Анна Тод
След сблъсъка (43)

Глава четиридесет и две
Теса

Какво да правя сега, по дяволите?

Тръгвам към спалнята и сядам на ръба на леглото. Гади ми се от всичко това. Знам, че Хардин не е бил добър човек преди. Знаех също, че ще има още неща, които няма да искам да чуя, които ще ме направят нещастна, но когато Триш намекна за миналото му, последното нещо, което ми мина през ума, беше такова точно признание. Той се е изгаврил с това момиче по най-жестокия начин. Без милост, без разкаяние. И вероятно и сега не се разкайва.

Когато сълзите започват да се стичат по лицето ми, се опитвам да дишам бавно, за да се успокоя. И сега най-лошото ми се струва това, че знам как се казва въпросното момиче. Ако беше момиче, чието име не знаех, може би щеше да е по-лесно да си представя, че то не съществува, че нищо не се е случило. Но сега името на Натали извиква толкова много въпроси. Как изглежда? Какво е планирала да учи в колежа, преди Хардин да я лиши от бъдеще? Има ли братя или сестри? Дали и те са видели видеото? Ако Триш не беше споменала, дали някога щях да разбера? Колко пъти са правили секс? Дали на Хардин му е харесвало?

О, разбира се, че му е харесвало. Става дума за секс, а това с нещо, което Хардин е правил много често. И с други момичета. Много други момичета. Дали е останал да спи при Натали, след като са правили секс? Защо ревнувам от Натали? Трябва да я съжалявам, не да й завиждам, че го е докосвала. Изтласквам тази болна мисъл от главата си и се концентрирам върху въпроса що за човек е Хардин.

Трябваше да го накарам да остане и да си каже всичко. А аз винаги правя една и съща грешка: или напускам, или — както е в случая — карам го да си тръгне. Проблемът е, че присъствието му просто убива цялата ми воля и нямам сили да се противопоставям, да му устоявам. А не бива да е така.

Иска ми се да знам какво е станало с Натали, след като Хардин е унищожил живота й. Ако знам, че сега е щастлива и има по-хубав живот, бих се чувствала малко по-добре. Иска ми се да имам приятел, с когото да говоря за всичко това, който да ми даде съвет. Но дори и да имах такъв приятел, би било недискретно да споделя това, което Хардин ми каза. Освен това не искам никой да знае какво е причинил на всички тези момичета. Знам колко е глупаво от моя страна да го браня, защото не го заслужава, но не мога по друг начин. Не желая никой да си мисли по-лошо за него — достатъчно е това, което мислят сега. Не искам и той да се мисли за чудовище, не искам да се отчайва от себе си. И без това вече няма никакво себеуважение.

Лягам на възглавничките и гледам в тавана. Точно преодолях… се опитвах да преодолея факта, че Хардин ме използва, за да спечели облог, а сега това! Натали и още четири момичета, защото нали уж били пет седмици? А после и сестрата на Дан! Това е като някакъв цикъл, като навик, като нещо, което не знам дали ще може някога да спре.

Какво щеше да се случи с мен, ако не се беше влюбил? Знам, че ме обича. Той наистина ме обича. Сигурна съм. И аз го обичам. Въпреки грешките, които е направил в миналото си. Виждам, че се променя. Дори през последната седмица се е променил толкова много. Никога не е изразявал чувствата си така, както го направи днес. Просто ми се иска красивите му думи да не бяха последвани от такова грозно признание.

Каза, че аз съм единственият му шанс за щастие, единственият му шанс да не прекара остатъка от живота си в самота. Колко тежки думи! И колко верни. Никой никога няма да го обича така, както го обичам аз. Не защото не заслужава да бъде обичан, а защото никой никога няма да го опознае така, както го познавам аз. Познавах? Не, все още познавам. Не, не мога да реша кое е по-правилно, но ми се иска да вярвам, че познавам истинския Хардин. Човекът, който е сега, а не човекът, който беше преди няколко месеца. Въпреки болката, която ми причини, той направи много неща, почти невъзможни неща, за да стане по-добър, да ми докаже, че може да бъде достоен за мен. Направи нечовешки усилия да бъде такъв, какъвто искам да бъде. Той може да се промени. Виждала съм го с очите си.

