Анна Тод
След сблъсъка (4)

Глава три
Теса

Пътят към дома на детството ми е познат и лесен. Не се налага да се концентрирам в движението. Позволявам си да изкрещя всеки писък, който дълго съм сдържала, и да се освободя поне от тази тежест, преди да се появя у дома. Гърлото ме боли. Раздрано е.

Всъщност се оказва доста по-трудно, отколкото си представях, защото не ми се пищи. Плаче ми се, искам да изчезна. Бих направила всичко, за да се върна обратно в онзи първи ден, когато пристигнах в колежа. Щях да послушам майка и да сменя стаята си. Тя се бе притеснявала, че Стеф може да ми окаже лошо влияние. Ако още тогава бяхме разбрали, че „лошото влияние“ щеше да дойде от грубото момче с буйната коса, че точно то щеше да ми отнеме всичко, което притежавам, че ще ме накъса на парчета, ще ме подпали, ще духне пепелта и ще я пръсне в небето и под подметките на приятелите си…

Бях на два часа път с кола от дома, но след всичко, което се случи, сега разстоянието ми се струва ужасно дълго. Не съм се прибирала, откакто постъпих в колежа. Ако не бях скъсала с Ноа, щях да се прибирам по-често. Когато минавам покрай къщата му, се опитвам да гледам право напред.

Спирам пред нас и изскачам от колата, но когато стигам до вратата, започвам да се чудя дали е редно да почукам. Странно е да чукаш на вратата на собствения си дом, но не ми е удобно и да вляза направо. Как и кога се промених толкова много? Решавам да вляза, без да чукам. Виждам майка си до кафявия кожен диван — изящно гримирана, облечена в рокля и качена на високи токчета.

Всичко изглежда като преди: чисто и подредено. Единствената разлика е, че ми се струва по-малка. Може би заради престоя ми в къщата на Кен. Къщата на майка ми наистина е малка и не е особено привлекателна отвън, но вътре е красива. Майка ми винаги се е опитвала да замаскира хаоса, породен от проваления си брак, с добре боядисани стени, много цветя и перфектна чистота. Мисля, че сега вече го прави по навик, но когато татко ни напусна, вероятно е било само стратегия за маскировка. Вътре е топло и познатият аромат на канела изпълва ноздрите ми. Майка ми е пристрастена към всякакви ароматни свещи и във всяка стая има по една. Събувам обувките си до вратата, защото майка ми не допуска сняг по паркета.

— Желаеш ли кафе, Тереза? — пита, преди дори да ме е прегърнала.

Покрай майка се научих да пия кафе и съм пристрастена към него почти колкото и тя. Това общо качество ме кара да се усмихна.

— Да, моля.

Тръгвам след нея и влизаме в кухнята. Сядам на малката маса и не знам как да започна разговора.

— И така, ще ми кажеш ли какво се е случило? — пита директно тя.

Поемам си дъх, отпивам от кафето и казвам:

— С Хардин скъсахме.

— Защо? — пита безизразно.

— Не се оказа такъв, за какъвто го мислех — отвръщам и обвивам с ръце горещата чаша с кафе, за да спечеля време да избутам непоносимата болка от гърдите си и да се подготвя за отговора на майка ми.

— А ти за какъв го мислеше?

— Мислех, че ме обича. — Вече не съм сигурна кой е Хардин. Знам как се казва и как изглежда, но това е всичко.

— А сега вече не мислиш, че те обича.

— Не, не мисля, че ме обича.

— Защо си толкова сигурна? — пита хладно.

— Защото му имах доверие, а той ме предаде. По ужасен начин. — Да, не й казвам никакви подробности, но все още искам да го защитя от присъдата на майка си. Колко съм глупава! Как може изобщо да се съобразявам с него, при положение че той никога не би го направил за мен?

— Не считаш ли, че трябваше да помислиш по-добре и да предвидиш тази вероятност, преди да се преместиш да живееш с него?

— Да, знам. Хайде, кажи ми колко съм глупава и ми напомни: Нали ти казах?

— Вече ти казах всички тези неща. И те предупредих за момчетата като него. Жените не трябва да се приближават до мъже като него и баща ти. Радвам се, че свърши, преди да е започнало. Хората правят грешки, Теса — казва и отпива от кафето си, оставяйки червено кръгче от червило по ръба. — Сигурна съм, че ще ти прости.

— Кой?

— Ноа, разбира се.

Как е възможно да не разбере такова елементарно нещо? Имам нужда да поговоря с нея, да я накарам да ме успокои, а не да ме бута обратно към Ноа. Ставам, оглеждам я, оглеждам стаята. Не, не може да говори сериозно, нали?

