Анна Тод
След сблъсъка (34)

Глава тридесет и три
Хардин

Никога не съм бил така открит и честен с никого. През целия си живот. Но искам всичко да е ясно, да сме честни. Картите на масата. Тя плаче и пита меко:

— Как мога да съм сигурна, че няма да ме нараниш пак?

Знам, че през цялото време едва сдържаше сълзите си, но вече не й е възможно. Радвам се, че се отпусна да заплаче. Просто се радвам, че най-сетне видях някаква емоция на лицето й. Толкова е студена тези дни, нещо, което изобщо не е в характера й. Преди можех да виждам в сърцето й само като погледна в очите й, но сега там има бетонна стена. Не мога да прочета нищо, а преди беше така лесно. Моля се на бог времето, което прекарахме заедно днес, да е в моя полза. Моля се и собствената ми честност да е в моя полза.

— Не можеш да си сигурна. Не мога да ти обещая, че никога няма да те нараня. И ти ще ме нараняваш. Но мога да те уверя, че никога няма да пазя тайни от теб и никога няма да те предам. Може да се случи така, че да кажеш нещо, което не мислиш, вероятно някога и аз ще кажа нещо обидно, сигурен съм. Просто защото хората правят такива неща. Но можем да се справим с проблемите си. Имам нужда от този последен шанс, защото искам да ти докажа, че мога да бъда онзи мъж, когото заслужаваш. Моля те, Теса. Моля те…

Готов съм да падна на колене пред нея. Тя ме гледа със зачервени очи и хапе вътрешната страна на бузата си.

Мразя да я виждам такава, мразя и себе си, защото плаче заради мен.

— Обичаш ме, нали? — Страхувам се от отговора й.

— Да. Повече от всичко на света — признава с въздишка.

Не мога да прикрия леката си усмивка. Думите й сякаш ме съживяват. Животът се връща в тялото ми. Толкова се страхувах, че ще се откаже от мен и ще продължи живота си без мен. Не я заслужавам. Осъзнавам, че и тя го знае, но тя пак мълчи и вътрешно се гърча от болка. Не мога да търпя тази тишина и това разстояние между нас.

— Какво мога да направя? Какво трябва да направя, за да преодолеем това? — питам я отчаян. Знам, че я притискам, разбирам го от начина, по който ме гледа. Сякаш нещо я дразни. Или плаши. Или… и аз не знам какво. — Май казах грешното нещо, нали? — Вдигам ръце към лицето си и бърша влагата от очите си. Знаех, че ще стане така. Не ме бива в такива изказвания. Не мога да боравя с думи. Никога не съм бил така емоционален в целия си съзнателен и вероятно несъзнателен живот. И определено не ми харесва. Никога не се е налагало и не съм искал да изразявам емоциите си пред някого, но за това момиче ще направя всичко. Винаги прецаквам всичко, но този път трябва да оправя нещата или поне да се опитам с всички средства, които са ми позволени.

— Не… — проплаква. — Аз съм… просто… не знам. Искам да бъда с теб. Искам да забравя всичко, но не желая един ден да съжалявам за избора си. Не искам да съм от онези момичета, върху които мъжете се разхождат с обувки и към които се отнасят като с боклуци, но въпреки това те търпят всичко, докато хората ги сочат с пръст.

— Кой ги сочи? Кой би си помислил такова нещо? — навеждам се напред и питам.

— Всички. Майка ми, приятелите ти, ти…

Знаех си. Знаех си, че работата опира само до едно: какво е редно да направи, а не какво иска да направи.

— Не мисли за никой друг. На кого му пука какво си мислят другите? Поне веднъж помисли за това, което искаш ти. Кой те прави щастлива?

Тя ме поглежда с големите си, красиви, зачервени очи и казва:

— Ти. — Сърцето ми подскача. — Толкова съм изтощена от всичко, което не съм казала, от всичко, което държа в себе си и искам да кажа.

— Не го дръж в себе си тогава.

— Ти ме правиш щастлива, Хардин, но също ме правиш нещастна, гневна и най-лошото е, че покрай теб напълно загубвам разсъдъка си.

— Нима не е това целта? Нали именно затова хората са заедно. — Защото и тя ме побърква и ме ядосва, но все пак ме прави щастлив. Много щастлив.

— Ние не сме един за друг. Комбинацията е ужасна — казва с лека усмивка.

— Така е. — Усмихвам се и аз. — Но те обичам. Повече, отколкото би те обикнал който и да е друг. Кълна се, с най-голямо удоволствие ще прекарам остатъка от живота си, за да ти се реванширам, ако само ми позволиш.

Надявам се да усети колко отчаяно я искам. Надявам се да почувства суровата ми потребност да ми прости. Нуждая се от тази прошка, нуждая се от нея така, както никога не съм се нуждал от нищо и от никого. Знам, че ме обича. Иначе нямаше да е тук. Но не мога да повярвам, че казах „остатъка от живота си“! Може би съм я изплашил?

Тя пак мълчи. Сърцето ми бавно се пука. За кой ли път. И точно когато чувствам, че сълзите пак напират в очите ми, успявам да прошепна:

— Толкова съжалявам, Теса… Обичам те. Толкова много те обичам.

И тогава тя напълно ме изненадва. Скача като коте през цялото легло и сяда в скута ми. Слагам ръце на красивото й лице, тя въздъхва и обляга глава в дланта ми. После ме поглежда и казва:

— Трябва да бъде по моите условия. Няма да мога да оцелея, ако още веднъж разбиеш сърцето ми.

— Искам да бъда с теб. Независимо от цената — казвам.

— Трябва да започнем леко, да не бързаме… Не бива да правя това, не е редно… И ако ме нараниш още веднъж, няма да ти простя. Никога — говори заканително.

— Няма, кълна се.

По-скоро бих умрял, отколкото да я нараня. Не мога да повярвам, че ми дава още един шанс.

— И наистина ми липсваше, Хардин. Толкова много ми липсваше.

Очите й се затварят и искам да я целуна, искам да почувствам горещите й устни върху моите, но тя току-що ми каза, че не желае да бърза. Иска да правим малки крачки.

— И ти ми липсваше. Много.

Теса обляга чело на моето. Издишам, сякаш не съм си поемал въздух от минути.

— Значи наистина ще го направим? — опитвам се да прикрия залялото ме отчаяно облекчение. Тя изправя глава и ме поглежда в очите. Тези очи, които ме преследваха всяка секунда през изминалата седмица. Усмихва се и кима с глава.

— Да… предполагам…

Ръцете ми я обвиват и тя пак се сгушва в мен.

— Целуни ме — буквално я умолявам.

Тя дори не се опитва да прикрие колко е доволна да ме види така отчаян. Гали челото ми и прибира косата ми назад. Господи, обичам, когато прави така.