А сега започвам да си мисля, че е време и аз да поема част от вината. Не за това, което е направил с Натали, а за това, че съм прекалено настоятелна, прекалено изискваща, че забравям, че промяната иска време и че никой не може да изтрие миналото си. Това, което стори с мен, беше лошо, много лошо, но понякога забравям, че той е един ядосан, самотен човек, който никога досега не е обичал никого. Обича майка си, по своя си странен начин, дори може би по същия начин, по който хората обичат родителите си. От друга страна, много съм изморена от цялото това въртене в един и същи кръг. В началото беше мятане между жестокостта и лошото му настроение, от една страна, и онзи мил и чаровен Хардин, когото така обичам, от друга страна. Сега цикълът еволюира на съвсем различно ниво. Много по-лошо отпреди: напускам го, после се връщам, после пак го напускам. Не можем да продължаваме така. Ако има още неща, които крие, знам, че ще ме убият. Едва се държа сега, а какво остава да има и още нещо.

Не съм в състояние да понеса повече тайни, сърдечни болки и тревоги, раздели. Преди можех да планирам всичко, всеки детайл от живота ми беше изчислен, анализиран милиарди пъти. Докато срещнах Хардин. Той просто преобръща живота ми. И често го прави по най-жестокия начин. Но от друга страна, Хардин ме прави много щастлива. По-щастлива, отколкото някога съм била. Трябва да сме заедно и да се опитаме да заобиколим тези ужасни неща, които е извършил в миналото си.

Или да приключа веднага.

Ако го напусна, трябва да се преместя от града, да се махна далеч, много далеч оттук. Трябва да оставя всяко нещо, което може да ми напомни за него, зад гърба си, за да съм способна да направя опит да продължа напред.

И тогава осъзнавам, че сълзите са спрели, знам, че съм готова с присъдата си над него. Болката, която изпитвам само при мисълта да го напусна, е много по-непоносима от болката от всичко, което ми е причинил. Не мога да го напусна. Знам, че не мога. Знам колко съм жалка, но не мога да съществувам без него. Никой никога няма да е в състояние да ме накара да почувствам това, което изпитвам с него. Никой никога няма да бъде Хардин. За мен той е… обичта. И аз съм същото за него. Не трябваше да го карам да излиза. Имах време да помисля, а и може би трябва да помисля още малко, но вече си го искам обратно при мен.

Нима любовта винаги е толкова страстна и в същото време е така болезнена? Нямам никакъв опит, за да направя сравнение.

Чувам входната врата и се втурвам, но съм безкрайно разочарована. Очаквах Хардин, но заварвам Триш. Точно заканва ключовете от колата му и събува заснежените си обувки. Не знам какво да й кажа, след като тя почти ми заповяда да тръгна с майка си.

— Къде е Хардин? — пита и влиза в кухнята.

— Излезе… няма да се връща тази вечер.

Тя се обръща и казва само едно „О?“

— Сигурна съм, че ако му се обадиш, ще ти каже къде е, ако не искаш да стоиш тук с мен…

— Теса — започва, но знам, че й е трудно да намери думите. — Съжалявам за това, което казах. Не трябва да си мислиш, че не искам да си тук. Просто се опитвах да те предпазя от това, което може да направи Хардин. Не искам да…

— Да свърша като Натали?

— Казал ти е! — Виждам каква болка й причинява споменът.

— Да.

— Всичко ли ти е казал? — Усещам съмнението в гласа й.

— Да. За записа, за снимките, за загубената стипендия. Всичко.

— И си все още тук?

— Казах му, че имам нужда от време, за да остана малко сама, но… да, няма да ходя никъде.

Тя кима и двете сядаме на масичката. Когато ме поглежда с учудените си големи очи, вече знам какво си мисли, затова казвам:

— Знам, че е вършил ужасни неща, непростими неща, но вярвам, че може да се промени. Той вече не е такъв.

Триш слага дланите си една в друга и казва:

— Теса, той ми е син. Обичам го. Но ти наистина трябва да помислиш добре. Той направи с теб същото, което е правил и преди. Знам, че те обича. Убедена съм. Просто се страхувам, че стореното вече е непоправимо.

Оценявам откровеността й, но не мисля точно така.

— Да, стореното е сторено, но не е непоправимо. И мисля, че решението относно това как да се справя с неговото минало е само мое. А ако непрестанно му напомням за миналото му и го обвинявам за това, което е станало тогава, как ще му помогна да продължи напред? Нима трябва да бъде лишен от любов за вечни времена? Сигурно си мислиш, че съм глупава и наивна заради това, че винаги му прощавам, но аз обичам сина ти. И не мога да съществувам без него.

Триш меко цъка с език и клати глава.

