Анна Тод
След сблъсъка (33)

Глава тридесет и две
Теса

— Добре ли си? — пита Хардин, когато се отдалечават.

— Да… добре съм.

— Какво ти каза?

— Нищо… само това, че иска да й простя.

Решавам да обмисля всичко, което Стеф ми каза, преди да съобщя на Хардин. Трябва да е било на едно от онези, техните партита. Хардин е бил там. И Моли е била там. Трябва да призная, че думите на Стеф са истинско облекчение за мен. Става ми почти смешно, като се сетя как Хардин ми каза, че е спал с нея, докато всъщност я е разкарал. И тогава облекчението ми бързо погива, удавено от заливащото ме като вълна чувство за вина, че целунах онзи мъж в клуба, докато Хардин в крайна сметка не се е поддал на изкушението.

— Тес? — Хардин спира и размахва ръка пред лицето ми. — Какво става?

— Нищо, просто мислех какво да купя на баща ти. — Не мога да лъжа, наистина. Гласът ми е прекалено напрегнат и неестествен, а думите ми излизат твърде бързо. — Той обича спорт, нали? Нали гледахте заедно някакъв мач?

Хардин ме оглежда недоверчиво, но все пак отговаря.

— Да, беше мач на „Пакърс“. Баща ми им е фен.

Сигурна съм, че иска да ме пита за Стеф, но не казва нищо. Отиваме в спортния магазин и Хардин избира няколко неща за баща си, а аз гледам и мълча. Не ми позволява да платя, затова взимам луксозен ключодържател на някакъв спортен отбор и сама плащам за него, за да го ядосам, и после му се изплезвам.

— Нали знаеш, че избра грешния отбор? — казва, когато излизаме от мола.

— Моля? — Вадя малкия предмет и го оглеждам.

— Това са „Джайънтс“, не „Пакърс“ — смее се той, а аз го прибирам обратно в чантата.

— Е, никой няма да разбере, че хубавите подаръци са всъщност от теб.

— Свършихме ли вече? — пита Хардин умолително.

— Не, трябва да взема нещо за Ландън, не помниш ли?

— О, да. Той спомена, че иска да пробва някакво ново червило. Кораловочервено.

Слагам ръце на кръста си и се обръщам с лице към него.

— Не се подигравай с Ландън. Може би трябва да купя това червило за теб, след като познаваш нюансите така добре.

Хубаво е да се закачаме, вместо да се опитваме да подпалим апартамента. Той върти очи, но виждам как лекичко се усмихва.

— Просто му купи билети за хокей. Лесно е и не е скъпо.

— Всъщност идеята е много добра — признавам.

— Знам. Жалко, че няма с кого да отиде.

— Аз ще отида.

Начинът, по който Хардин говори за Ландън, ме кара да се усмихна, защото сега е толкова по-различно. Зад думите му няма омраза и злост и тонът му е мек.

— Исках да купя нещо на майка ти — казвам.

Той ми се усмихва някак странно и съвсем безобидно пита:

— Защо?

— Защото е Коледа.

— Вземи й някой пуловер и толкова — казва и сочи към един магазин за дами на средна възраст. Оглеждам го отвън.

— Никак не ме бива да избирам подаръци. Ти какво й купи?

Подаръкът за рождения ми ден беше съвършен. Предполагам, че на майка си е купил нещо изключително.

— Гривна и шал — казва и свива рамене.

— Гривна? — питам и го дърпам навътре в мола.

— Не, исках да кажа огърлица. Най-обикновена огърлица, на която пише Мама или някаква подобна простотия.

— Колко мило — казвам и го влача навътре. — Мисля, че мога да й намеря нещо тук… Тя обича да носи анцузи.

— О, боже, не, стига вече с тези анцузи. Носи ги всеки ден. Усмихвам се на киселото му изражение.

— Ето още една причина и аз да й купя един.

