Анна Тод
След сблъсъка (37)

Глава тридесет и шест
Теса

Главата на Хардин тежи върху стомаха ми. Някъде в просъница чувам вибрациите на телефона си. Вдигам нежно главата му и взимам телефона, който вече ми къса нервите. Поглеждам екрана — майка ми. Вдигам с крайно нежелание.

— Тереза — бумти гласът й.

— Да.

— Къде си и в колко часа ще бъдеш тук?

— Няма да идвам.

— Бъдни вечер е. Знам, че си разстроена от това, което се случи с баща ти, но трябва да прекараш Коледа с мен. Не трябва да оставаш сама в някой хотел.

Изпитвам леко чувство на вина, че не съм с майка си на Коледа. Знам, че не е най-добрият човек в света, но аз съм всичко, което тя има. Въпреки това казвам:

— Няма да карам чак до нас, майко. Вали сняг и не искам да идвам там.

Хардин се размърдва и вдига глава. Точно когато се каня да го предупредя да не говори, той отваря уста и пита:

— Какъв е проблемът?

Майка ми буквално изпищява.

— Тереза Янг? Какво си мислиш, че правиш? — крещи в ухото ми.

— Майко, няма да водя този разговор сега.

— Това е той, нали? Познавам този глас.

Какъв кошмарен начин да се събудиш. Карам Хардин да се премести настрани, сядам и покривам голото си тяло с одеялата.

— Затварям телефона, майко.

— Да не си посмяла да ми зат…

Но аз посмявам. И после изключвам звука. Знаех си, че ще разбере рано или късно. Просто се надявах да е по-късно.

— Е… сега знае, че сме… заедно… пак. Чу ти гласа и сега вече започва да откача — казвам и вдигам телефона да му покажа двете пропуснати обаждания от последните изминали секунди. Той увива тялото си около моето.

— Ти знаеше, че ще разбере, но май е по-добре, че стана така.

— Не е точно така. Можех да й кажа, а не да те чуе как говориш до мен.

— Все тая. Все щеше да е бясна.

— И все пак. — Не знам защо реакцията му леко ме дразни. Знам, че не му пука за нея, но все пак тя ми е майка и не исках да разбере по този начин. — Можеше да заемеш малко по-човешка позиция по въпроса.

Той веднага се усеща, кима и се извинява. И то, при положение че очаквах да ме нападне, така че съм приятно изненадана.

— Искаш ли да ти направя закуска, Дейзи?

— Дейзи? — питам въпросително.

— Рано е и не съм в особено добра форма да цитирам литература, но си в лошо настроение и мрънкаш, затова те нарекох Дейзи.

— Дейзи Бухман не е такава. И аз не съм такава — подскачам веднага, но не мога да не му се усмихна, а той се смее с глас.

— Напротив, точно такава си. И откъде знаеш за коя Дейзи говоря.

— Има само няколко, а и те познавам достатъчно добре.

— Така ли си мислиш?

— Да. И твоят опит да ме обидиш се провали — опитвам се да го подразня.

— Да… да… Госпожо Бенет — отговаря на удара с удар.

— Предполагам, че след като ме нарече Госпожо, си имал предвид майката, а не Елизабет. Опитваш се да ме изкараш гнусна и противна. Но като се има предвид, че не си на себе си тази сутрин, вероятно си искал да ми направиш комплимент и да ми кажеш, че съм чаровна? Нищо не е ясно с теб. — Усмихвам се.

— Добре… добре… Исусе! Човек не може да си направи една кофти шега тука. Веднага го заклеймяват.

Раздразнението ми отпреди минути се е изпарило по време на оживената дискусия. Ставам от леглото, Хардин си обува пижамата, защото днес никой няма да излиза. Струва ми се странно, защото ако бях в нас, при майка ми, щях да съм с най-официалната си рокля.

— Можеш да останеш по тази тениска — посочва към земята.

