Анна Тод
След сблъсъка (38)

Глава тридесет и седем
Теса

Бузите му са порозовели, устните му са извити в напрегната усмивка. Гледам го тихичко, не мога да кажа нищо и после скачам отгоре му върху стола, на който е седнал. Просто за да съм по-близо до това лудо, диво момче. За щастие, той е достатъчно силен, за да ни задържи, та да не паднем. Стискам го толкова силно, чак го задушавам, и той започва да кашля.

— Това е… толкова… съвършено — проплаквам. — Благодаря ти. Не мога да повярвам. — Притискам чело в неговото и се сгушвам в тялото му.

— Не е нищо особено — казва срамежливо и някак почти с безразличие.

Триш прочиства гърло, сякаш да ни напомни, че не сме сами в стаята. Аз скачам от стола. Бях забравила, че не сме сами в апартамента.

— Съжалявам — отвръщам и си сядам на мястото на дивана.

Погледът на Триш ми казва, че всичко е наред и че напълно ме разбира.

— Не се извинявай, мило момиче.

Хардин не казва нищо и знам, че няма да иска да обсъжда подаръка ми пред майка си, затова сменям темата. Засега. Подаръкът му съдържа такова силно послание. Самата аз не бих могла да избера по-добър цитат от книга за това талисманче.

От каквото и да са направени душите ни, моята и неговата са еднакви — това напълно изчерпва всички чувства, които изпитвам към него. Толкова сме различни, а в същото време сме като един човек. Точно като Катрин и Хийтклиф. Мога само да се надявам да не ни сполети същата съдба. Иска ми се да си мисля, че сме си извадили поука от грешките им и няма да позволим това да се случи.

Слагам гривната на китката си и бавно я разклащам. Талисманчетата се люлеят. Никога никой не ми е подарявал такова нещо. Мислех си, че електронният четец е най-прекрасният подарък на всички времена, но тази гривна определено го засенчи. Ноа винаги ми подаряваше едно и също: парфюм и чорапи. Всяка година, години наред. Но пък и моите подаръци не бяха кой знае какво. Същото всъщност — парфюм и чорапи.

Взирам се в гривната, не мога да откъсна очи от нея и едва след време забелязвам, че Хардин и майка му ме гледат. Скачам да събера хартията. Триш се смее и пита:

— Е, господине и вие, млада госпожице, какво ще правим цял ден днес?

— На мен ми се спи — казва Хардин.

— Спи ти се? Толкова рано? На Коледа? — реагира тя с подигравателен тон.

— За десети път ти казвам, не е Коледа още — казва малко грубо, но после се усмихва.

— Как може да си толкова непоносим? — скарва му се и го перва по ръката.

— Приличам на майка си.

Докато продължават да се закачат и шегуват, аз тръгвам към кошчето за боклук да изхвърля хартията. Чувствам се ужасно заради това, че не му купих нищо. Иска ми се магазините да бяха отворени днес… Нямам никаква представа какво бих му взела, но нещо е по-добре от абсолютно нищо. Поглеждам гривната си, а пръстите ми галят символа за безкрайност. Не мога да повярвам, че е взел талисман като татуировката му.

— Готова ли си?

Подскачам от изненада при звука на гласа му и от гъдела в ухото ми. Обръщам се и го первам леко по лицето.

— Изплаши ме.

— Извинявай, любов моя — казва и се смее.

Сърцето ми подскача, когато ме нарича така. Никога не ми е казвал „любов моя“ и е толкова нетипично за него. Усещам усмивката му във врата си. После ръцете му се увиват около кръста ми и предлага:

— Ела да си дремнем заедно.

Обръщам се с лице към него.

— Не. Ще правя компания на майка ти — казвам с усмивка. — Но ще дойда да те завия.

Не обичам да спя през деня, освен ако не съм много изморена и нямам сили да правя друго. Пък и ще е хубаво да прекарам малко време с майка му, да чета. Хардин не е доволен от решението ми, но ме повежда към спалнята. Съблича тениската си и я пуска на пода. Докато очите ми обхождат познатите ми мастилени линии, той ми се усмихва и пита:

— Значи гривната ти харесва?