Разглеждаме няколко модела в различни цветове и Хардин се пресяга да опипа материята на единия. Оглеждам кокалчетата му и пак мисля за това, което ми каза Стеф. Намирам един ментовозелен, който съм сигурна, че ще й хареса, и тръгваме към касата. По пътя изведнъж изпитвам огромно облекчение, което се дължи до голяма степен на това, че Хардин не е спал с Моли, докато бях в Сиатъл.

Когато заставаме на опашката на касата, за да чакаме реда си, аз се обръщам рязко към него и казвам:

— Трябва да поговорим тази вечер.

Касиерката гледа ту мен, ту него. Искам да й кажа, че не е хубаво да оглежда хората така, но Хардин проговаря пръв, преди да съм събрала смелост.

— Да поговорим?

— Да… — казвам и гледам как касиерката маркира дрехата. — След като украсим коледното дърво, което сте купили вчера.

— Добре. Но за какво да говорим?

Обръщам се, поглеждам го и отвръщам:

— За всичко.

Хардин изглежда ужасен от тежестта на думата, която увисна като меч между нас. Докато касиерката опакова анцуга, Хардин казва, че ще отиде да докара колата пред входа. Мисля си, че следващата година ще купя хубави подаръци за всички, за да се реванширам за ужасния си избор сега. Но после се питам: Кой ти е казал, че ще има друга Коледа с него?

 

 

На път за апартамента и двамата мълчим. Аз не говоря, защото се опитвам да организирам мислите си и да подредя нещата, които искам да му кажа и да го питам, а той… не знам защо, но ми се струва, че прави същото.

Паркираме и аз грабвам торбите с подаръците и хуквам през ледения дъжд към лобито. По-лесно ми е да понеса снега, отколкото този кошмарен студен вятър. В асансьора стомахът ми започва да ръмжи.

— Гладна съм — казвам.

Той ме поглежда и отваря уста да каже нещо саркастично, но после решава да не го прави.

Отваряме апартамента и лекият аромат на чесън пълни устата ми със слюнка.

— Направих вечеря — обявява Триш. — Как мина пазарът?

Хардин грабва торбите от ръцете ми и изчезва в спалнята.

— Не беше много зле. Не беше и чак толкова претъпкано с народ, както очаквах — обяснявам.

— Супер. Мислех, че може би ще искаш да украсим коледното дърво. Хардин най-вероятно няма да пожелае да помогне — усмихва се тя. — Той мрази да прави забавни неща. Но ние двете можем да свършим тази работа, ако нямаш нищо против?

— Да, разбира се — смея се.

— Но първо трябва да се нахраниш — почти заповядва Хардин, който се е върнал при нас.

Аз го гледам сърдито и пак се обръщам към Триш. И тъй като разговорът ми с него ме чака веднага след като украся дървото, не бързам особено. Освен това ми е нужен поне час да събера смелост, за да го попитам всичко, за да кажа всичко, което искам да кажа.

Може би не е добра идея да водим такъв разговор, когато майка му е в съседната стая. Но не мога да чакам повече. Всичко, което имаме да си кажем, трябва да се каже… сега.

Търпението ми е напълно изчерпано. Не искам да оставам в това междинно местенце, колкото и да ми се струва сигурно.

— Гладна ли си сега, Теса? — пита Триш.

— Да, гладна е — отговаря Хардин през рамото ми вместо мен.

— Да, всъщност съм доста гладна — казвам и игнорирам нахалния й син.

Триш ми сипва пиле със спанак и чесън. Ухае страхотно. Когато поставя чинията пред мен, отбелязвам, че изглежда точно толкова хубаво, както и ухае.

— Хардин, извади дървото от кутията, помогни малко.

— Да, разбира се — казва.

Триш се усмихва и чурулика:

— Купих и играчки.

Докато вечерям, Хардин вече е извадил основата и клоните и ги е вкарал в дупките. Дървото е напълно сглобено.

— Не беше трудно, нали? — казва майка му, но когато Хардин хваща кутията с играчките, тя отива и я взима от ръцете му. — Сега вече сами ще се оправим.