— Теса, не мисля, че си наивна и глупава. Твоята прошка показва зрялост и състрадание. Синът ми мрази себе си. Винаги е бил такъв. И мислех, че винаги ще си остане такъв. Докато не срещна теб. Когато майка ти каза какво ти е сторил, исках да умра от срам и ужас. И държа да знаеш, че ужасно съжалявам за това, което е направил синът ми. Не знам къде сбърках. Опитах се да бъда най-добрата майка на света, но беше толкова трудно без баща му. Трябваше да работя много, нямах време да съм край него, да му обръщам вниманието, което заслужаваше. Ако не бях допуснала тази грешка, може би щеше да има по-голямо уважение към жените.

Знам, че ако не беше плакала навън, сега вече щеше да се дави от сълзи. Чувството й за вина е така дълбоко и плътно, почти видимо, че ми се иска да я успокоя.

— Той не е такъв заради теб. Мисля, че основната причина е свързана с баща му, с начина, по който все още мисли за него… И от друга страна, с приятелите му. Опитвам се да работя и по двата въпроса. Моля те, не се обвинявай. Вината не е в теб.

Триш се пресяга през масата и взима ръцете ми в своите.

— Ти си най-благородното, най-милото човешко същество, което съм виждала през всичките си тридесет и пет години на тази земя.

— Тридесет и пет? — питам с недоверие.

— Хей, поне се прави, че ми вярваш. Мога да мина за тридесет и пет годишна — усмихва се тя.

— Определено — смея се.

Преди двадесет минути плачех и бях на ръба на поредния тотален срив, а сега се смея с Триш. В мига, в който реших да оставя миналото на Хардин там, където му е мястото — в миналото, — тялото ми сякаш олекна от нечовешко облекчение.

— Може би трябва да му се обадя и да му кажа какво съм решила.

Триш навежда глава настрани и отвръща:

— Остави го малко да се поизпържи в ада.

Идеята да продължавам да го измъчвам не ми харесва, но може би е редно да му дам време да помисли за всичко, което е извършил в миналото си.

— Може би си права…

— Мисля, че трябва да разбере, че всяко лошо решение си има своите последици — казва тя и очите й грейват весело. — Какво ще кажеш да си направим вечеря и чак след това да му се обадиш и да го отървеш от мъките му.

Хуморът и съветите й ме радват и ме правят истински щастлива, че сега е до мен и че ми помага да изляза от объркването, да преодолея тъгата заради миналото на Хардин. Имам желание да оставя зад гърба си това минало, да го забравя, но искам да знам дали там има още демони, още неприятни изненади, които могат да обърнат влака на надеждата ми.

— Какво ти се яде?

— Каквото и да е. Мога да ти помогна — предлагам, но тя веднага ми отказва.

— Сега си почивай, отпусни се. Беше много дълъг ден. С Хардин… и с… майка ти.

— О, да… толкова е трудно с нея.

Тя се усмихва, отваря хладилника и казва:

— Трудно? Не бих използвала тази дума, ако се налага да опиша майка ти, но все пак ти е майка, затова ще замълча.

— Малко е като женско куче — пояснявам. Не искам да изговарям думата „кучка“ пред Триш.

— О, да, определено е кучка. Ето, казах го вместо теб — смее се тя и аз не мога да не се засмея с нея.

 

 

Триш приготвя пилешки такос и сядаме да хапнем. Говорим си за Коледа, за времето, за всичко, само не и за това, за което не мога да спра да мисля: Хардин. Накрая вече не издържам, мисълта, че съм го оставила в неведение, буквално ме убива. Искам да му се обадя и да му кажа да си дойде сега, веднага.

— Не мислиш ли, че му стига толкова? — питам, но не признавам, че броя минутите.

— Не, но изборът не е мой — казва майка му.

— Трябва да му се обадя.

Излизам от кухнята и звъня на Хардин.

— Теса? — Мисля, че е повече от изненадан.

— Хардин, имаме да обсъждаме много неща, но искам да си дойдеш, за да можем да поговорим.

— Вече? Да… да… разбира се, ще се прибера след малко — казва забързано.

— Добре — отвръщам и затварям телефона. Нямам много време да премисля всичко, преди да си дойде. Искам да му е ясно, че това, което е направил, е грешно, искам да отстоявам позициите си, но и да му кажа, че го обичам.

Крача по хладния под и чакам. След може би около час входната врата се отваря и чувам стъпките му в коридора. Когато влиза в спалнята, сърцето ми се разпуква за милионен път. Очите му са подпухнали и червени. Не казва нищо. Тръгва към мен и слага в ръцете ми някакъв предмет.

Хартия?

Поглеждам го въпросително, но той само сгъва пръстите ми около листата и казва:

— Преди да решиш, прочети това — изрича меко, целува ме по челото и отива в хола.