Усмихвам се, вдигам я, обличам я и обувам анцуг. Никога не съм си позволявала да седя по такива дрехи в присъствието на Ноа дори когато сме били у дома. Никога по анцуг. Не слагах много грим, но винаги бях облечена хубаво. Питам се какво ли би си помислил Ноа, ако ме видеше да се появявам пред него в този вид. Странно е как винаги съм си мислила, че с Ноа се чувствам удобно. Смятах, че когато съм с него, съм себе си, защото ме познава от толкова много години. Но той не познава истинската Теса, тази Теса, която познава Хардин, тази, която Хардин накара да се чувства удобно и да се покаже пред света.

— Готова ли си? — пита Хардин.

Кимам и прибирам косата си на рошав кок. Изключвам телефона, оставям го на тоалетката и тръгвам към хола след Хардин.

Апартаментът ухае на прясно сварено кафе и виждам Триш пред печката да обръща палачинки. Тя също ни вижда и казва с усмивка:

— Весела Коледа!

— Не е Коледа все още — възразява Хардин и аз на секундата му хвърлям лош поглед.

Той върти очи и веднага се усмихва на майка си. Сипвам си чаша кафе и благодаря на Триш за закуската. С Хардин сядаме на масичката, а тя ни разказва как баба й я научила да прави този вид палачинки. Хардин слуша с внимание и дори се усмихва. Докато закусваме от божествените палачинки с малиново сладко, Триш пита:

— Днес ли ще си отваряме подаръците? Питам, защото си мислех, че утре може да искаш да отидеш при майка си?

Не знам как да й отговоря и започвам да се препъвам.

— Всъщност… аз… съм… аз й казах…

— Утре ще ходи в къщата на баща ми. Обещала е на Ландън да отиде, а и тя е единствената му приятелка, така че не може да откаже — намесва се Хардин, но в случая съм му благодарна. Но пък е малко гадно от негова страна да каже, че съм единствената приятелка на Ландън. Но пък… може би съм единствената му приятелка… Но и той е моят единствен приятел. Така че…

— О, няма проблем, слънце. Не трябва да се притесняваш да ми казваш такива неща. Изобщо не ме безпокои фактът, че ще прекараш Коледа със семейството на Кен — казва Триш, но не мога да разбера на кого от двама ни говори.

Хардин клати глава:

— Не, аз няма да ходя. Казах на Теса да им съобщи, че сме отказали.

Триш спира да дъвче и пита изненадано:

— Отказали? Ние? Поканили са ме?

— Да… Искаха и двамата да дойдете — обяснявам.

— Защо? — пита тя.

— Не знам… наистина… — Карен е много мила и знам, че наистина иска да поправи това, което е станало между Кен и Хардин, така че това е единственото обяснение за мен.

— Вече отказах, мамо. Не трябва да се тревожиш.

Триш дъвче замислено и след малко казва:

— Не, може би трябва да отидем.

И аз, и Хардин сме повече от изненадани.

— Защо ти е да ходиш там? — пита начумерено Хардин.

— Не знам… Видях баща ти за последно преди десет години. Мисля, че го дължа на себе си и на него. Да отида да видя какво е направил с живота си. Освен това знам, че не искаш да си далеч от Теса на Коледа.

— Мога да остана и тук — казвам. Не ми се ще да се обаждам и да отказвам в последната минута, но не искам и Триш да се чувства задължена да дойде.

— Не, наистина мисля, че трябва да отидем. Всички.

— Сигурна ли си? — Гласът на Хардин трепери от тревога.

— Да… няма да е зле — усмихнато отвръща Триш. — Освен това щом Кати е научила Теса как се правят онези сладки, мога да си представя колко ще е вкусно всичко.

— Карен, мамо. Казва се Карен.

— Хей, тя е жена на бившия ми съпруг, с когото ще прекарам Коледа, така че мога да я наричам, както си искам — смее се тя. И аз се смея с нея.

— Ще кажа на Ландън, че ще отидем — казвам и отивам за телефона си.