Не, това е някаква шега.

— Фактът, че нещата с Хардин не проработиха, не означава автоматично, че ще се върна при Ноа — казвам рязко.

— Защо не? Теса, трябва да си му благодарна, че има желание да ти даде още един шанс.

— Какво? Защо не спреш вече? Не можеш ли да се откажеш от това? Не искам да съм с никого сега, особено с Ноа. — Искам да си оскубя косата. Или нейната.

— Какво искаш да кажеш с това особено с Ноа? Как можеш да говориш така за него? Той е най-близкият ти човек. Обича те от дете.

Въздъхвам и сядам.

— Знам, майко. Обичам Ноа. Но не и по този начин.

— Дори не знаеш за какво говориш. — Става и излива кафето си в мивката, точно в канала, за да не цапа встрани. — Невинаги всичко опира до любовта, Тереза. Става дума за сигурност и стабилност.

— Аз съм само на осемнадесет — напомням й. Не желая дори да си помисля, че ще бъда с човек, когото не обичам, само заради стабилността и сигурността. Искам да обичам този човек и той да ме обича.

— Почти на деветнадесет. И ако не внимаваш сега, никой няма да те иска. Сега отиди да си оправиш грима. Ноа ще е тук всеки момент — заявява и излиза от кухнята.

Трябваше да знам, че тук няма да получа никакво успокоение. По-добре да бях останала да спя в колата.

 

 

Ноа пристига точно след пет минути. Не съм си дала зор да си оправям грима. Гледам го как влиза през вратата и се чувствам по-низка и незначителна, отколкото изобщо предполагах, че е възможно.

— Здравей — усмихва се с перфектната си топла усмивка.

— Здрасти, Ноа.

Той се приближава и аз ставам да го прегърна. Топъл е и тениската му мирише така хубаво. Точно като в спомените ми.

— Майка ти ми се обади.

— Знам. — Опитвам се да се усмихна. — Съжалявам, че продължава да те забърква в тази каша. Не знам какъв й е проблемът.

— Аз знам. Иска да си щастлива — защитава я веднага.

— Ноа… — изричам с предупредителен тон.

— Просто не знае какво наистина те прави щастлива. Иска това да съм аз. Но не съм аз — казва и свива леко рамене.

— Съжалявам.

— Тес, не се извинявай. Исках само да се убедя, че си добре — уверява ме и пак ме прегръща.

— Но не съм добре.

— Досетих се. Искаш ли да говориш за това?

— Не знам… сигурен ли си, че е в реда на нещата? — Не искам да му причинявам болка с моите разкази за човека, заради когото го зарязах.

— Да, сигурен съм. — Сипва си чаша вода и сяда на стола срещу мен.

— Добре…

И му разказвам всичко. Не споменавам сексуалните детайли, защото това е нещо съвсем лично. Е, в моя случай не е дори лично. Но за мен е. Все още не мога да повярвам, че е казал на приятелите си за всичко, което сме правили… Това е, от което най-много боли. По-гадно и от показването на чаршафите. Защото след като правихме любов и след като ми каза, че ме обича, се е обърнал и ми се е подигравал. Пред всички.

— Знаех, че ще те нарани, но не знаех, че ще го направи така жестоко.

Знам, че Ноа е бесен. Странно е да видя такава емоция, изписана на лицето му, като се има предвид колко е спокоен и уравновесен. Винаги.

— Прекалено си добра за него, Теса. Той е боклук.

— Не мога да повярвам колко съм била глупава. Отказах се от всичко заради него. Но най-лошото чувство на света е да обичаш човек, който не те обича.

Ноа хваща чашата и започва да я върти в ръце.

— На мен ли го казваш? — пита меко.

Иска ми се да си ударя един шамар за това, което казах, но преди да отворя уста да се извинявам, той веднага ме прекъсва:

— Няма проблем, наистина. — Протяга ръка и погалва дланта ми с палец.

Господи, така ми се иска да можех да обикна Ноа. Щях да съм много по-щастлива с него. И той никога не би направил такова нещо.

После Ноа ми разказва какво е станало, докато ме е нямало. Не съм пропуснала много. Решил е да замине в колеж в Сан Франсиско. Улавям се, че съм благодарна заради решението му. Поне един добър резултат да произтече от това, че го напуснах — дало му е тласък да се махне от щата. Разказва ми какви проучвания прави, кои колежи мисли да провери. Когато си тръгва, слънцето вече клони към залез. Майка ми не е излизала от стаята си през цялото време, докато той е тук.

Отивам в задния двор и тръгвам към парника, където прекарах по-голямата част от детството си. Заглеждам се през стъклото и виждам, че всички растения и цветя са загинали. Парникът е символ на живота ми.