После тръгва към леглото, пуска декоративните възглавнички на пода, а аз се навеждам да ги вдигна.

— Не разхвърляй така! — мрънкам. Прибирам възглавничките в скрина, сгъвам тениската му и я оставям на тоалетката. После се покатервам на леглото при него. — Но нека отговоря на въпроса ти. Това е най-красивият подарък, който съм получавала. И има такова дълбоко послание. Защо не ми каза, че е от теб?

Той ме придърпва и слага главата ми на гърдите си:

— Защото знаех, че се чувстваш кофти, задето не си ми купила подарък. — Засмива се и добавя: — И че ще се чувстваш още по-зле, след като получиш моя изумителен подарък.

— Майко мила! Не ти липсва скромност — казвам с усмивка.

— Освен това, когато поръчах талисманите, не знаех дали някога ще ми проговориш — признава.

— О, знаел си, че ще ти проговоря.

— Честно казано, не вярвах. Тогава беше толкова по-различна.

— Какво имаш предвид?

— Не знам… просто беше различно от другите хиляда пъти, когато си ми казвала, че не искаш да имаш нищо общо с мен — казва меко и прибира с палец косата от челото ми.

Гледам как гърдите му бавно се надигат.

— Ами, аз знаех… искам да кажа… не исках да си го призная, но знаех, че ще се върна при теб. Аз винаги се връщам.

— Няма да имаш повод да си тръгнеш от мен. Никога повече.

— Надявам се да е така — казвам и целувам дланта му.

— И аз.

Не казвам нищо повече, няма и какво да се каже. На него му се спи, а аз не искам да говорим за напускане. Никога. След няколко минути той вече спи. Спомних си как тази сутрин ме нарече Дейзи и изведнъж ми се прииска да почета Великият Гетсби. Включвам четеца да видя дали е качил и този роман. Разбира се, че е там. И точно се каня да започна да чета, когато чувам гневен женски глас.

— Моля?

Майка ми. Мятам четеца на леглото и скачам. Какво прави тук, по дяволите?

— Нямате право да влизате там — чувам как крещи Триш.

Майка ми. Хардин. Този апартамент.

О, боже! Не, това не отива никак на добре.

Вратата на спалнята се отваря със замах, не знам как майка ми не я изкъртва от пантите. Докарана е, както винаги: червената й рокля и високите й черни обувки я карат да изглежда още по-злокобна. Косата й е навита и прибрана. Прилича на пчелно гнездо. Червеното й червило е прекалено червено.

— Как е възможно да си тук? След всичко, което се случи? — врещи тя.

— Майко… — започвам, но тя се обръща към Триш.

— Ти пък коя си, по дяволите?

— Аз съм майка му — отвръща сурово Триш.

Хардин отваря очи и пита:

— Какво става, мамка му? — И после забелязва дявола в червената рокля.

Майка ми ме поглежда и казва:

— Тереза, тръгваме.

— Никъде няма да ходя. Защо изобщо си тук? — питам, а тя слага ръце на кръста си и отговаря ядно:

— Защото, както вече ти казах, ти си единственото ми дете и няма да седя и да гледам как унищожаваш живота си заради един тотален… задник.

Думите й буквално подпалват кожата ми и аз веднага минавам в защита:

— Не говори така за него! — крещя.

— Този задник е мой син, госпожо! — напомня й Триш. Но зад лекия хумор в думите й виждам жената, която ще сложи боксовите ръкавици и ще се бие за сина си.

— Е, значи твоят син съсипва и опетнява дъщеря ми — отвръща майка ми на удара.

— И двете излизайте оттук — казва Хардин и става от леглото. Майка ми клати глава и се усмихва презрително.

— Тереза, взимай си нещата. Веднага.

И като започва да ме командва така, ме взривява допълнително.

— Коя дума в изречението Няма да ходя никъде не разбра? Дадох ти възможност да прекараш празниците с мен, но ти не успя да превъзмогнеш грандиозното си его поне за няколко дни, допускайки това да се случи.