Никога не си бях представяла, че ще прекарам Коледа с Хардин и семейството му. С двете страни на семейството му. Последните два месеца бяха толкова различни от всички мои планове и очаквания. Когато включвам телефона, забелязвам, че имам три гласови съобщения. Сигурна съм, че са от майка ми. Не им обръщам внимание и се обаждам на Ландън.

— Здрасти, Теса. Весело посрещане на Бъдни вечер! — възкликва весело и веднага си представям топлата му усмивка.

— И на теб, Ландън.

— Благодаря. Първо, не се обаждаш, за да ми кажеш, че няма да идваш, нали?

— Не, разбира се, че не. Всъщност се обаждам да потвърдя и да питам дали не е късно да кажа, че Хардин и Триш също ще дойдат?

— Наистина ли? Искат ли?

— Да…

— Това значи ли, че ти и Хардин…

— Да… знам, че съм идиот…

— Не съм казал такова нещо.

— Знам, но си го мислиш.

— Не, не го мисля. Можем да говорим за това утре. Но не си идиот, Теса.

— Благодаря — отвръщам и наистина съм му благодарна. Той е единственият, който няма да ме съди за решението ми.

— Ще съобщя на майка ми, че идвате. Толкова ще се зарадва — казва и затваряме.

Когато влизам в хола, Хардин и Триш вече държат подаръците си, а на дивана има два, за които предполагам, че са за мен.

— Аз съм първа — казва Триш и разкъсва хартията. Вади анцуга, който й купих, и се усмихва широко. — О, обожавам го! Как се сети? — пита и посочва сивия, който е обула.

— Никак не ме бива в избирането на подаръци — казвам, но тя се смее.

— Не ставай глупава. Страхотен е — уверява ме и отваря втората кутия. Наднича да види какво има в нея и… мълчи. После само се пресяга и стиска ръката на Хардин, докато вади огърлица, на която пише Мама. Точно както ми каза и той. Дебелият шал също й харесва.

Наистина ми се иска да му бях купила нещо. През цялото време знаех, че ще се върна при него. И той трябва да го е знаел. Не е споменавал да ми е купил подарък и с огромно облекчение забелязвам, че двата ми подаръка са от Триш. Идва ред на Хардин. Той й се усмихва с възможно най-сполучливата си фалшива усмивка, когато забелязва дрехите, които му е купила. Има и една червена тениска с дълъг ръкав. Опитвам се да си представя Хардин, облечен в нещо друго, освен черна или бяла тениска, но не мога.

— Твой ред е — казва ми Хардин.

Усмихвам се нервно и дърпам лъскавата панделка на първия подарък. Очевидно Триш е много по-добра в избирането на подаръци за жени, отколкото за мъже. Пастеленожълтата рокля, която ми е взела, е като кукленска и много ми харесва.

— Благодаря. Много е красива — казвам и я прегръщам. Толкова е мило, че се е сетила за мен. Познаваме се едва от няколко дни, но имам чувството, че я познавам от години.

Втората кутия е много по-малка. Защо им е трябвало да използват толкова много тиксо, за да я опаковат. Отнема ми минути да я отворя. Когато най-сетне успявам да разкъсам хартията, изваждам гривна с талисманчета. Никога през живота си не съм виждала такава. Триш е толкова находчива в избирането на подаръци. Точно като сина си. Вдигам я и разглеждам талисманчетата. Само три са, но са по-големи от нокътя на палеца ми. Двете са направени от метал, а третото от нещо като порцелан… мисля. Белият талисман е символът за безкрайност, който завършва като две сърца. Точно като на татуировката на китката на Хардин. Поглеждам го, но очите ми веднага падат надолу към китката му. После пак поглеждам гривната. Вторият талисман е музикална нота, а третият, който е малко по-голям от първите два, е с формата на книга. Обръщам третия талисман между пръстите си и забелязвам нещо, написано на гърба му.

От каквото и да са направени душите ни, моята и неговата са еднакви^[1].

Поглеждам към Хардин, преглъщам сълзите. Не, подаръкът не е от майка му, а от него.