Преяла съм. Едва се надигам от масата. Мисля си как никога, за нищо на света не съм си представяла, че ще украсявам коледно дърво с Хардин и майка му в апартамент, който някога е бил наш. Никога, за нищо на света.

Докато украсяваме, ми става все по-хубаво. Накрая Триш изглежда крайно доволна, макар че украсата е малко и е доста разпръсната.

— Трябва да си направим снимка пред дървото — предлага тя.

— Не се снимам — казва сърдито Хардин.

— О, хайде, Хардин, Коледа е — пърха с мигли тя, но той е категоричен:

— Не и днес.

Знам, че не е честно от моя страна, но разбирам майка му. Поглеждам го с огромни, умоляващи очи и казвам:

— Само една?

— Добре, майната му. Само една.

Той застава до Триш, а аз взимам телефона си и ги снимам.

Хардин почти не се усмихва, но Триш е толкова весела, че нейната усмивка е достатъчна да направи снимката лъчезарна. Триш не предлага аз и Хардин да си направим снимки пред елхата. Изпитвам огромно облекчение, защото трябва да разрешим доста проблеми, преди да умуваме дали е удачно да се снимаме пред коледното дърво, или не е. Триш ми казва телефонния си номер и аз й изпращам снимката с Хардин, който отива в кухнята и сяда да се храни.

— Ще опаковам подаръците, преди да стане прекалено късно.

— Добре, ще се видим утре сутринта, слънце — казва Триш и ме прегръща.

Отивам в спалнята и забелязвам, че Хардин е приготвил хартия за опаковане, панделки, тиксо и всичко, което би могло да ми потрябва за подаръците. Бързам да опаковам всичко, за да можем да седнем и да проведем „Разговора“. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Искам още сега да приключим, но от друга страна, страхувам се от изхода. Знам, че дълбоко в себе си съм взела решение. Страхувам се, че не съм готова да го призная.

Осъзнавам колко е глупаво от моя страна, но аз се държа като пълен глупак, откакто се запознах с него, а като цяло това не се оказва кой знае колко лошо. Невинаги. Точно довършвам последния подарък — този на Кен, когато той влиза.

— Готова ли си? — пита.

— Да… трябва само да разпечатам тези билети за Ландън, преди да седнем да поговорим.

Той наклонява главата си настрани и пита:

— Защо?

— Защото имам нужда от помощта ти, а ти не си склонен да помагаш, когато се караме.

— Защо реши, че непременно ще се караме?

— Защото… не забравяй, че това сме ние — казвам и се опитвам да се засмея, а той кима в съгласие.

— Ще извадя принтера.

Междувременно аз включвам лаптопа си. След двадесет минути имаме два билета за хокейния мач на „Сиатъл Тъндърбърдс“. Опаковани са в малка кутийка с името на Ландън.

— Добре, някакви други задължения, преди да… седнем да говорим? — пита Хардин.

— Не, мисля, че това е всичко — отговарям.

Двамата тръгваме към леглото и сядаме. Той обляга глава на рамката и изпъва дългите си крака, а аз сядам в другия край на леглото, кръстосвайки своите под дупето си. Нямам идея как да започна и какво да кажа.

— И така… — подхваща Хардин.

Това е супер странно.

— И така… — Започвам да беля кожичките на ноктите си. — Какво стана с Джейс?

— Стеф ти каза — отговаря равно той.

— Да, каза ми.

— Джейс си го изпроси.

— Хардин, трябва да говориш с мен или това няма начин да проработи. — Очите му святкат ядно.

— Това правя. Говоря.

— Хардин…

— Добре, добре. — Въздъхва гневно и започва: — Имал е намерение да спи с теб.

Стомахът ми се обръща от погнуса. А и знам, че не това е причината за боя, поне Стеф ми каза съвсем друго. Пак ли ме лъже?

— Е, и? Знаеш, че това никога не би могло да се случи.

— Това няма значение. Самата мисъл, че може дори да се опита да те докосне… — Потръпва и продължава: — Освен това точно той… и Моли… са планирали да ти кажат за облога пред всички, за да те унижат. Той нямаше право да те подлага на това. Той унищожи всичко.