Знам, че не бива да й говоря така, но не мога да се спра.

— Да преодолея грандиозното си его? А ти си мислиш, че след като си си купила няколко курвенски рокли и си се научила да си слагаш грим, изведнъж знаеш за живота повече от мен? — Макар че крещи, в същото време успява и да ми се надсмива. Не знам как го постига, но сякаш за нея всеки избор, който правя, е някаква шега. — Е, грешиш. Само защото си се отдала на това… на този… на тази… долнопробна мръсотия, не значи, че си жена. Ти си просто едно момиче. Наивно и впечатлително. Сега си взимай нещата, преди аз да започна да ги опаковам.

— Да не си посмяла да й докоснеш нещата — почти плюе думите Хардин. — Никъде няма да ходи с теб. Остава тук с мен, където й е мястото.

Майка ми се завърта като злокобно колело на късмета. Лицето й е злобно.

— Където й е мястото? А къде й беше мястото, когато спеше в мотел заради това, което й причини? Прекалено е добра за теб. Точка. Няма да остане тук.

— Госпожо Уайт, те са големи хора — намесва се Триш. — Теса не е дете. Ако иска да остане тук, нищо не може…

Гневните очи на майка ми бавно се обръщат към нея. О, боже, каква катастрофа. Отварям уста да кажа нещо, но майка ми ме изпреварва.

— Как е възможно да бъде защитавано такова греховно поведение? След това, което й причини, трябва да го заключат — пищи майка ми.

— Тя очевидно е решила да му прости. Налага се да го приемеш — казва хладнокръвно Триш. Прекалено хладнокръвно. Изглежда като една от онези, скрити в тревата, змии. Никога не знаеш кога ще нападнат, не дават признак, че са живи, но когато нападнат, с теб е свършено. Майка ми е плячката, а в момента се надявам ухапването на Триш да е отровно.

— Да му прости? Той открадна непоквареността й просто като част от игра. Облог с приятели. И после се е хвалил с постиженията си.

Викът на Триш увисва над всеки шум в стаята. Устата й е отворена. Очите й бавно се обръщат към Хардин.

— Какво…

— О, не си знаела? Каква изненада, нали? Лъжецът е излъгал дори майка си. Горката тя. Нищо чудно, че го защитаваш — казва майка ми и клати глава. — Синът ти се е обзаложил с приятелите си, за пари, разбира се, че може да отнеме девствеността й. И е запазил доказателствата за това. Размахвал ги е из колежа и където му скимне.

Замръзвам на мястото си. Гледам майка си, защото се страхувам да погледна към Хардин. От начина, по който диша, знам, че не е предполагал, че ще й кажа подробности за измамата му. А майка му… определено не исках да знае за ужасните неща, които е направил синът й. Това беше моят срам и аз трябваше да реша пред кого да го споделя.

— Доказателство? — гласът на Триш трепери.

— Да, доказателство. Презервативът! О, да, също и чаршафите със следите от откраднатата девственост на дъщеря ми по тях. Кой знае какво е направил с парите, но със сигурност не ти е казал всяка подробност от интимните им отношения. Сега ми отговори дали да я взема със себе си, или да я оставя тук — пита майка ми и извива перфектно оскубаната си вежда към Триш.

Усещам точно мига, в който енергията в стаята се променя, пластовете се обръщат. И знам, че Триш е на страната на майка ми. Отчаяно се опитвам да се държа за ръба на пропастта, за скалата, която в момента е Хардин, но тогава виждам отвращението в очите на Триш, когато се обръща към сина си. Този поглед означава, че чува такова нещо не за първи път, че това е нещо, пред което е трябвало да се изправя и преди. Лицето й е като потопено в кошмарен спомен за нещо, което така отчаяно се е опитвала да забрави. Погледът й казва, че е готова отново да повярва на всяка лоша дума, казана за сина й.

— Как можа, Хардин! Бях се надявала, че си се променил, че сега си различен. Надявах се, че си престанал да правиш подобни ужасни неща с момичета… жени… Забрави ли какво стана последния път?