в този тоалет. Къде е роклята?

— Къса е — изчервявам се.

— Да. Няма да я взимаш — казва и очите му се плъзват по тялото ми.

— Ако искам да я купя, ще я купя — отвръщам и му напомням, че той не е човекът, който ще ми казва какво да обличам. Хардин ме гледа ядно и накрая изрича:

— Знам… Просто искам да кажа… че е прекалено разголена за твоя вкус.

— Така си мислех и аз — казвам и пак се оглеждам в огледалото.

Хардин се усмихва и забелязвам, че оглежда дупето ми.

— Определено е секси. Не мога да отрека.

— Следващата — обявявам и влизам в съблекалнята.

Златистата рокля гали кожата ми като коприна, въпреки че е покрита с малки златисти дискове. Пада до средата на бедрата, а ръкавите са малко под лактите. Това вече е съвсем в мой стил. Съвсем малко по-дръзка от обикновено. Ръкавите създават илюзията, че роклята е консервативна, но начинът, по който материята прилепва към тялото ми и разголените ми крака, създава съвсем друго впечатление.

— Тес — започва да губи търпение Хардин. Застанал е точно пред вратата. Отварям и реакцията му кара сърцето ми да пърха от щастие.

— Исусе — преглъща тежко.

— Харесва ли ти? — питам и захапвам долната си устна. В тази рокля се чувствам доста по-уверена, особено след като бузите му порозовяват и започва да пристъпва от крак на крак.

— Много.

Ето, точно това правят нормалните двойки: пробват дрехи в „Мейси“. Чувствам се странно, но някак се успокоявам.

Само като си спомня какъв ужас изживях преди няколко дни, когато Хардин разбра за вечерята ми с Тревър в Сиатъл. Добре че се размина.

— Ще взема тази тогава — казвам.

След това намирам чифт много високи обувки с дебела подметка и тръгваме към касата. Успявам да спечеля поредната битка за това кой ще плати сметката. Аз плащам за тоалета си.

— Права си, време е да ми купиш нещо и на мен, като се има предвид купищата подаръци, които получих от теб за Коледа — шегува се той и излизаме от мола.

Опитвам се да го ударя по рамото, но той хваща ръката ми и стиска китката ми. Устните му докосват дланта ми, увива пръсти около моите и ме повежда към колата.

Никога не сме си държали ръцете на обществено място… Това ние ли сме?

В мига, в който мисълта минава през главата ми, той се сеща за същото и веднага пуска ръката ми.

Едно по едно, стъпка по стъпка… предполагам.

 

 

След като осем пъти повторих, че трябва да си прекараме с приятелите му, сега започвам да се разколебавам. Нервите ме тресат. Опитвам се да си представя различните сценарии, по които може да се развият събитията тази нощ.

Не можем винаги да се крием от света. Начинът, по който Хардин ще се държи, когато сме с приятелите му, ще ми покаже какво мисли и как се чувства с мен пред други хора.

Взимам си душ и три пъти си бръсна краката. Оставам толкова дълго под топлата вода, че я изразходвам почти всичката.

— Какво каза Нейт за тази вечер? — питам Хардин, когато излизам от банята. Не съм сигурна какъв отговор искам да чуя.

— Пусна ми съобщение да ги чакаме в девет направо в къщата. Както по всичко личи, очаква се да е нещо много голямо.

Поглеждам часовника. Вече е седем.

— Добре, ще се приготвям.

Слагам грим, изсушавам косата си, навивам я на къдрици, които прибирам отзад с фиба. Като всеки друг път. Изглеждам… добре.

Скучно. Скучно. Все същото. За официалното си завръщане трябва да изглеждам по-добре от всеки път. Ако Моли е там, със сигурност ще е облечена така, че да привлича вниманието на всички, а колкото и да я мразя, не мога да не призная, че на външен вид това момиче е разкошно. Без да спирам да мисля за розовата коса на Моли, взимам очната линия и за първи път правя дебела права черта върху клепача си. Повтарям същото и с долния клепач, после и на другото око, след което добавям още руж. След това махам шнолата, която държи косата ми, и я мятам в боклука. Е, добре, не съм готова да я метна в боклука, но тази вечер мога да мина и без нея. Обръщам косата си надолу и започвам да я роша с пръсти. Когато вдигам глава и се поглеждам в огледалото, отражението ми ме шокира. Образът в огледалото е на момиче от нощен клуб. Дива и дори… секси? Последният път, когато носих толкова много грим, беше след вещата намеса на Стеф. Тогава Хардин ми се кара.

Сега вече изглеждам по-добре.

— Осем е, Тес — обажда се Хардин от хола. Поемам си дълбоко дъх, поглеждам се за последен път в огледалото и хуквам към спалнята, за да се облека, преди Хардин да ме е видял.

А ако не ме хареса? Последния път изобщо не забеляза, когато започнах да променям вида си. Задушавам съмнението и обличам роклята, вдигам ципа и се качвам на новите обувки. Може би трябваше да сложа чорапогащник. Не, трябва да се успокоя и да не премислям.

— Теса, готова ли си, почти закъсня… — И тогава застава на вратата и млъква.

— Изглеждам ли…

— О, мамка му! О, да — буквално изръмжава.

— Не мислиш ли, че съм прекалила с грима? И с всичко?

— Не… ами… да, хубаво е… искам да кажа… всичко е много хубаво.

Опитвам да не се засмея, когато го чувам как не може да си намери нито акъла, нито словото, а това рядко му се случва.

— Да тръгваме, и то веднага, иначе никога няма да излезем от този апартамент — казва Хардин.

Начинът, по който реагира, ми дава увереност и в безкрайна степен ми вдига самочувствието. Знам, че не трябва да е така, но така се чувствам.

Хардин изглежда безупречно. Както винаги. И както винаги е само по обикновена черна тениска и черни джинси. Обул е черните гуменки, които толкова харесвам.