Предстои да взема толкова много решения. Като за начало трябва да намеря къде да живея и да реша как да си взема багажа от апартамента на Хардин. По едно време обмислях идеята да оставя всичко там, но не мога. Нямам други дрехи, освен тези, които оставих тук, преди да замина. Най-важното е, че учебниците ми са там. Бъркам в джоба си и вадя телефона. Още с включването му се появяват десетки пропуснати обаждания и съобщения. Не обръщам никакво внимание на гласовата поща и преглеждам съобщенията набързо. Всички са от Хардин, но има и едно от Кимбърли.

Крисчън каза да си останеш у вас утре. Така или иначе утре всички си тръгват по обед, понеже ще боядисват етажа. Обади се, ако имаш нужда от нещо. Хх.

Какво облекчение! Обичам стажа си, но започвам да обмислям варианта да се махна от колежа, да се прехвърля в друг, може би в друг щат дори. Колежът и общежитията не са достатъчно големи, за да мога постоянно да отбягвам Хардин. Не искам през цялото време да ми се напомня какво имаше между нас. Не, това, което си мислех, че е имало между нас.

Когато се прибирам в къщата, ръцете и лицето ми са безчувствени от студа. Майка ми седи на един стол и чете списание.

— Може ли да остана да спя тук тази вечер?

Тя ме поглежда за секунда.

— Да. И утре ще измислим как да те върнем в общежитията — казва и се зачита в списанието си.

Разбирам, че това е всичко, което майка ми може или иска да ми даде, и се качвам в стаята си. Изглежда точно така, както я оставих. Не е променила нищо. Не си давам труд да почистя грима си. Заспивам трудно. Сънувам времето, когато животът ми беше далеч по-добър. Преди да срещна Хардин.

Телефонът ми звъни по някое време през нощта, но дори не го поглеждам.

Чудя се дали Хардин изобщо може да заспи.

 

 

На следващата сутрин единственото, което майка ми казва, е, че ще се обади в колежа и ще ги принуди да ми дадат стая в общежитията. В съвсем различна сграда, далеч от предишната. Тръгвам с намерението да отида до колежа, но после решавам да отида до апартамента. Завивам към сградата доста бързо, преди да съм променила решението си.

Пристигам пред сградата и два пъти оглеждам паркинга за колата на Хардин. Няма го. Паркирам и тръгвам през заснежения паркинг към входа на сградата. Докато стигна до лобито, джинсите ми вече са подгизнали и треперя от студ. Опитвам се да мисля, за каквото и да е, само и само да избегна мисълта за Хардин, но това се оказва напълно невъзможно.

Защо ме мрази толкова много? Съсипва живота ми, после ме премества в апартамент, далеч от всеки, когото познавам. Предполагам, че е особено доволен от себе си заради болката, която ми е причинил.

Ледена паника ме залива, докато търся ключовете си в чантата. Кога ще спре тази болка? Или поне да намалее?

Отивам направо в спалнята и изваждам куфарите си от гардероба. Започвам да блъскам дрехите си, както сваря. Очите ми попадат на нощното шкафче, където виждам снимката, която си направихме с Хардин преди сватбата на Кен. Жалко. Всичко е било лъжа. Грабвам я и я удрям в твърдия под. Стъклото се разбива на парчета. Скачам на леглото, намирам снимката и започвам да я късам на десетки парчета. Не знам кога съм започнала да плача. Давя се в сълзите си. Бързо събирам учебниците си, напъхвам ги в празна картонена кутия. Взимам и копието на Хардин на Брулени хълмове. Няма да му трябва. И без това ми дължи толкова много след всичко, което ми причини, което ми взе. Гърлото ме боли.

Отивам в кухнята да си налея чаша вода. Сядам на масата и си позволявам да си представя, че това, което се случи… не се е случило, да си представя, че вместо самотното, болезнено бъдеще ме чака страхотен ден. Хардин ще се върне от лекции, ще ми се усмихне и ще ми каже, че ме обича, че съм му липсвала цял ден. И после ще ме качи на плота и ще ме целуне с любов и копнеж. И тогава…

Вратата се отваря. Скачам от стола. Хардин влиза. Не ме вижда, понеже гледа през рамото си. Защото не е сам. Брюнетка. В черна плетена рокля.

— Това е… — започва да обяснява Хардин, но забелязва куфарите ми на пода до вратата.

Замръзвам. Погледът му обхожда апартамента, отправя се към кухнята. „Шок“ е слаба дума за това, което виждам в очите му.

— Тес? — казва, сякаш току-що е видял дух.