Анна Тод
След сблъсъка (51)

Глава петдесет
Теса

Нямам нищо против да чистя, защото обичам нещата да са подредени по определен начин. Идеята на Хардин за почистване е да набута всичко там, където намери свободно място, което не е точно чистене, нали?

— О, и не забравяй, че трябва да отидем до магазина да си вземеш онези тапи — хили се той.

— Не им казвай така. — Замервам го с кърпа за подсушаване на чинии, а той се смее още по-силно.

Почистваме апартамента според моите високи изисквания. Отивам до магазина да си купя тампони и някои неща, в случай че Кен, Карен и Ландън решат да минат. Хардин се опита да дойде с мен, но не му позволих, защото знаех, че ще ме подкача за тампоните през цялото време. Казвам му да ме чака у дома. Когато се връщам, го заварвам на същото място на дивана, където го оставих.

— Обади ли се на баща си? — питам от кухнята.

— Не… чаках те — отговаря, идва при мен в кухнята и с въздишка сяда на масичката. — Сега ще се обадя.

Сядам срещу него и чакам, докато набира телефона. Чака баща му да вдигне.

— Мм… здрасти — казва, след това слага телефона на спикер и го оставя на масата между нас.

— Хардин? — Кен звучи крайно изненадано.

— Да… мм… виж… питах се дали не искате да минете край нас… или нещо такова.

— Да минем?

Хардин ме поглежда и веднага разбирам, че търпението му се изчерпва. Плъзвам ръка по масата и я слагам върху неговата, за да го окуража.

— Да… ти, Карен и Ландън. Можем да си разменим подаръците, понеже вчера не стигнахме дотам. Мама замина.

— Сигурен ли си, че няма проблем? — пита Кен.

— Току-що те поканих, нали? — казва рязко Хардин, а аз стискам ръката му и той веднага се поправя. — Искам да кажа… няма никакъв проблем.

Усмихвам му се.

— Добре, нека поговоря с Карен, но съм сигурен, че много ще се зарадва. В колко ви е удобно? — Хардин ме поглежда. Аз казвам с устни: „два часа“ и той му предава.

— Добре, ще се видим в два.

— Теса ще изпрати адреса на телефона на Ландън — казва Хардин и затваря.

— Не беше чак толкова страшно, нали? — Питам, а той ме гледа и върти очи.

— Да бе!

— Какво да си облека?

Той сочи джинсите и колежанската тениска, която облякох преди часове.

— Това.

— Не, в никакъв случай. Това е нашата Коледа.

— Не, днес е един ден след Коледа и трябва да си по джинси — протестира и се усмихва. Започва да си играе с метала на устната си.

— Не, няма да съм по джинси — смея се и тръгвам към спалнята, за да реша какво да облека.

 

 

Когато Хардин влиза в спалнята, аз съм застанала с бялата рокля пред гърдите си и се оглеждам в огледалото.

— Не знам дали е добра идея да обличаш бяло днес — казва с усмивка.

— За бога, Хардин, спри вече.

— Много си сладка, когато се срамуваш.

Изваждам виненочервената рокля от гардероба. Колко много спомени имам с тази рокля. Бях я облякла на първото парти в къщата. И тогава бях със Стеф. Липсва ми, въпреки гнева, който изпитвам към нея. Чувствам се предадена, но от друга страна, беше права, че не е справедливо да простя на Хардин, а на нея не.

— Какво става в тази твоя прелестна глава? — пита Хардин.

— Нищо, мислех си за Стеф…

— Какво за нея?

— Не знам… липсва ми… някак. Не ти ли липсват приятелите ти? — Не е споменал нито един от тях, освен в писмото.

— Не. Предпочитам да прекарвам времето си с теб.

Обичам този откровен Хардин, но все пак не мога да не отбележа:

— Редно е да прекарваш някакво време и с тях.

— Може би. Все ми е тая дали ще ги виждам, или няма. Не искам да съм край тях след… знаеш — казва и свежда поглед.

— Не знам, но на твое място бих се… може би бих се заинтересувала как са и какво става. Не и с Моли, разбира се — добавям намръщено.

— Защо не, вие двете сте такива добри приятелки — поглежда ме палаво.

