Анна Тод
След сблъсъка (47)

Глава четиридесет и шест
Теса

Решавам да оставя косата си пусната и права, този път да не я къдря за разнообразие, да пробвам нещо ново. После ми се струва странна и решавам все пак да я накъдря с машата. Отнема ми прекалено много време да се приготвя и вероятно вече трябва да тръгваме. Улавям се, че умишлено се бавя, защото започвам истински да се страхувам как ще мине денят. Надявам се Хардин да се държи добре или поне да се опита да се държи добре. Слагам малко грим — само пудра, спирала и очна линия. Мислех да добавя и сенки, но се наложи да слагам очната линия три пъти и накрая започна да ми писва, защото все не можех да я направя равна.

— Жива ли си? — пита Хардин от другата страна на вратата на банята.

— Да, почти съм готова — отвръщам и измивам зъбите си още веднъж.

— Мисля да си взема бърз душ и веднага след това трябва да тръгнем, ако искаш да стигнем навреме — казва Хардин, когато излизам от банята.

— Добре, добре. Ще се облека, докато се къпеш.

Той влиза в банята, а аз тръгвам към дрешника и изваждам зелената рокля, която си купих специално за днес. Тъмнозелената материя е плътна, деколтето е високо. Панделката на кръста ми изглежда много по-голяма, отколкото ми се стори онзи ден, когато мерих роклята, но имам жилетка за отгоре. Изваждам гривната с талисманите и сърцето ми лекичко пърха, когато чета за кой ли път гравираните думи.

Не мога да реша какви обувки да сложа. Ако обуя високи, ще изглеждам прекалено официална. Ще си обуя ниските черни обувки. Точно слагам бялата си жилетка, когато Хардин излиза от банята само по кърпа около кръста.

О!

Колкото и пъти да го видя, той винаги успява да спре дъха ми. Докато гледам полуголото му тяло, не мога да се начудя как така никога преди не съм харесвала татуировки.

— Мили боже! — казва той и очите му бавно обхождат тялото ми.

— Какво? Какво? — изпадам в паника и се поглеждам да видя какво не е наред.

— Изглеждаш… ужасно… невинна.

— Чакай, това хубаво ли е, или е лошо? Коледа е, не искам да изглеждам неприлично.

Изведнъж изпитвам несигурност относно тоалета си. Защо избрах тази рокля?

— О, хубаво е, много е хубаво.

Езикът му бавно се плъзва по долната му устна и едва сега разбирам. Изчервявам се и извръщам поглед, преди да сме започнали нещо, което не бива да започваме, а още по-малко — да довършваме. Поне не сега.

— Благодаря. Ти какво ще облечеш?

— Това, което обличам винаги.

Поглеждам го разочарована.

— Няма да се обличам специално, за да отида в къщата на баща си.

— Знам, но можеш да облечеш тениската, която майка ти ти подари за Коледа — предлагам, но съм сигурна, че няма да го направи. Той се смее с цяло гърло и казва:

— Не, това няма да се случи.

После отива до гардероба и измъква джинсите си от закачалката, която пада на пода. Не че изобщо забелязва такива неща. Решавам да не казвам нищо и веднага излизам, защото кърпата му също пада на пода.

— Отивам при майка ти — едва проговарям и се опитвам да не гледам голото му тяло.

— Както искаш — усмихва се, очевидно развеселен от реакцията ми.

Триш е в хола. Облечена е в червена рокля и носи високи черни обувки. Изглежда толкова различна, когато не е по анцуг.

— Толкова си красива — казвам.

— Сигурна ли си? Не е ли прекалено… с толкова грим и всичко? — пита притеснено. — Не че ми пука особено, но не искам да изглеждам съвсем зле, когато се изправя пред бившия си съпруг, когото не съм виждала от десет години.

— Повярвай ми, изглеждаш страхотно — уверявам я и тя се усмихва, но все така плахо и несигурно.

— Готови ли сте? — пита Хардин, който, разбира се, вече е готов. Косата му е мокра, но не знам как успява да изглежда толкова добре. Облечен е изцяло в черно, дори гуменките му са черни. Същите, с които дойде в Сиатъл и които толкова ми харесаха. На майка му не й прави никакво впечатление, че е целият в черно, сигурно защото все още мисли дали самата тя изглежда достатъчно добре.

В асансьора Хардин поглежда майка си, сякаш я вижда за първи път, и пита:

— Защо си се докарала така?

— Празник е, защо не? — отговаря тя и се изчервява леко.

— Просто е странно.

Прекъсвам го, преди да й е скапал настроението.

— Изглежда прелестна, Хардин. И е точно толкова официално облечена, колкото съм и аз.

