Анна Тод
След сблъсъка (45)

Глава четиридесет и четири
Теса

Хардин хваща ръцете ми и после ме обгръща с тялото си, сякаш ако ме пусне, ще изчезна. Докато изричах думите искам да остана, за първи път изпитах такова силно освобождаващо чувство. Няма да се притеснявам, че духовете от миналото на Хардин ще изпълзят. Няма защо да се тревожа, че някой ще метне някоя бомба върху мен и че някоя нова история ще гръмне. Сега вече знам всичко. Знам всичко, което е крил. И не мога да не се сетя за следната фраза: понякога е по-добре да стоиш на тъмно, отколкото да ослепееш от слънцето. Но не мисля, че това важи за мен сега. Обезпокоена съм от нещата, които е правил, но вече съм решила да не позволявам на миналото му да стои между нас.

Хардин се отдръпва и сяда на ръба на леглото.

— За какво мислиш? Искаш ли да питаш за нещо? Държа да съм честен с теб.

Аз заставам между краката му, той хваща ръката ми и я обръща с дланта нагоре, после започва да рисува малки кръгчета по нея, но не откъсва очи от лицето ми, търси нещо, което да му подскаже какво става в сърцето и в главата ми, да разбере как се чувствам.

— Не… Иска ми се да знам какво е станало с Натали… но нямам въпроси.

— Вече не съм онзи човек, Тес. Знаеш това, нали?

Вече му го казах, но знам, че иска да му го кажа пак. Иска да го чуе пак.

— Знам. Наистина знам, бебо.

Очите му се стрелват към моите веднага щом чува обръщението.

— Бебо? — пита озадачено.

— Не знам защо го казах… — изчервявам се. Винаги съм го наричала само по име и това е било единственото ми обръщение към него. Затова е малко странно да го наричам „бебо“, така както ме нарича той.

— Не… харесва ми — усмихва се той.

— Липсваше ми усмивката ти — казвам и пръстите му спират да се движат по дланта ми.

— И твоята усмивка ми липсваше — отвръща и лицето му посърва. — Не ти давам много поводи да се усмихваш.

Ще ми се да му кажа нещо, за да изтрия съмнението от лицето му, но не искам и да го лъжа. Той трябва да знае как се чувствам.

— Да… трябва да поработим над това — казвам. Пръстите му пак започват да рисуват малки сърчица по дланта ми.

— Не знам защо ме обичаш.

— Няма значение защо. Важното е, че те обичам.

— Писмото беше тъпо, нали?

— Не. Моля те, престани да се презираш. Беше красиво. Прочетох го три пъти. Наистина бях щастлива да прочета нещата, които си мислил за мен. За нас.

Той ме поглежда с крива усмивка, но лицето му е все още тревожно.

— Но ти знаеше, че те обичам.

— Да, но беше хубаво да знам и онези дребни, малки неща. Как си спомняш с какво съм била облечена… Такива работи. Никога не ми казваш подобни неща.

— О… — Изглежда толкова сконфузен. Честно казано, доста странно е да видя Хардин в ролята на ранимия и податливия в нашата връзка. Тази роля винаги е била единствено и само моя.

— Няма от какво да се срамуваш — казвам. Ръката му се увива около кръста ми и той ме придърпва в скута си.

— Не се срамувам — лъже.

Прокарвам пръсти през косата му и обгръщам с ръка раменете му.

— Мисля, че се срамуваш — казвам само за да го предизвикам… съвсем леко, на шега.

Той се смее и заравя лице във врата ми.

— Каква Бъдни вечер. Беше ужасно дълъг ден — изрича уморено. Напълно съм съгласна с него.

— Прекалено дълъг. Не мога да повярвам, че майка ми се появи тук. Просто не ми го побира акълът.

— Не е съвсем така — отбелязва и аз се надигам да го погледна.

Моля?

— Не може да се отрече, че в действията й има някаква логика. Да, подхожда по грешния начин, но не мога да я обвинявам заради това, че не иска да си с някого като мен.

Уморена съм от този разговор и изобщо не ми се дискутира колко е права или колко греши майка ми за Хардин. Надигам се от скута му и сядам на леглото до него.

— Тес, не се сърди така. И не ме гледай лошо. Просто казвам, че когато се замислих над всичко, което съм направил, не мога да я виня, че се тревожи, задето си с човек като мен.

— Е, майка ми както винаги греши. И ако можем да спрем да говорим за нея? — мрънкам и наистина не ми се говори за нея. Уморена съм от цялото напрежение днес, от тази седмица, от цялата година. Господи, не мога да разбера къде замина времето, къде замина цяла година?

— Добре, за какво искаш да говорим? — пита Хардин.

— Не знам… за нещо по-леко — усмихвам се и се опитвам да не се муся. — Като например колко си романтичен, когато… решиш да си романтичен.

— Не съм романтичен — начумерва се веднага той.