— О, стига за нея. Какво мислиш, че ще правят на Нова година? — Не знам как бих се чувствала край тях, но наистина ми липсват приятели. Или поне това, което си мислех, че минава за приятелска компания.

— Вероятно ще има парти. Логан е маниак на тема новогодишни партита… Сигурна ли си, че искаш да си с тях?

Усмихвам се.

— Да, ако се окаже много лоша идея, догодина ще си седя у дома.

Очите му се разширяват, когато споменавам следващата Нова година, но аз се правя, че не разбирам. Искам нещата с коледното помирение да минат добре. Ще мисля само за днес.

— Ще направя нещо за хапване за всички. Трябваше да им кажа в три. Вече е дванадесет, а аз дори не съм готова — казвам и потърквам лицето си с длани. Дори нямам грим.

— Хайде, приготвяй се, аз ще направя нещо… — и добавя, смеейки се: — Но внимавай, яж само това, което ти сложа в чинията.

— Правиш си шеги как ще отровиш баща си. Браво! — казвам с усмивка, а той свива рамене и излиза от стаята. Измивам лицето си, слагам малко грим, пускам косата си и навивам краищата й. Докато се приготвя и облека, из апартамента вече се носи прекрасен аромат на чесън.

Когато влизам в кухнята, Хардин вече е приготвил няколко чинии с плодове и зеленчуци, дори нарежда масата. Истински съм впечатлена от това, което е направил, макар че може би ще трябва да пренаредя чиниите. Толкова съм щастлива, че Хардин се реши да ги покани в апартамента ни, особено, че покани баща си. Но като че най-много се радвам на хубавото му настроение. Поглеждам часовника. Ще дойдат след тридесет минути. Захващам се да почистя кухнята от хаоса, който Хардин е успял да сътвори, докато е готвел. Апартаментът е пак безупречно чист. Когато застава пред фурната, аз увивам ръце около кръста му и казвам:

— Благодаря ти, че направи всичко това.

— Нищо особено не съм направил.

— Добре ли си?

— Да… добре съм.

— Сигурен ли си, че не си малко нервен? — Знам, че е притеснен, усещам го.

— Не… Малко… може би. Просто е ужасно странно да го каня тук.

— Знам. И съм много горда с теб, че ги покани. — Притискам бузата си към неговата и той ме прегръща през кръста.

— Наистина ли?

— Разбира се, беб… Хардин.

— Чакай, какво искаше да кажеш?

Скривам лице в длани.

— Нищо. — Не знам откъде се взе този внезапен порив да го наричам с галени имена, но е ужасно конфузно.

— Кажи ми — настоява гальовно и вдига брадичката ми нагоре, за да не крия лицето си.

— Не знам защо, но почти те нарекох „бебо“. Пак. Захапвам долната си устна, а той се усмихва широко.

— Хайде, кажи ми така.

— Ще ми се смееш.

— Не, няма. Та нали аз те наричам така през цялото време.

— Да, но когато ти го правиш, е различно.

— Как така различно?

— Не знам… някак е… по-секси… и дори… не знам… някак романтично — отвръщам и се изчервявам.

— Днес си ужасно срамежлива — усмихва се и ме целува по челото. — Но ми харесва. Така че… давай, кажи ми, както искаше да ми кажеш.

Прегръщам го по-силно.

— Добре.

— Добре какво?

— Добре… бебо.

Усещам странния вкус на думата, докато се изтърколва от устата ми. Тогава, без да очаквам, той ме вдига на плота и застава между краката ми.

— Добре, бебо — повтарям.

Бузите ми са по-тъмнорозови от обикновено.

— Наистина ми харесва. Много е… как го каза? Секси и романтично?

Набирам смелост и казвам:

— Така е, бебо — усмихвам се и пак захапвам устна.

— Да… определено е невероятно секси. — Опира устни в шията ми и ръцете му се плъзват по бедрата ми. Настръхвам.

— Не мисля, че тези бедра биха ме спрели — казва и с пръсти рисува кръгчета под дупето ми.

— Те може и да не те спрат, но… знаеш кое… ще те спре. На вратата се чука. Подскачам, а Хардин ми се усмихва, намига ми и докато върви към вратата, казва:

— О, бебо, това е последното нещо, което може да ме спре.