През целия път в колата всички мълчим. Триш не казва нито дума. Знам, че се притеснява. И кой може да я вини? На нейно място и аз бих била ужасно притеснена. Всъщност, колкото повече наближаваме къщата на Кен, толкова повече се страхувам, но моите причини са различни. Просто се моля да мине добре, спокойно. Когато най-сетне пристигаме, Триш възкликва:

— Това… неговата къща ли е?

— Мдаа. Казах ти, че е голяма — отвръща Хардин и изключва двигателя.

— Нямах представа, че под „голяма“ си имал предвид огромна — казва тихо тя.

Хардин скача и отваря вратата на майка си, защото тя просто седи и не може да излезе от шока. Аз излизам сама, после се качваме по стълбите към голямата къща. Виждам ужасното напрежение, изписано на лицето му. Хващам го за ръката и се опитвам да го успокоя. Той ме поглежда и се усмихва едва забележимо. Не звъни на вратата, влиза директно. Карен е в хола и ни чака с огромна, топла усмивка. Толкова е заразителна, че веднага се чувствам мъъъничко по-добре. Хардин минава през фоайето с майка си, а аз вървя зад него и не пускам ръката му.

— Благодаря, че приехте поканата — казва Карен, защото Хардин, както знаем, не се занимава с подробности около това да представи например хората един на друг. — Здравей, Триш. Аз съм Карен — казва тя и подава ръка. — Толкова се радвам да се запознаем. И наистина оценявам, че приехте да сте с нас днес.

Карен изглежда напълно спокойна, но вече я познавам достатъчно добре, за да усетя, че точно днес случаят не е такъв.

— Здравей, Карен. И аз се радвам да се запознаем — отвръща Триш и се здрависват.

И тогава Кен влиза в стаята, вижда ни и спира като препариран, когато съзира бившата си съпруга. Облягам се на Хардин и се моля Ландън да е казал на Кен, че ще идваме в пълен състав.

— Здравей, Кен — казва Триш и гласът й звучи много по-смело отколкото преди минути.

— Триш… уау… — Кен изглежда ужасно объркан.

Триш, която очевидно е доволна от реакцията му, кима и казва:

— Изглеждаш… различен.

Опитвала съм се да си представя как ли е изглеждал Кен тогава… с кървясали от пиене очи, потно чело, бледо лице. Но не мога.

— Да… ти също — отговаря той.

Завива ми се свят от осезаемото напрежение в стаята, така че съм безкрайно благодарна, когато Карен почти изпищява:

— Ландън! — Той се присъединява към нас. Изглежда точно като за случая: официални черни панталони, бяла риза и черна вратовръзка.

— Много си красива — Ландън ме поздравява, както винаги, с приятен комплимент и ме прегръща. Хардин стиска ръката ми по-силно, но успявам да се изскубна и да прегърна Ландън.

— И ти изглеждаш много добре — казвам.

Хардин увива ръка около кръста ми и ме придърпва обратно към себе си. Този път още по-плътно. Ландън върти очи и после се обръща към Триш:

— Здравейте, госпожо. Аз съм Ландън, синът на Карен. Много се радвам да се запознаем най-накрая.

— О, моля, не ме наричай „госпожо“ — смее се Триш. — И аз се радвам да се запознаем. Теса ми е разказвала толкова много за теб.

— Само хубави неща, надявам се — усмихва се той.

— Предимно — закача го Триш.

Чарът на Ландън като че успява да намали малко напрежението и Карен прекалено ентусиазирано съобщава:

— Идвате точно навреме. Гъската е почти готова. Още две-три минути.

Кен ни повежда към трапезарията, а Карен изчезва в кухнята. Не се изненадвам, че масата е перфектна. Наредена е с много вкус, най-красивите им чинии, излъсканите сребърни прибори, красивите коледни салфетки, поставени в елегантни дървени халки. По цялата маса с много вкус са наредени плата с най-различни предястия. Гъската е украсена с дебели кръгчета портокали и с маслинови клонки. Изглежда толкова красиво и мирише божествено. Устата ми се пълни със слюнка. Точно пред мен има чиния с печени картофи. Ухаят на чесън и розмарин. Не мога да се нагледам на прелестната коледна трапеза на Карен. На голямата ваза с цветя в средата има същия мотив — портокали и маслини. Карен винаги е била изумителна домакиня.

— Някой иска ли нещо за пиене? Има много хубаво червено вино във бинарната — предлага Карен и веднага бузите й пламват, защото осъзнава какво е казала. Алкохолът определено е доста деликатна тема на тази маса.

— Всъщност аз бих пийнала — отвръща Триш.

Карен изчезва и настава такава тишина, че когато след малко маха корковата тапа на бутилката с вино в кухнята, звукът е толкова силен, че започва да отскача от стена в стена като ехо.

Когато се връща с отворената бутилка, се замислям дали да не поискам една чаша, за да успокоя нервите си и неприятното чувство в стомаха, но после решавам да се въздържа.

