Анна Тод
След сблъсъка (41)

Глава четиридесет
Хардин

Облягам чело на вратата, за да си поема дъх, а когато се обръщам, виждам майка в хола. Стои и ме гледа, държейки чаша с кафе. Очите й са кървясали от сълзите.

— Къде беше? — питам.

— В банята — казва и гласът й се прекършва.

— Как можа да й кажеш да ме напусне, да си тръгне? — питам. Знаех, че ще е разочарована, но това е прекалено много.

— Защото, Хардин… — Тя въздъхва и вдига ръце във въздуха, сякаш отговорът е някъде там, из въздуха. — Не си достатъчно добър за нея. Знаеш, че не си. Не искам да свърши като Натали. Или като някоя от другите — казва и клати глава.

— Знаеш ли какво ще стане, ако Тес ме напусне, мамо? Мисля, че изобщо не разбираш. Аз не мога без нея, не мога да съществувам без нея. Знам, че не съм достатъчно добър за нея. И всеки път, когато я погледна, съжалявам за това, което направих. Но мога да бъда достоен за нея. Знам, че мога — отвръщам и крача из хола.

— Хардин… сигурен ли си, че не подклаждаш само собствената си игра?

— Мамо — казвам, навеждам глава и се опитвам да се успокоя. — Това не е игра за мен. Не и този път. Обичам я, истински я обичам. — Вдигам поглед към горката си майка, която трябва да търпи толкова много неща заради мен. — Обичам я повече, отколкото мога да изразя с думи, защото аз самият не се разбирам. Никога не съм мислил, че мога да бъда такъв, да изпитвам такива чувства. Ако ме напусне, няма да мога да се съвзема. Тя е единственият ми шанс да бъда щастлив. Не, няма да мога да оживея, ако ме изостави. Тя е последната ми, единствената възможност да не остана сам до края на живота си. Не знам какво направих, за да я имам. Разбирам, че не я заслужавам, но и тя ме обича. Знаеш ли какво е някой да те обича, независимо от всички идиотщини, които му сервираш? Да, тя е много, много повече от мен, много по-добра и всичко останало. Но ме обича. Нямам никаква представа защо.

Майка ми бърше очите си с опакото на ръцете си и това ме кара да спра за миг. Много ми е трудно да продължа.

— Тя е винаги там, когато имам нужда от нея, мамо. Тя винаги ми прощава. Дори когато не бива да го прави. Винаги казва правилното нещо. Успокоява ме и в същото време ме предизвиква. Кара ме да искам да бъда по-добър човек. Знам, че съм едно лайно. Знам го. Толкова глупости съм правил в живота си, но Теса не бива да ме напуска. Не искам да съм сам. Никога повече не искам да съм сам. И никога няма да обичам друга. Тя е… обичта… за мен. Знам го. Тя е моят вечен, абсолютен грях, мамо. С най-голяма радост ще се оставя да бъда прокълнат за вечни времена само за да съм с нея.

Когато свършвам, вече съм останал без дъх, а бузите на майка ми пак са мокри и сега гледа някъде зад мен. Обръщам се и виждам Теса, застанала с прибрани до тялото ръце. Очите й са насълзени, бузите й са мокри. Майка ми тихо издухва носа си и казва:

— Излизам за малко, за да ви оставя насаме.

Тя тръгва към вратата, взима обувките и палтото си и излиза. Кофти ми е, че няма къде да отиде и че ще е сама навън, и то на Бъдни вечер. В снега. Но сега трябва да остана насаме с Теса. Веднага щом вратата се затваря зад гърба на майка, тръгвам към Теса.

— Това, което каза току-що… истина ли е? — пита през сълзи.

— Знаеш, че е истина.

Ъгълчетата на устата й се обтягат нагоре и тя слага ръка на гърдите ми.

— Трябва да знам какво е ставало там… в миналото ти.

— Знам… само че… обещай ми, че ще се опиташ да разбереш.

— Кажи ми, Хардин.

— И че няма да забравяш, че не се гордея с тези неща.

Тя кима, а аз си поемам дъх и я оставям да ме поведе към дивана.

Мамка му, дори не знам откъде да започна.