Анна Тод
След сблъсъка (46)

Глава четиридесет и пет
Хардин

— Хардин? — Гласът на Теса е мек и нежен. Изсумтявам и издърпвам ръката си изпод нея, измъквам възглавницата и покривам лицето си.

— Няма да ставам още.

— Успали сме се, а трябва да се приготвяме — казва, грабва възглавницата от ръцете ми и я мята на пода.

— Остани в леглото с мен. Хайде да го отложим — хващам ръката й и я дърпам.

Тя се търкулва настрани.

— Не можем да отложим Коледа! — смее се тя и залепва устните си във врата ми.

Притискам се към нея и раздвижвам таза си, но тя се отдръпва нежно.

— О, не, не прави така. — Дланите й притискат гърдите ми, за да ми попречи да се обърна върху нея. Веднага скача от леглото и ме оставя сам. От една страна, искам да я последвам в банята. Не за да правим нещо, а просто да съм близо до нея. От друга страна, леглото е така топло и удобно, че решавам да си остана в него.

Все още не мога да повярвам, че реши да остане при мен. Прошката й и начинът, по който ме прие такъв, какъвто съм, никога няма да спрат да ме изумяват до края на живота ми.

И да бъде тук за Коледа! Ще е толкова по-различно от всяка друга година. Такива празници никога не са ме вълнували, изобщо не ме е било грижа. Но когато си спомня как лицето й грееше, докато украсяваше някакво тъпо дърво с играчки, които някой е решил да продава на безбожни цени само защото е Коледа, денят ми става далеч по-поносим. И никак не е зле, че и мама е тук. Теса очевидно я обожава, а майка ми е почти толкова обсебена от моето момиче, колкото съм и аз.

Моето момиче. Теса пак е моето момиче. И на Коледа ще бъда с нея. И с побърканото си семейство. Колко по-различна е тази Коледа от миналата, когато се напих като куче и после не помнех нищо.

След няколко минути с мъка се надигам от леглото и тръгвам към кухнята. Кафе. Искам кафе.

— Весела Коледа — казва майка ми, когато влизам в кухнята.

— И на теб. — Минавам покрай нея и отварям хладилника.

— Направих кафе — казва тя.

— Виждам. — Грабвам корнфлейкса и отивам към кафеварката.

— Хардин. Съжалявам за това, което наговорих вчера. Знам, че се ядоса, когато казах тези неща на майката на Теса, но искам да ме разбереш и защо го казах.

Проблемът е, че аз определено я разбирам и знам защо го каза, но не й влиза в работата да я подтиква да ме остави. След всичко, което трябваше да преживеем с Теса, поне един трябваше да застане на наша страна. Имам чувството, че Теса и аз сме сами срещу целия свят, а аз искам и майка ми да е на наша страна.

— Мамо, мястото й е тук, при мен. Никъде другаде. — Грабвам кърпата да избърша разлялото се от чашата кафе. Естествено, че веднага изцапвам кърпата, която попива кафявата течност, и почти чувам гласа на Теса, която ми се кара, че петното няма да излезе.

— Знам, че е така, Хардин. Сега вече го разбирам. И съжалявам.

— И аз съжалявам. Съжалявам, че се държах така с теб през цялото време. Не искам да е така.

Тя изглежда крайно изненадана от думите ми. Не я виня. Никога не съм се извинявал, независимо колко съм грешал. Предполагам, че това е призванието ми в живота — да бъда задник и никога да не го признавам.

— Няма нищо. Да забравим за тези неща. Сега да се отпуснем и да изкараме една прелестна Коледа в още по-прелестната къща на баща ти — казва тя със сарказъм.

— Да, да забравим за тези неща.

— Да. Не искам да си разваляме празника заради тази каша снощи. Сега разбирам цялата ситуация много по-добре. Знам, че я обичаш, Хардин. Виждам и че се учиш как да бъдеш по-добър човек. И тя те учи, а това ме прави безкрайно щастлива — казва мама и слага ръце на гърдите си. — Наистина, толкова съм щастлива за теб.

— Благодаря — отвръщам и поглеждам встрани. — Обичам те, мамо.

Думите имат странен звук, но когато виждам изражението на лицето й, като че си струва.

— Какво каза! — възкликва тя. Сълзите се търкалят от очите й, изтръгнати от думите, които никога преди не съм й казвал. Не знам какво ме накара да ги кажа тази сутрин. Сигурно защото тя наистина иска най-доброто за мен, може би заради това, че сега е тук и изигра такава голяма роля за прошката, която получих от Теса, не знам наистина, но изражението на лицето й ме кара да съжалявам, че не й го казах по-рано, че не го казвах по-често. Накарах я да мине през такива неща. И наистина се опита, даде всичко от себе си да бъде добра майка. Повече от всяка друга майка на света заслужава да чуе от сина си, че я обича, заслужава да го чуе повече от един път в живота си. Или поне през последните тринадесет години. Просто бях толкова гневен. И все още съм. Но не на нея. Нищо никога не е било по нейна вина.

— Обичам те, мамо — повтарям смутено.

Тя ме придърпва в прегръдката си и ме стиска по-силно, отколкото обикновено й позволявам.

— О, Хардин, и аз те обичам, момчето ми. Толкова много те обичам.