Кен е на централното място на масата, Карен, Ландън и Триш са от едната му страна, а аз и Хардин сме от другата. След като всички изказват възхищението си от вида на трапезата, настава тишина, докато пълним чиниите си. След няколко хапки Ландън ме поглежда, сякаш да ме попита дали е редно да проговори. Кимам лекичко, защото не искам аз да съм тази, която ще наруши гробовното мълчание. Пъхам парченце месо в устата си, а Хардин слага ръка на бедрото ми. Ландън избърсва уста с кърпата си и се обръща към Триш:

— Как ви се струва Америка засега, госпожо Даниеле? За първи път ли идвате тук?

Тя кима няколко пъти:

— Да, идвам за първи път. Харесва ми. Не бих живяла тук, но е хубаво. Ти мислиш ли да оставаш във Вашингтон, след като завършиш университета? — пита го тя, но гледа Кен, сякаш въпросът е към него.

— Не знам още. Приятелката ми се мести в Ню Йорк следващия месец, така че зависи какво тя ще реши да прави след това.

Напълно егоистично се надявам Ландън да не замине скоро за Ню Йорк.

— Ще се радвам, когато Хардин завърши и се върне у дома — казва Триш и аз изпускам вилицата си в чинията. Всички погледи се обръщат към мен. Усмихвам се извинително и внимателно вдигам вилицата си.

— В Англия ли се прибираш, след като завършиш, Хардин? — пита Ландън.

— Да, разбира се — отговаря грубо Хардин.

Очите на Ландън се заковават в мен. С Хардин не сме коментирали какво ще правим след завършването, но никога не ми беше минавало през ума, че може да се върне в Англия. Трябва да го обсъдим по-късно, а не сега пред всички.

— А ти, Кен… харесва ли ти Америка? Тук ли мислиш да останеш завинаги? — пита Триш.

— Да, тук ми харесва. Много ми харесва. Със сигурност ще остана.

Триш се усмихва и отпива от виното си.

— Винаги си мразел Америка.

— Да, така… беше… — отговаря й той и й се усмихва. Карен и Хардин се размърдват неудобно на столовете си, а аз се концентрирам върху картофа в устата си, започвам да го дъвча настървено.

— Няма ли друга тема за разговор, освен Америка? — пита раздразнено Хардин.

Аз го сритвам под масата, но той не ми обръща внимание. Карен веднага се притичва на помощ и пита:

— Как мина командировката ти в Сиатъл, Теса?

Вече съм й говорила за това пътуване, но знам, че се опитва да спаси разговора на масата, затова пак разказвам всичко за конференцията и за работата си. И с това приключваме храненето, защото всеки ми задава въпроси явно, само и само да се избегне мотивът бивши съпрузи заедно на Коледа.

Когато всички привършват с вкусната гъска и салатите, ставам да помогна на Карен да сложи чиниите в машината. Изглежда толкова отвеяна, че дори не се опитвам да я въвлека в разговор. Почистваме в мълчание.

— Искаш ли още една чаша вино, Триш? — пита Карен, когато се връщаме в трапезарията.

Хардин, Триш и аз сядаме на единия диван, Ландън — на стола си, а Кен и Карен — на дивана срещу нас. Сякаш сме разделени на отбори и Ландън е съдията.

— Да, моля. Много е ароматно — отговаря Триш и подава празната си чаша да я напълни.

— Благодаря. Взехме го от Гърция това лято. Беше такава прекрасна… — спира по средата на изречението и след малко добавя, но вече не чак толкова ентусиазирано. — Хубаво място.

После подава чашата, Триш я вдига леко за наздравица и казва:

— Не знам, но виното им е фантастично.

В началото не можех да разбера защо всичко е толкова странно, но сега започвам да си го обяснявам. Карен се бе омъжила за онзи Кен, когото Триш никога не бе имала. Тя ходи на екскурзии до Гърция… всъщност по целия свят, има огромен дом, нови коли, а най-важното е, че има един обичащ и трезвен съпруг. Наистина се възхищавам на Триш за смелостта й да прости. Знам, че полага големи усилия да бъде вежлива при тези обстоятелства.

— Някой друг? Теса? Искаш ли чашка вино? — пита Карен, след като долива чашата на Ландън. Поглеждам към Триш и Хардин.

— Само мъничко, защото е празник — добавя тя.

— Да, добре — казвам най-сетне. Ако денят продължава да е така напрегнат и странен, ще ми е нужно малко вино. Докато Карен ми налива, забелязвам как Хардин кима няколко пъти с глава и после казва:

— А ти, татко? Искаш ли чашка вино?

Всички го поглеждат с отворени усти и разширени очи. Стискам ръката му и се опитвам да го накарам да замълчи, но той продължава с дяволска усмивка.

— Какво? Не искаш ли? Хайде, знам, че ти липсва.