Анна Тод
След сблъсъка (53)

Глава петдесет и две
Хардин

Карен отваря подаръка си от Теса и казва с най-широката си усмивка:

— Теса, от толкова време се каня да си купя точно този комплект!

Теса си мисли, че не съм забелязал как е добавила и моето име върху малките картички с форма на снежен човек към подаръците, но аз видях. Просто не ми се занимаваше да го задрасквам.

— Сега се чувствам толкова кофти, че ти купих само картичка, а ти си взела билети за страхотен мач — казва Ландън на Теса. Трябва да призная, че сега съм му благодарен, задето й е взел само картичка, което е нищо в сравнение с електронния четец, който й купих за рождения ден. Ако й беше избрал нещо по-хитро, щеше да ме издразни, и то много яко. Но като гледам как Теса му се усмихва, човек може да си помисли, че й е купил първото издание на някой роман на Джейн Остин. Не, не мога да повярвам, че са й купили гривна. Тези надути пуяци. Винаги да демонстрират колко пари имат. А ако реши да носи тяхната, а не моята?

— Благодарим за подаръците, страхотни са — казва баща ми и показва на всички ключодържателя, който Теса взе по невнимание. Малко ми е гузно, като гледам лицето му, но в същото време този „тен“ му отива, даже ми е малко смешно. Искам да се извиня… не, не искам, но знам, че трябва да се извиня, задето леко си изтървах нервите. Не искам да вървя назад в отношенията си с баща ми. Мисля, че не беше чак толкова кофти да прекарам малко време с него. Теса и Карен се разбират доста добре, а и се чувствам отговорен да й осигуря женска фигура, която да замести майка й. Още повече, че се скара с майка си заради мен. И освен това, ако Карен е около нея, а майка й остане настрани, на пътя ни ще стои един човек по-малко.

— Хардин? — чувам гласа й в ухото си.

Вдигам поглед и осъзнавам, че някой ми е казал нещо, което не съм чул.

— Искаш ли да отидеш с Ландън на хокейния мач? — пита тя.

— Какво? Не — отговарям на секундата.

— Благодаря, човече — казва Ландън и върти очи.

— Искам да кажа, че Ландън едва ли ще пожелае да отиде с мен — поправям се веднага.

Това правене на поведение и тази престорена любезност се оказват много по-тежка задача, отколкото си представях. Върша това само заради нея… Е, ако трябва да съм честен, до известна степен и заради себе си. Не съм забравил думите на майка си, че гневът ще ми донесе единствено самотен живот и кървящи ръце. Те кънтят в главата ми и няма да мога да се отърва от тях.

— Можем да отидем с Теса, ако не ти се ходи — казва Ландън. Ето сега! Защо се опитва да ме дразни, и то точно когато се опитвам да бъда мил? За първи път в живота си. Теса се усмихва.

— Да, ще отида. Не разбирам нищо от хокей, но ще съм за компания.

Без да мисля повече, увивам и другата си ръка около кръста й и се предавам.

— Аз ще отида.

Ландън ме гледа учудено, но и развеселено и макар че Теса е с гръб към мен, знам, че изражението на лицето й е същото.

— Харесва ми как сте боядисали и обзавели — казва баща ми.

— То си беше боядисано и обзаведено, но благодаря все пак.

Стигам до заключението, че е много по-нормално да го бия, отколкото да се опитвам да водя човешки разговор с него и да се старая да избягвам споровете.

Карен ми се усмихва.

— Беше много мило да ни поканите.

Животът ми би бил много по-лесен, ако Карен беше някоя отвратителна кучка, но за да е по-трудно, разбира се, тя е един от най-милите хора, които съм срещал.

— Това беше най-малкото, което можех да направя след всичко, случило се вчера. — Знам, че гласът ми звучи по-колеблив и напрегнат от нормалното. Не искам да е така и се дразня.

— Няма проблем, случват се такива неща — уверява ме Карен.

— Не си много права. Не мисля, че насилието е традиция по семейните празници — казвам.

— А защо да не го въведем от тази година? Догодина Теса може да ми забие един юмрук — предлага Ландън, правейки някакъв нещастен опит да разведри атмосферата.

— Може и така да стане — изплезва се Теса и аз се усмихвам.

— Няма да се повтори — казвам на баща си.

Той ме поглежда замислено и отвръща:

— Вината е до голяма степен и моя. Трябваше да преценя, че нещата няма да се развият особено добре, но се надявам, че сега, когато освободи част от гнева си, можем отново да поработим върху развитието на връзката ни.

Теса слага малката си ръка в моята, за да ме успокои, и аз кимам.

— Мм… да… добре… — казвам и не мога да повярвам колко смирено звуча. — Да… — Започвам нервно да хапя вътрешната страна на бузата си.

Ландън слага ръце на коленете си и става.

— Мисля, че трябва да тръгваме вече. Хардин, обади ми се, ако наистина искаш да отидем на мача. Благодарим за поканата и за посрещането.

Теса прегръща и тримата, а аз стоя облегнат на вратата. Бях достатъчно мил днес. Няма начин да се прегръщам с когото и да било. Освен с Теса, разбира се, но след всичко, което направих днес, трябва да ми даде много повече от една прегръдка. Гледам как широката й рокля покрива прелестните й извивки и буквално трябва да водя вътрешна битка, та да не я повлека към спалнята. Помня, когато я видях в тази отвратителна рокля за първи път. Е, по онова време наистина беше ужасна, а сега почти я обожавам. Излезе от общежитието, сякаш се канеше да ходи да продава библии от врата на врата. Когато се качи в колата ми и й се подиграх за роклята, тя врътна очи, но тогава нямах никаква идея, че ще се влюбя в нея.

Помахвам леко на гостите и въздъхвам с нечовешко облекчение.

На хокей с Ландън? Боже, в какво се забърках!

— Беше толкова хубаво. Ти беше толкова мил — подскача Теса и веднага събува високите си обувки. После веднага се навежда и ги подрежда до вратата.

— Мина добре… май.

— Беше много повече от добре — казва с широка усмивка. Лицето й грее.

— Както и да е — отвръщам с преувеличено недоволство, но тя се смее.

— Аз наистина те обичам. Знаеш това, нали? — казва и върви из хола да прибира и чисти. Подкачам я за кой ли път за манията й за чистота, но ако бях сам, досега да съм превърнал мястото в кочина, да съм се заринал в боклуци.

— Харесва ли ти часовникът? — пита.

— Не, ужасен е. Не нося часовници.

— Смятам, че изглежда добре.

— Какво мислиш за гривната? — питам колебливо.

— Красива е.

— Да, модерна е. И е много скъпа — казвам и поглеждам встрани.

— Да. Неудобно ми е, че са похарчили толкова много пари за нея, защото не мисля, че ще я нося. Може би само ако се събираме с тях, но не повече от един-два пъти.

— Защо да не я носиш?

— Защото вече си имам любима — казва и подрънква с гривната, която аз й подарих. Талисманчетата се люлеят пред очите ми и се удрят едно в друго.

— Харесваш моята повече? — питам и не мога да скрия глуповатата си усмивка.

Тя ме поглежда с укор и казва:

— Разбира се, Хардин.

Опитвам се да запазя и малкото ми останало достойнство, но не мога. Вдигам я на ръце и тя започва да пищи. А аз… не помня да съм се смял така щастливо през целия си живот.