— Напротив, няма нищо по-сигурно от това. Писмото е подходящо за класически роман — казвам с усмивка. Той върти очи и веднага уточнява:

— Не беше писмо. Беше… бележка. Бележка, която трябваше да е дълга само един параграф.

— Добре, така да е. Романтична бележка.

— О… я млъквай — роптае с престорено недоволство.

Увивам един кичур от косата на Хардин около пръста си и се смея.

— Така ли се опитваш да ме ядосаш, за да чуеш как казвам името ти?

Хардин бързо ме хваща за кръста, мята ме на леглото и се надвесва над мен, сложил ръце на таза ми.

— Не, след това измислих нови начини да те накарам да повтаряш името ми — казва задъхано в ухото ми. Тялото ми пламва само от няколко негови думи.

— Така ли? — питам и се учудвам на начина, по който звучи гласът ми — натежал от плътност. И точно тогава в съзнанието ми изскача тялото на Натали. Без лице. Стомахът ми се обръща.

— Мисля, че трябва да почакаме, докато майка ти си тръгне — казвам, защото очевидно ми трябва време да възприема всичко, да започна да се отпускам и да се чувствам добре, когато сме насаме. А и от друга страна, защото беше толкова неловко, когато правихме секс, докато тя беше в съседната стая.

— Мога веднага да я изритам — казва, но се изтърколва настрани и ляга до мен.

— Или аз да изритам теб?

— Няма да ходя никъде повече. Нито ти. — Категоричността в гласа му ме кара да се усмихна.

Лежим един до друг и гледаме в тавана.

— Значи това е? Няма повече да се разиграваме напред-назад? — питам.

— Да, това е. Никакви тайни, никакво бягане. Мислиш ли, че можеш да успееш да се задържиш край мен поне една седмица, без да ме напускаш?

Бутам раменете му и се смея.

— Мислиш ли, че можеш да не ме вбесяваш поне една седмица?

— Да… Вероятно не — казва, но знам, че се усмихва. Хващам лицето му и го обръщам към себе си. Усмихва се.

— И ми обещаваш, че понякога ще оставаш с мен в общежитието? И без това трябва да караш много, за да се прибереш в апартамента — казвам.

— В общежитието? Ти не живееш в общежитие. Живееш тук.

— Та ние едва сега се решаваме да започнем отначало. Мислиш ли, че идеята е добра?

— Оставаш тук. Няма да го обсъждаме повече.

— Очевидно си объркан, за да си позволиш да ми говориш по този начин.

Повдигам се леко на лакът, клатя глава и се усмихвам.

— Не искам да живея в общежитие. Просто исках да видя какво ще кажеш.

— Е? — поглежда ме и се обляга на лакът срещу мен. — Радвам се да видя, че можеш да ме дразниш по същия начин като преди.

— А аз се радвам да видя обикновения, груб Хардин. Започнах да се притеснявам, че след това романтично писмо си загубил форма.

— Наречи ме романтик още веднъж и ще те чукам веднага. Тук. Не ме интересува дали майка ми е в съседната стая, или дори в същата. — Очите ми се разширяват от почуда, а той избухва в дълбок, сърцат смях; не мисля, че някога съм го виждала да се смее така. — Шегувам се. Но така ми се иска да погледнеш изражението си. — Залива се от смях, а аз се смея с него.

След малко, след като и двамата се успокояваме, той казва:

— Мисля, че не е редно да се смеем след всичко, което се случи днес.

— Или може би точно заради всичко, което се случи днес, трябва да се смеем.

Защото точно това правим, така живеем: караме се и се сдобряваме.

— Нашата връзка е малко… откачена работа — усмихва се той.

— Да… но съвсем мъничко — признавам, защото определено е като виенско колело.

— Но вече не, нали? Обещавам.

— Добре — казвам, навеждам се и го целувам по устните. Но не е достатъчно.

С Хардин никога не е достатъчно. Целувам го пак и този път се позабавям повечко. Устните ни се разтварят в един и същи миг и той плъзва езика си в устата ми. Ръцете ми се вкопчват в косата му, придърпва ме върху себе си, езикът му нежно масажира моя. През каквито и изпитания да преминава връзката ни, страстта ни един към друг остава единствената константа. Започвам да мърдам таза си, да се притискам в него, усещам усмивката му в устните си.

— Мисля, че засега стига толкова — казва.

Кимам и слагам глава на гърдите му и се отпускам в ръцете му.

— Надявам се утре всичко да мине добре — проговарям след няколко минути тишина. Той не отвръща. Когато вдигам глава да видя защо се е умълчал, очите му са затворени, устните му са леко отворени. Вече спи. Вероятно е бил ужасно изтощен. Аз също съм премазана от умора.

Покатервам се върху него да видя колко е часът. Вече минава единадесет и половина. Събувам джинсите му много внимателно, за да не го събудя, и се свивам на топка до него. Утре е Коледа и мога само да се моля да мине по-добре от днешния ден.