Моментното облекчение от това, че сега вече историята му съвпада с тази на Стеф, се изпарява за секунди и ме залива гняв. Как може да си помисли, че всичко би било наред, ако не знаех за облога?

— Не, Хардин. Ти унищожи всичко — напомням му.

— Знам, Теса — казва с раздразнение.

— Знаеш? Наистина ли знаеш? Защото не си казал нищо по въпроса. Дори не си се опитал.

Той рязко прибира краката си назад.

— Напротив, опитах се. Та аз ревах пред теб онзи ден, мамка му.

Усещам как лицето ми помръква недоволно.

— Първо на първо, трябва да спреш да псуваш толкова много в мое присъствие. И второ, това беше единственият път, един-единствен път, когато си казал нещо. И дори тогава не каза кой знае колко много.

— Опитах се в Сиатъл, но ти не искаше да говориш с мен. През цялото време ме игнорираш. Как очакваш да ти кажа?

— Хардин, идеята е, че ако имаме някакво намерение да преодолеем това или да го заобиколим, трябва да се отвориш пред мен, да знам точно какво чувстваш.

Зелените му очи се забиват в мен.

— А кога аз ще имам привилегията да чуя как се чувстваш ти, Теса? Защото си точно толкова затворена и недостъпна, колкото съм и аз.

— Моля? Не… не съм!

— Напротив, не си отворила уста да ми кажеш как се чувстваш, какво изпитваш. Не знам какво става в теб. Единственото, което казваш, е, че си приключила с мен. И… — Размахва ръце към мен. — И въпреки това си тук, пред мен и аз не знам какво да мисля.

Налага се да помисля върху това, което току-що ми каза. Очевидно съзнанието ми е било толкова объркано, че съм забравила да му кажа каквото и да е. Забравила съм да му споделя и една от многото си мисли.

— Бях много объркана — оправдавам се.

— Но аз не мога да чета мисли, Теса. Какво те обърква?

В гърлото ми засяда буца.

— Всичко това, мисълта за нас. Не знам какво да правя. Как да приема идеята за нас, предателството ти.

Едва започнахме този разговор, а аз вече съм готова да ревна.

— Какво искаш да направиш? — пита с рязък тон.

— Не знам.

— Знаеш — предизвиква ме.

Има толкова много неща, които трябва да чуя от устата му, преди да реша, преди да съм сигурна в решението си.

— Какво искаш да направя? — питам.

— Искам да останеш с мен. Искам да ми простиш, да ми дадеш шанс. Знам, че съм те молил за това много пъти, прекалено много. Но моля те, дай ми един последен шанс. Не мога да… бъда без теб. Опитах се. Знам, че и ти се опита. Няма друга за мен, няма друг за теб. Или се имаме един друг, или нямаме нищо. Знаеш го много добре.

Очите му са навлажнени, а аз бърша бузите си.

— Толкова жестоко ме нарани, Хардин.

— Знам, бебо, знам. И бих направил всичко, за да се върна в началото и да променя нещата. — После свежда поглед към леглото, замисля се и казва: — Всъщност… не бих. Не бих променил нищо. Освен че щях да ти кажа по-рано. — Вдигам рязко глава. Той ме поглежда в очите и дълго ме гледа, преди да продължи: — Не бих променил нищо, защото ако не бях започнал тази откачена перверзия, сега нямаше да сме заедно. Пътищата ни никога нямаше да се пресекат. Не и по начина, по който се преплетоха така здраво и ни направиха това, което сме. Макар че този жесток облог напълно съсипа живота ми, без него нямаше да имам живот. Никакъв живот. Сигурен съм, че сега, когато слушаш това, ме мразиш още повече, но искаше истината. Ето, това е истината.

Поглеждам в зелените очи на Хардин и не знам какво да кажа. Защото сега, когато се замисля над думите му, когато истински се замисля над случилото се през изминалите месеци, знам, че аз също не бих променила нищо.